Възрастният винаги е прав
В моето детство имаше един подобен случай, когато за мен – десетгодишно момиченце, пътуващо с рейс за учебно заведение, се лепна чудноват възрастен мъж. Двамата дълго ходихме из града, тъй като от една страна на мен не ми се искаше да потегли с него към учебното заведение, а от друга – той по този начин или другояче нищо изключително не правеше, като се изключи че вървеше и вървеше след мен. Като цяло аз интуитивно избирах многолюдни места, доведох го до работата на майка ми, оттова й звъннах и с това всичко завърши, като изключим вечерното посещаване в милицията.
Но аз добре помня своите страсти.
От една страна чичото се държеше необичайно – демонстрираше интерес към мен, мъчеше се да ме заприказва, пропътува още една спирка след моята и след това се върна назад (аз ревизирах, върви ли той след мен). Но въпреки това – е, нали в последна сметка той е възрастен! Как възрастен човек може да бърка нещо?
Освен това добре си припомням по какъв начин се засякохме със инцидентен полицай край входа на метрото. Моят сателит внезапно се сви, като че ли искаше да стане незабележим и стартира да бърбори с неналожителен глас някакви баналности. Чувствах се пъклен обезпокоително и не знаех по какъв начин да се отскубна от него, а е трябвало просто да направя една крачка към полицая и да кажа: „ Това е някакъв непознат чичко, той върви след мен ”. Та нали хиляда пъти ми бяха казвали, че милицията съществува за това – да оказва помощ, и край; историята щеше да завърши (както по-късно стана ясно, чичкото от дълго време бе търсен в региона и случката можеше да приключи с огромен триумф за всички, като се изключи него самия). Аз даже забавих ход. Но по какъв начин по този начин? Та нали възрастните хора постоянно са прави? И по какъв начин поради своите дребни работи да безпокоя подобен един стабилен полицай? И дружно с този чужд човек продължих напред с вдървена походка.
И точно през днешния ден, на фона на стотици истории за принуждение, мен ми ще да направя от този мой случай, и от непознатите, сходни, само че с надалеч по-лош край, три елементарни извода, свързани с това по какъв начин ние възпитаваме нашите деца.
1. Децата по принцип не схващат какво желаят от тях странните възрастни чичковци. И чичковците прелестно се възползват от това. И аз почтено казано не мога да си показва по какъв начин можем да разбираем това на децата, без да ги травмираме от една страна, а от друга – да бъдем задоволително безапелационни, с цел да ги накараме да заобикалят такива контакти. Когато в детството ми обясняваха, че не би трябвало да беседвам с непознати, ми споделяха, че те крадат децата и ги убиват. Никога не съм се оплаквала от липса на въображение и добре си припомням картината, която се появяваше в моята късо подстригана глава: огромна дървена дъска за рязане, като нашата в кухнята – побеляла от миене, цялата в внезапни и на нея разрязват децата като телешко месо на пазара. Живописно представление, несъмнено, само че... не изключително ужасно. Защото...
2....нашите деца са привикнали всеки ден да ги плашат със гибел, осакатяване и впрочем ужаси, само че те в никакъв случай не се случват. Та нали всекидневно те чуват от нас: „ Махни се от бордюра – ще те блъсне кола ”, „ Не се катери по дърветата – ще се пребиеш ”, „ Не пипай кабела – ще те удари тока ”, „ Слез от перваза – ще паднеш и ще се потрошиш ” и т. н., и освен това, даже и да нарушават нашите разпоредби, не се пребиват, не умират и не се потрошават. Твърде скоро нашето словесно досаждане престава да звучи заплашително, трансформира се в нещо всекидневно, звучи като декор и не провокира в детския мозък възпиращите облици, на които разчитат родителите. Децата не знаят и не схващат авансово какво е това болежка, какво е това счупена кост, а още по-малко - какво е това гибел.
Тази обстановка я съзнавам изцяло, тъй като добре си припомням един индикативен случай. Веднъж моята баба разреждаше оцетна есенция (преди време от време на време нямаше оцет в магазина, а есенцията трябваше да я разредиш до 9%, с цел да я използваш), а аз се въртях в близост. Баба ми се опасяваше, че може да ми пръсне в окото и се опитваше да ме изгони от кухнята, мотивирайки ме, че ще ослепея и т. н., а на мен както нормално през едното ми ухо влизаше, а през другото излизаше и продължавах да си обикалям в близост. Още повече, че бях настроена на вълна за игра и я попитах:
- Бабо, а ти какво ще правиш, в случай че в окото ми пръсне оцет?
А баба ми умерено, без да се замисли и за секунда, отговори:
- Ще изляза на улицата и ще се хвърля под някоя кола.
И аз незабавно завърших своите нервиращи подскоци към нея и се изнизах от кухнята, тъй като всички тези „ ще ослепееш ”, „ ще ти изгори окото ” не можеха да ме изплашат, само че ужасът от това, че поради мен баба ще почине, беше нов и изцяло нетърпим.
3. Най-важното, поради което започнах да пиша това: доста от нас възпитавайки децата, бъркат уважението към възрастните и безусловното послушание. В най-голяма степен това беше свойствено, несъмнено, за предходните генерации: възрастният постоянно е прав, възрастният би трябвало да се слуша, по какъв начин по този начин смееш да спориш с възрастните – всичко това идва оттова, от нашето и по-предишните детства. Но и през днешния ден можеш да чуеш на всяка детска площадка
- Ти каквоо? Ти за какво не слушаш, когато ти приказва възрастен човек?
И по този начин, не би трябвало да се слуша всеки възрастен човек. Възрастният може и да бърка. Разбира се, всичко това би трябвало да бъде в рационалните граници, тъй като и в този момент има доста деца, които нямат никакъв почит към възрастните. Сигурно детето би трябвало да има визия за уважението, което се дължи на по-големите (макар че въпросът за това, би трябвало ли да се почитат хората просто поради тяхната възраст, е спорен) и разбирането за това, че има кръг от хора, които могат да му дават инструкции – родственици, учителите, възпитателите и т. н. Но освен това то би трябвало да запомни твърдо, че НЕ ТРЯБВА ДА СЛУША ВСИЧКИ ХОРА ПОДРЕД И ЧЕ ВИЕ НЯМА ДА МУ съдебна експертиза КАРАТЕ ЗАРАДИ ТОВА.
Иначе, когато непознат възрастен чичо каже строго: „ Да тръгваме! ”, детето безмълвно му подава ръка. Защото, несъмнено, мама и баща са го му казвали да не потегля с непознати, само че това е било от дълго време и не тъкмо тук, а тук и в този момент строгият и стабилен чичо споделя „ Да тръгваме! ”, и не го ли послуша, ще го разсърди, а нали възрастният постоянно е прав, тъй като е възрастен. И значи би трябвало да тръгне.
Автор: Ксения Кнорре Дмитриева, публицист
Превод от съветски език: Александър Василев
Инфо: www.snob.ru
