В началото бяха разказите на семейството, прадядо ми Костаки Пунев

...
В началото бяха разказите на семейството, прадядо ми Костаки Пунев
Коментари Харесай

140 г. от смъртта на големия приятел на България: Едно дълго пътуване към Макгахан

В началото бяха разказите на фамилията, прародител ми Костаки Пунев от Пещера беше написал с дребнички букви към един портрет на Александър II свои мемоари за визитата на Макгахан в дома му и за англичанката лейди Странгфорд, която беше придружавал до Батак през септември 1876 година, когато тя идва, както бихме споделили през днешния ден, с филантропична задача за бедстващите българи след турското кръвопролитие.

В памет на 100-годишнината от трагичната гибел на Макгахан скулпторът Тодор Първанов правеше бюст-паметник за Батак. Вече снимахме документален филм и на 22 юни 1978 година бях там с филмовия екип от малкия екран за откриването на паметника. За моя изненада, батачани бяха поканили внука, доктор Уилям Макгахан. С него преглеждахме фамозната стена в музея с имената на доста от жертвите на клането, видях няколко души от моя жанр - Пуневи, имаше и момиченце на 2 години.

Д-р Макгахан ми сподели: Няма по какъв начин да не дойдете да снимате в Съединени американски щати

Уговорихме се той да изпрати покана за екипа посредством Посолството на Съединени американски щати до шефа. Така и стана, всичко се уреди доста бързо. Когато трябваше да са подготвени визите, някакъв глас ми се обади по телефона и ми сподели: " Вие няма да се свързвате с посолството ". " Нямам такова желание, има човек в екипа, който ще отиде ".
На 22 октомври 1978 година пристигнахме в Ню Лексингтън с дребната количка на журналистката Барбара Джеймс, която списваше локалния вестник " Пери каунти трибюн " и беше най-ентусиазираният труженик за това паметта за Макгахан да остане жива. Тя ни срещна на автогарата на " Сивата хрътка " в Кълъмбъс, столицата на щата Охайо, и ни води напряко в дома си.
С нея пътувахме в красивата есен из заоблените хълмове край Ню Лексингтън. На Гълъбовия рид, родната плантация, където момчето Дженюариъс Алоишиъс Макгахан се ражда на 12 юни 1844 година, играе и прескача ниските огради на пасищата, имаше единствено няколко икономически здания. Иначе тази земя с необятни хоризонти беше впечатляваща.
На гробището, където е паметникът с надпис " Освободител на България ", се състоя благо празненство. Сдружението - през днешния ден Фондация “Макгахан”, което се сътвори тогава, на 8 и 9 юни т. година провежда за

40-и път обичайния фестивал в памет на
журналиста, който пръв трансферира мост сред
своята татковина и поробената тогава България


Нашият път ни води и в Сейнт Луис на Мисисипи, където четири години - от 1864 до 1868-а, Макгахан е служител в железопътната компания " Пасифик рейл роуд ". Имаше нещо останало от духа на тези години - огромната гара " Юниън стейшън ", в този момент в центъра на града. Само година след идването му тук приключва Гражданската война, а във Фордовия спектакъл във Вашингтон отеква изстрелът против президента Линкълн. Тогава си помислих, че тази обществена подигравка с раждащата се американска народна власт може би е разколебала очакванията на младия Макгахан и той отправил взор към Стария континент - Европа, където скоро Парижката комуна щеше да възвести нови очаквания.


Варвара Макгахан със сина си

Във Вашингтон, в Националния списък на Съединени американски щати, получихме всички книги на Макгахан, доста дипломатически документи и писма. За мен изненадата беше Докладът на легационния секретар Юджийн Скайлър от 192 страници до държавния секретар с цялостен доклад за осъщественото от него и Макгахан следствие на турските зверства. Не го забравих и през 1996-а снимах филм за Скайлър - към този момент като частна продукция.

