Откъс от Грима и Доркас, Тери Пратчет
В началото...
... Арнолд Брос (създаден в 1905) отворил Магазина.
Или най-малко по този начин вярвали хиляди номи, които генерации наред* (*За номските генерации става дума. Номите живеят 10 пъти по-бързо от индивидите. За тях 10 години към този момент са дълбока напреднала възраст.) живели под подовете на Арнолд Брос (създаден в 1905) – остарял, почитан повсеместен магазин.
Магазинът бил техният свят. Свят с покрив и стени.
Вятърът и Дъждът били просто митове от древността. Денят – също. Нощта – и тя. Тук съществували пожарните пръскачки и климатичните съоръжения. Между часовете на Отваряне и на Затваряне тиктакали трескавите минутки на късичкия номски живот. Редели се сезоните: Януарски Разпродажби, Пролетни Модни Колекции, Летни Намаления, Коледни Панаири. Начело с Абата и Канцелариите – техните свещеници, вярвали в Арнолд Брос (създаден в 1905) – по един подобен мирен и непоказен метод, така че да не го тормозят много-много. Той съгласно тях бил основателят на Всичко – което ще рече на Магазина и стоката вътре.
Някои номски родове, сдобили се с благосъстояние и власт, приели имената – е, горе-долу – на отделите, под които живеели: Дел Икатеси, Железарии, Галантерии...
И тогаз от каросерията на един камион в Магазина се изсипали последните номи от Навънка. Те знаели що е туй вятър и дъжд. Знаели и още по какъв начин! Нали таман от тях бягали.
Сред тях бил Масклин, ловецът на плъхове, а също и баба Моркий, и Грима – но то те не се броят, нали са дами. И, несъмнено, с тях пристигнало и Нещото.
Никой в действителност не знаел какво е туй Нещо. Племето на Масклин си го препредавало от епохи – доста било значимо, толкоз знаели за него. И щом се до-ближило до електрическите кабели в Магазина, то заприказвало. И рекло, че било мислеща машина от някакъв си транспортен съд, с който преди хиляди години номите били пристигнали от отдалечен Магазин – май се наричал „ Звезда “. Рекло също и че чува по какъв начин токът приказва, и наред с другото загатнало, че след три седмици ще разрушат Магазина.
И Масклин бил оня, който предложил на номите да избягат от Магазина с камион. Открил обаче – да видиш ти! – че да схванеш по какъв начин се карат тия ми ти грамадни камиони било най-лесното. Мъчното било да накараш хората да повярват, че могат да се оправят с това.
Той не бил водач. Би му се харесало да бъде водач. Те, вождовете, какво вършат – току си вирват носа и се впускат в някое безстрашно дело. А пък какво трябвало да прави Масклин – да се кара на хората, да се пъне да ги навива за едно-друго, че и да послъгва от време на време, но единствено мъничко! И разкрил, че постоянно е по-лесно да накараш хората да създадат нещо, в случай че ги оставиш да мислят, че концепцията е тяхна.
Идеи! Ами да, таман в тях била работата. Идеи им трябвали, и още по какъв начин! Трябвало да се научат да работят дружно. Трябвало да се научат да четат. Трябвало да свикнат да считат номките за... е, да речем, съвсем също толкоз умни, колкото са и номите. (Макар че последното си било цялостен парадокс, всеки го знаел това. Ако насърчиш една жена да мисли прекалено много, на нея є прегрява мозъкът.)
Както и да е, само че работите взели, че потръгнали. Камионът напуснал Магазина (тъкмо преди той по незнайни аргументи да лумне и да изгори) и откакто не съумял да повреди съществено съвсем нищичко, се юрнал из полята.
Номите разкрили запустяла каменна кариера, скътана под един рид, и се нанесли в порутените бараки. И тогава решили, че оттук насетне всичко към този момент ще е Съвсем Наред. Щяла да изгрее – така били чули – Нова Ясна Зора.
Не ще и дума, че множеството номи не били и виждали зора, ясна или неразбираема, тъй като, в случай че бяха виждали, щяха да знаят, че казусът с новите ясни зори е следният: нормално след тях се задават облачни дни. Че и по някой и различен дъжд се излива горе-долу.
Минали се шест месеца...
Това е историята на Зимата.
Историята на Великата Битка.
Това е историята за пробуждането на Джекуб, Драконът от Хълма, с очи-очища и глас-гласище, и зъби, но зъби, ви споделям.
Но историята не свършва дотук.
Нито пък отсам стартира.
Хали в небето бушуваха. Вихри в небето върлуваха. Вятърът бе се трансформирал в твърда степа, която се носеше из полето. В великански парен чук, който удряше ли, удряше земята. Дребните дървета се огъваха, високите се прекършваха. Последните есенни листа се мятаха из въздуха като заблудени патрони.
Опустя купчината отпадък край чакълените ями. Чайките, дето я наобикаляха, откриха другаде заслон. И въпреки всичко край нея кипеше придвижване. О, кипеше и още по какъв начин!
Вятърът се вряза в купчината, все едно имаше нещо кой знае какво срещу вехтите кашони от прахуляк за пране и съдраните патъци. Консервни кутии с печално дрънкане се търкулнаха в браздите, а всякакви по-леки боклучета се издигнаха нагоре и се вляха в небесната гняв.
И още, и още дълбаеше вятърът. Прошумоляваха хартии и отхвърчаха свирепо настрана.
Най-накрая едно парче, плющяло в урагана часове наред, се откъсна и се зарея из тътнещия въздух. Приличаше на огромна бяла птица с източени надлъж криле.
Погледнете го – пропада надолу...
Закача се за някаква ограда, само че единствено за момент. Половинката се откъсва и в този момент, олекнало като че ли, то кръжи из браздите там долу в полето...
И таман беше понабрало скорост, отпреде му щръкна някакъв плет и го заклещи като муха.
... Арнолд Брос (създаден в 1905) отворил Магазина.
Или най-малко по този начин вярвали хиляди номи, които генерации наред* (*За номските генерации става дума. Номите живеят 10 пъти по-бързо от индивидите. За тях 10 години към този момент са дълбока напреднала възраст.) живели под подовете на Арнолд Брос (създаден в 1905) – остарял, почитан повсеместен магазин.
Магазинът бил техният свят. Свят с покрив и стени.
Вятърът и Дъждът били просто митове от древността. Денят – също. Нощта – и тя. Тук съществували пожарните пръскачки и климатичните съоръжения. Между часовете на Отваряне и на Затваряне тиктакали трескавите минутки на късичкия номски живот. Редели се сезоните: Януарски Разпродажби, Пролетни Модни Колекции, Летни Намаления, Коледни Панаири. Начело с Абата и Канцелариите – техните свещеници, вярвали в Арнолд Брос (създаден в 1905) – по един подобен мирен и непоказен метод, така че да не го тормозят много-много. Той съгласно тях бил основателят на Всичко – което ще рече на Магазина и стоката вътре.
Някои номски родове, сдобили се с благосъстояние и власт, приели имената – е, горе-долу – на отделите, под които живеели: Дел Икатеси, Железарии, Галантерии...
И тогаз от каросерията на един камион в Магазина се изсипали последните номи от Навънка. Те знаели що е туй вятър и дъжд. Знаели и още по какъв начин! Нали таман от тях бягали.
Сред тях бил Масклин, ловецът на плъхове, а също и баба Моркий, и Грима – но то те не се броят, нали са дами. И, несъмнено, с тях пристигнало и Нещото.
Никой в действителност не знаел какво е туй Нещо. Племето на Масклин си го препредавало от епохи – доста било значимо, толкоз знаели за него. И щом се до-ближило до електрическите кабели в Магазина, то заприказвало. И рекло, че било мислеща машина от някакъв си транспортен съд, с който преди хиляди години номите били пристигнали от отдалечен Магазин – май се наричал „ Звезда “. Рекло също и че чува по какъв начин токът приказва, и наред с другото загатнало, че след три седмици ще разрушат Магазина.
И Масклин бил оня, който предложил на номите да избягат от Магазина с камион. Открил обаче – да видиш ти! – че да схванеш по какъв начин се карат тия ми ти грамадни камиони било най-лесното. Мъчното било да накараш хората да повярват, че могат да се оправят с това.
Той не бил водач. Би му се харесало да бъде водач. Те, вождовете, какво вършат – току си вирват носа и се впускат в някое безстрашно дело. А пък какво трябвало да прави Масклин – да се кара на хората, да се пъне да ги навива за едно-друго, че и да послъгва от време на време, но единствено мъничко! И разкрил, че постоянно е по-лесно да накараш хората да създадат нещо, в случай че ги оставиш да мислят, че концепцията е тяхна.
Идеи! Ами да, таман в тях била работата. Идеи им трябвали, и още по какъв начин! Трябвало да се научат да работят дружно. Трябвало да се научат да четат. Трябвало да свикнат да считат номките за... е, да речем, съвсем също толкоз умни, колкото са и номите. (Макар че последното си било цялостен парадокс, всеки го знаел това. Ако насърчиш една жена да мисли прекалено много, на нея є прегрява мозъкът.)
Както и да е, само че работите взели, че потръгнали. Камионът напуснал Магазина (тъкмо преди той по незнайни аргументи да лумне и да изгори) и откакто не съумял да повреди съществено съвсем нищичко, се юрнал из полята.
Номите разкрили запустяла каменна кариера, скътана под един рид, и се нанесли в порутените бараки. И тогава решили, че оттук насетне всичко към този момент ще е Съвсем Наред. Щяла да изгрее – така били чули – Нова Ясна Зора.
Не ще и дума, че множеството номи не били и виждали зора, ясна или неразбираема, тъй като, в случай че бяха виждали, щяха да знаят, че казусът с новите ясни зори е следният: нормално след тях се задават облачни дни. Че и по някой и различен дъжд се излива горе-долу.
Минали се шест месеца...
Това е историята на Зимата.
Историята на Великата Битка.
Това е историята за пробуждането на Джекуб, Драконът от Хълма, с очи-очища и глас-гласище, и зъби, но зъби, ви споделям.
Но историята не свършва дотук.
Нито пък отсам стартира.
Хали в небето бушуваха. Вихри в небето върлуваха. Вятърът бе се трансформирал в твърда степа, която се носеше из полето. В великански парен чук, който удряше ли, удряше земята. Дребните дървета се огъваха, високите се прекършваха. Последните есенни листа се мятаха из въздуха като заблудени патрони.
Опустя купчината отпадък край чакълените ями. Чайките, дето я наобикаляха, откриха другаде заслон. И въпреки всичко край нея кипеше придвижване. О, кипеше и още по какъв начин!
Вятърът се вряза в купчината, все едно имаше нещо кой знае какво срещу вехтите кашони от прахуляк за пране и съдраните патъци. Консервни кутии с печално дрънкане се търкулнаха в браздите, а всякакви по-леки боклучета се издигнаха нагоре и се вляха в небесната гняв.
И още, и още дълбаеше вятърът. Прошумоляваха хартии и отхвърчаха свирепо настрана.
Най-накрая едно парче, плющяло в урагана часове наред, се откъсна и се зарея из тътнещия въздух. Приличаше на огромна бяла птица с източени надлъж криле.
Погледнете го – пропада надолу...
Закача се за някаква ограда, само че единствено за момент. Половинката се откъсва и в този момент, олекнало като че ли, то кръжи из браздите там долу в полето...
И таман беше понабрало скорост, отпреде му щръкна някакъв плет и го заклещи като муха.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