След това доктор Уилям Макгахан ни предложения да му гостуваме в неговия непретенциозен дом в Помптън Плейнс, Ню Джърси, и отвори един остарял кафяв куфар с документи и реликви. Това е фамилният списък на семейството Макгахан - ръкописи, писма, фотоси, едни дребни очила с железни рамки. Куфарът на Варвара Николаевна Елагина - съветската аристократка, свързала ориста си с младия публицист от Ню Лексингтън.

Особено забавни са два документа - машинописен дубликат, изработен от сина й Пол на нейните ръкописни записки от 1886 година, и едни мемоари, които журналистът си е водил по време на съветските военни дейности в Туркестан.

През декември1868 година 24-годишният Макгахан се качва в Ню Йорк на транспортен съд за Европа, където бушува Френско-пруската война. Лондонското бюро на в. “Ню Йорк Хералд” го изпраща като сътрудник на фронта. В Париж се среща с такива светли мозъци на човечеството като Виктор Юго, Луи Блан, Домбровски.

Макгахан не е безпристрастен наблюдаващ, а участник,

с перото си прави притежание на света достолепията на Парижката комуна. От това време е популярната му фраза: " Аз избрах да кажа истината, колкото и скъпо да ми коства това ".
Варвара Елагина (по-късно Барбара Макгахан) среща за първи път американския публицист през есента на 1871 година в Крим. Запознанството става край един водопад, където той е изкълчил глезена си, само че не приема да продължи до Ялта в каретата на Елагини, а язди на своя кон. Следващите 3 седмици Варвара е непрестанно до него, през януари 1873 година те се женят в Париж, а на 13 август 1874 година в Биариц се ражда синът им Пол.

Вече в Русия, неспокойният му дух го води с съветските войски на Изток по време на техния поход през пустинята Казълкум, Амударя и Туркестан - по-късно трагично пътешестване, в което журналистът постоянно е на ръба на оцеляването, се ражда книгата му “Походът към Амударя и рухването на Хива”, издадена в Ню Йорк през 1874 година

По време на военните интервенции Макгахан се сприятелява с доста съветски офицери и от изключително значение е запознанството му с военачалник Скобелев, с който дели една палатка.


Гробът на Макгахан в Ню Лексингтън, Охайо

Собственикът на “Ню Йорк Хералд” Джеймс Бенет обаче не го оставя на мира, през 1875 година Макгахан е изпратен на една експедиция в Арктика с кораба “Пандора” и тъкмо когато приключва новата си книга - “Под северното сияние”, в Париж напролет на 1876 година и се кани да поживее няколко спокойни години с Варвара и дребния им наследник, “до нас доближиха клюки за събитията, станали в България, и този път Макгахан бе свикан за сътрудник от лондонския “Дейли нюз”, написа по-късно тя в записките си.

Той идва в Цариград и след къс престой на 25 юли към този момент е в България. Всъщност групата е от 5 души, в нея влиза легационният секретар Юджийн Скайлър, без чието наличие и дипломатически имунитет проверяващата задача на журналиста не би била допустима. Двамата се познават още от Санкт Петербург, където Скайлър е работил в посолството на Съединени американски щати преди този момент.

На 28 юли от Пловдив Макгахан изпраща първата си преписка: “Преди 3 дни дойдох тук с проверяваща задача. Пловдив... е единственият източник, в който може да се получи достоверна информация по отношение на зверствата, възбуждащи понастоящем всеобщо отвращение в Европа. Едва започнах следствието и направеното мое държание, което бях решил да последвам при всеки случай, рухна напълно. Страхувам се, че не мога да бъда неутрален и несъмнено е, че не мога да бъда повече невъзмутим. Има неща, които не могат да бъдат обследвани в трезво положение на разсъдъка. Съществуват обстоятелства, които карат кръвта да кипне яростно, а мускулите да се свиват в припадък на гняв. Истина е, че никой различен народ в света, с изключение на българския, не би търпял нито един ден изнудванията, грабителствата, насилията и тиранията, на които той е подложен от епохи...”

И по този начин в 10 кореспонденции, като споделя педантично за всичко, което е видял, чул и претърпял,

Макгахан рисува ужасяващата картина на турските зверства, потопили в кръв и тъга българската земя,

само че дружно с това не пропуща да очертае облика на българите, изгубили всичко - деца и дом, само че решени да бранят достолепието си. Едни от най-светлите редове са отдадени на Райна княгиня: “Лека фигура на момиче пристъпи и застана на вратата... Нежни и грациозни форми прозираха през нейните мизерни облекла... Тънка и слаба, тя една се държеше на крайници, а младото девиче лице имаше обезверен и разрушен взор, трогателен за гледане... Тя прекарала два месеца в пандиза, като от самото начало не получавала нищо с изключение на самун и вода... Тя едвам устояваше на дългия диалог с нас и господин Скайлър й сподели, че ще се опита да я освободи” (което той съумява да направи скоро).

По-късно той написа: “Аз мисля, че хората в Англия, и въобще в Европа, имат много неправилна визия за българите. Винаги чувах да се приказва за тях като за елементарни диваци, които не били по-цивилизовани от американските индианци. Вярвам, че множеството от моите читатели ще се учудят, като научат, че съвсем няма българско село без учебно заведение. Тези учебни заведения там, където не са изгорени от турците, са в цъфтящо положение. Те се устоят чрез непринуден налог, на инат на всички пречки, създавани от корумпираните турски управляващи.

Няма българско дете, което да не знае да чете и написа

И най-после процентът на грамотните в България е толкоз огромен, колкото в Англия и Франция”.

И по този начин американският публицист трансформира лондонския в. “Дейли нюз” в главния благонадежден източник на информация за протичащото се в България и разрушава лицемерното безмълвие на британската върхушка, покровителствала непрестанно до този миг “болния човек - Османската империя”.

Но надълбоко персоналният му ангажимент към българската национална идея не свършва тук.

Той се причислява към съветската освободителна войска и участва на сублимния миг - подписването на Санстефанският кротичък контракт:

“3 март 1878 година, подписването на мира се очакваше всеки миг. В една вила, ситуирана на брега на Мраморно море, секретарите на двете дипломатически тела бяха цялата нощ заети с преписването и подреждането на документите. Най-после търпението ни беше възнаградено. Една колесница излезе от селото и се насочи към нас. От нея излезе граф Игнатиев, приближи се и сподели: Имам честа да поздравя Ваше височество с подписването на мира. Последва високо и дълготрайно “ура”. Мирът се сключваше при живописна конюнктура и трагични условия - загиваше една империя. Двете армии стояха една против друга при гаснещата светлина на деня, чуваше се плискането на вълните и тържествените песнопения на свещениците. Стройните минарета на “Света София” се издигаха високо в небето...”

На Варвара не е съдено да го види повече -
Макгахан се разболява от тиф и умира в една болница в Пера -


на азиатския бряг на Цариград, на 9 юни 1878 година, няколко дни преди да навърши 34 години. Има нещо в действителност съдбовно животът му да свърши тъкмо тук, където е изживял най-голямото си празненство - краят на Османската империя и началото на възродена България.

През 1884 година по разпореждане на ген. Филип Шеридан, по това време боен министър, военният транспортен съд “Паутхатън” отнася тленните остатъци на Макгахан в родината и той е заровен в Ню Лексингтън.
През 1993 година на 81-годишна възраст умря доктор Уилям Макгахан, който за финален път беше в Батак на честванията, когато се срещнах с него.
----------
От издадените в България книги за делото на американския публицист главен източник е книгата на дългогодишния зам.-директор на библиотеката на Организация на обединените нации в Женева, историкът Теодор Димитров - “Макгахан 1844-1878”, издадена през 1977 година с доста факсимилета на документи и фотоси. Една улица в София, в квартал “Хаджи Димитър”, носи името на журналиста. Дали е задоволително?

Анна ГЕОРГИЕВА
Източник: blitz.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР