Нови стихотворения
В минути на размисъл
Срещу стихията на злото
аз нося ризница от обич
и имам вяра в себе си, тъй като
долавям божий благослов
да бъда лиричен бранник
на моя православен жанр,
а не епизодичен пътешественик
под чуждоземен хоризонт.
Винете ме за мойта религия,
обжарена от огнен стих,
само че тя у мен фантазии разгаря
и гръмък или спокоен
в тъги и в наслади оставам
под родния заветен трицвет
на този свят да не преставам
да бъда български стихотворец!
Когато си отива младостта
Когато си отива младостта
какво остава? Ах, какво остава?
Противен мирис на есенни листа,
угаснали огнища. И давност...
Но би трябвало ли да бъда безропотен
като заключеник в потайна ниша?
Аз още съм до болежка въодушевен
и още мога стихове да пиша.
Забравил всеки злоезичен глас,
изказвам спокоен и сърдечен молебен:
Аз желая и след моя прощален час
да бъда на България нужен!
Утеха
И ето ни - на дъното на пъкъла.
И няма излаз. Няма светлина.
Над нас тежи убийствена камара
и прахуляк покрива всички имена.
Една разтуха единствено ни остава:
След скърби и проклятия, и писък
да помним по какъв начин за своята страна
дедите ни отиваха на пердах.
И падаха по бранните полета,
с цел да пребъде святата кърма
на тази богородична и клета,
и поругана българска земя!
Попътни строфи I
Все стихии тътнат против мен,
все луди сили ме владеят
и все над моя земен Ден
големи облаци тъмнеят.
И все ме мъчи тежък позор,
че ставам в миналото обуздан,
само че знам, че няма да предам
ни моя Храм, ни моя корен.
Това е всичко, да - това,
което с любов повелява
да диря песенни слова
за мойта песенна страна!
Вечерен звън
С приведени очи заставам пред бюста
на Пейо Яворов и като в сън
в душата ми до изнемога пуста
отеква прочувствен вечерен звън.
И аз не помня грижи и несгоди,
и от неочаквани пориви налегнат
долавям по какъв начин ориста ми се моли
с гласа на гениалния стихотворец.
И над завещания, над беди и популярност,
над пропасти, бразди и висоти,
безкрайната галактика зазвучава
от музика, от деликатност и фантазии.
Страдание
"Кога хвърча, когато падам,
аз пострадвам. "
Пейо Яворов
С високи намерения за чест и популярност
ходя през тези тъжни времена
и имам вяра: моят път ще продължава
под слънчева и звездна светлина...
Не се обезверявам, че по мене пада
камара от проклятия и неприязън,
тъй като зная, че когато страда
поетът се въздига до Христос.
И пострадвам аз, и пострадвам за народа,
привел от невъзможност глава,
и мразя хищната порода
на всякакви самозвани божества.
Но той, народът, няма да не помни
ни своите прославени предшественици,
ни вчерашните недостойни нрави,
ни днешните безродни подлеци.
И ще се вдигне горделив и непослушен
против това, което го гнети,
и този свят и стеснен, и необятен
ще стане свят на сбъднати фантазии.
Но има доста време дотогава,
а през днешния ден обезпокоителен позив ме зове
с високи намерения за чест и популярност
да пострадвам за народа в стихове.
Есенен ден
Какъв ще бъде този ден?
Какви неща ми предвещава?
Дали ще пея въодушевен
или ще гния до давност?
А може би обезпокоен и спокоен,
ще се зарея из горите,
и там за моя болен стих
ще диря билки лековити.
А може би ще се сведа
над езеро, с цел да отпия
свещенодействена вода
с упойна мощ на магия.
Какъв ще бъде този ден?
Не знам, само че нещо ме подсеща,
че той ще заблести над мен
като избавителна вяра.
Попътни строфи II
И отново на път.
И все на път...
Така животът отминава.
Пред мене далнини порастват
и ярък изгрев ме огрява.
И аз ходя,
изправил гръд,
захласнат в песенна давност.
И, популярност Богу, отново дъхтят
край мене здравец и тинтява.
И бистри
извори звънят,
и рони звук пръстта корава.
Но запитвам аз: По моя път
каква диря въпреки всичко остава?
Където греят висините
С проклятия към моя Храм
ориста строго ме наказа,
само че няма по какъв начин да се поддам
на завист, позор или ненавист.
Какво, че пропасти бучат
и гладни кучета ме лаят?
Пред мене се извива път
и безсънен ме зове Безкраят.
Да, всичко ме зове натам,
където греят висините
и се въздига моят Храм,
неосъществим за подлеците!
Увереност 2018
Дали ще ме запомни този век?
О, този век на гневни барикади!
По своя път неравномерен и нелек
минавах под слънца и звездопади.
Затъвах измежду тресавища и тиня,
познах безумия и боязън срамен,
само че не предадох своя Идеал
и в никакъв случай не бях стихотворец велможа.
Да, моят път не беше лек,
само че след беди и стихии гороломни,
аз имам вяра, че жестокият ни век
като добър човек ще ме запомни.
Кратка имитация
Не ви вълнува моят откровен глас,
той може би в действителност е противоречив,
само че аз не пиша стихове за вас,
хулители на българския корен.
В живота си от дълго време проумях,
че постоянно в напредък или в неволя,
поетът би направил противен грях,
в случай че не бъде струна от народа.
Дори когато стихне моят глас,
ще продължа да бъда виновен,
че аз не писах стихове за вас,
предатели на българския корен.
Поклон
И както е предсказано отвеки,
по някакви неписани закони,
и аз познах затрънени пътеки,
кръстовища и черни небосклони.
И нееднократно стихията на дните
ме тласкаше към гибелни подмоли,
само че аз не се поддадох на злините
и не одобрих предателски функции.
И ето ме - изправен като стожер
на мойта тридесет и осма кота,
в душата ми бушува златен кошер
от златните пчелини на живота.
И аз ходя измежду звани и незвани,
и шушукам с благородна мъжка мощ:
Поклон пред вас, полета и балкани,
бездънен реверанс за вашата протекция.
Роля
Не, не одобрявам тази роля
да бъда спокоен и безропотен
и през днешния ден, и в новия си ден
за капка любов да се апелирам.
Оплетен в кукувича прежда,
безчет премеждия познах,
само че няма да потъне в прахуляк
цветът на моята на вяра.
Надеждата, че има смисъл
в положителни и в неприятни часове
да се разпределям в стихове,
които Бог ми е предписал.
Затуй ненавиждам тази роля
да бъда спокоен и безропотен.
И през днешния ден, и в новия си ден
за нищо няма да се апелирам!
Призив
"Чака ме светът "
Никола Вапцаров
Когато всичко те потиска
и става прахуляк, мъгла и пушек,
ти приеми, П о е т е, риска
да бъдеш корав и непреклонен.
И през въртопи от омрази,
и под гръмовен хоризонт,
бъди заслужен наследник на тази
земя на твоя античен жанр.
Напук на всякакви нотабили
върви по своя сложен път
и в себе си намирай сили
да кажеш: Чака ме светът.
.jpg )
Матей Шопкин е роден на 29 септември 1938 година в с. Долна Липница, Великотърновска област. Завършил е Строителен колеж във Велико Търново и Българска лингвистика в СУ "Св. Климент Охридски ".
Автор е на повече от 50 книги - лирика, журналистика, стихове за деца. Съставител е на няколко поетични антологии. Пише и литературна рецензия. Превежда от съветски език.
Носител е на разнообразни национални литературни награди. Негови стихове са превеждани на редица непознати езици. На съветски език има издадени седем стихосбирки. Народен активист на изкуството и културата, лауреат на Димитровска премия, почетен с почетното звание "Следовник на националните будители ", притежател на медал "Кирил и Методий " - първа степен, на "Златен Есенински орден " - Русия, и член на креативния клуб "Московский Парнас ". Почетен жител на Велико Търново, Павликени, Димитровград и Костенец.
Срещу стихията на злото
аз нося ризница от обич
и имам вяра в себе си, тъй като
долавям божий благослов
да бъда лиричен бранник
на моя православен жанр,
а не епизодичен пътешественик
под чуждоземен хоризонт.
Винете ме за мойта религия,
обжарена от огнен стих,
само че тя у мен фантазии разгаря
и гръмък или спокоен
в тъги и в наслади оставам
под родния заветен трицвет
на този свят да не преставам
да бъда български стихотворец!
Когато си отива младостта
Когато си отива младостта
какво остава? Ах, какво остава?
Противен мирис на есенни листа,
угаснали огнища. И давност...
Но би трябвало ли да бъда безропотен
като заключеник в потайна ниша?
Аз още съм до болежка въодушевен
и още мога стихове да пиша.
Забравил всеки злоезичен глас,
изказвам спокоен и сърдечен молебен:
Аз желая и след моя прощален час
да бъда на България нужен!
Утеха
И ето ни - на дъното на пъкъла.
И няма излаз. Няма светлина.
Над нас тежи убийствена камара
и прахуляк покрива всички имена.
Една разтуха единствено ни остава:
След скърби и проклятия, и писък
да помним по какъв начин за своята страна
дедите ни отиваха на пердах.
И падаха по бранните полета,
с цел да пребъде святата кърма
на тази богородична и клета,
и поругана българска земя!
Попътни строфи I
Все стихии тътнат против мен,
все луди сили ме владеят
и все над моя земен Ден
големи облаци тъмнеят.
И все ме мъчи тежък позор,
че ставам в миналото обуздан,
само че знам, че няма да предам
ни моя Храм, ни моя корен.
Това е всичко, да - това,
което с любов повелява
да диря песенни слова
за мойта песенна страна!
Вечерен звън
С приведени очи заставам пред бюста
на Пейо Яворов и като в сън
в душата ми до изнемога пуста
отеква прочувствен вечерен звън.
И аз не помня грижи и несгоди,
и от неочаквани пориви налегнат
долавям по какъв начин ориста ми се моли
с гласа на гениалния стихотворец.
И над завещания, над беди и популярност,
над пропасти, бразди и висоти,
безкрайната галактика зазвучава
от музика, от деликатност и фантазии.
Страдание
"Кога хвърча, когато падам,
аз пострадвам. "
Пейо Яворов
С високи намерения за чест и популярност
ходя през тези тъжни времена
и имам вяра: моят път ще продължава
под слънчева и звездна светлина...
Не се обезверявам, че по мене пада
камара от проклятия и неприязън,
тъй като зная, че когато страда
поетът се въздига до Христос.
И пострадвам аз, и пострадвам за народа,
привел от невъзможност глава,
и мразя хищната порода
на всякакви самозвани божества.
Но той, народът, няма да не помни
ни своите прославени предшественици,
ни вчерашните недостойни нрави,
ни днешните безродни подлеци.
И ще се вдигне горделив и непослушен
против това, което го гнети,
и този свят и стеснен, и необятен
ще стане свят на сбъднати фантазии.
Но има доста време дотогава,
а през днешния ден обезпокоителен позив ме зове
с високи намерения за чест и популярност
да пострадвам за народа в стихове.
Есенен ден
Какъв ще бъде този ден?
Какви неща ми предвещава?
Дали ще пея въодушевен
или ще гния до давност?
А може би обезпокоен и спокоен,
ще се зарея из горите,
и там за моя болен стих
ще диря билки лековити.
А може би ще се сведа
над езеро, с цел да отпия
свещенодействена вода
с упойна мощ на магия.
Какъв ще бъде този ден?
Не знам, само че нещо ме подсеща,
че той ще заблести над мен
като избавителна вяра.
Попътни строфи II
И отново на път.
И все на път...
Така животът отминава.
Пред мене далнини порастват
и ярък изгрев ме огрява.
И аз ходя,
изправил гръд,
захласнат в песенна давност.
И, популярност Богу, отново дъхтят
край мене здравец и тинтява.
И бистри
извори звънят,
и рони звук пръстта корава.
Но запитвам аз: По моя път
каква диря въпреки всичко остава?
Където греят висините
С проклятия към моя Храм
ориста строго ме наказа,
само че няма по какъв начин да се поддам
на завист, позор или ненавист.
Какво, че пропасти бучат
и гладни кучета ме лаят?
Пред мене се извива път
и безсънен ме зове Безкраят.
Да, всичко ме зове натам,
където греят висините
и се въздига моят Храм,
неосъществим за подлеците!
Увереност 2018
Дали ще ме запомни този век?
О, този век на гневни барикади!
По своя път неравномерен и нелек
минавах под слънца и звездопади.
Затъвах измежду тресавища и тиня,
познах безумия и боязън срамен,
само че не предадох своя Идеал
и в никакъв случай не бях стихотворец велможа.
Да, моят път не беше лек,
само че след беди и стихии гороломни,
аз имам вяра, че жестокият ни век
като добър човек ще ме запомни.
Кратка имитация
Не ви вълнува моят откровен глас,
той може би в действителност е противоречив,
само че аз не пиша стихове за вас,
хулители на българския корен.
В живота си от дълго време проумях,
че постоянно в напредък или в неволя,
поетът би направил противен грях,
в случай че не бъде струна от народа.
Дори когато стихне моят глас,
ще продължа да бъда виновен,
че аз не писах стихове за вас,
предатели на българския корен.
Поклон
И както е предсказано отвеки,
по някакви неписани закони,
и аз познах затрънени пътеки,
кръстовища и черни небосклони.
И нееднократно стихията на дните
ме тласкаше към гибелни подмоли,
само че аз не се поддадох на злините
и не одобрих предателски функции.
И ето ме - изправен като стожер
на мойта тридесет и осма кота,
в душата ми бушува златен кошер
от златните пчелини на живота.
И аз ходя измежду звани и незвани,
и шушукам с благородна мъжка мощ:
Поклон пред вас, полета и балкани,
бездънен реверанс за вашата протекция.
Роля
Не, не одобрявам тази роля
да бъда спокоен и безропотен
и през днешния ден, и в новия си ден
за капка любов да се апелирам.
Оплетен в кукувича прежда,
безчет премеждия познах,
само че няма да потъне в прахуляк
цветът на моята на вяра.
Надеждата, че има смисъл
в положителни и в неприятни часове
да се разпределям в стихове,
които Бог ми е предписал.
Затуй ненавиждам тази роля
да бъда спокоен и безропотен.
И през днешния ден, и в новия си ден
за нищо няма да се апелирам!
Призив
"Чака ме светът "
Никола Вапцаров
Когато всичко те потиска
и става прахуляк, мъгла и пушек,
ти приеми, П о е т е, риска
да бъдеш корав и непреклонен.
И през въртопи от омрази,
и под гръмовен хоризонт,
бъди заслужен наследник на тази
земя на твоя античен жанр.
Напук на всякакви нотабили
върви по своя сложен път
и в себе си намирай сили
да кажеш: Чака ме светът.
Матей Шопкин е роден на 29 септември 1938 година в с. Долна Липница, Великотърновска област. Завършил е Строителен колеж във Велико Търново и Българска лингвистика в СУ "Св. Климент Охридски ".
Автор е на повече от 50 книги - лирика, журналистика, стихове за деца. Съставител е на няколко поетични антологии. Пише и литературна рецензия. Превежда от съветски език.
Носител е на разнообразни национални литературни награди. Негови стихове са превеждани на редица непознати езици. На съветски език има издадени седем стихосбирки. Народен активист на изкуството и културата, лауреат на Димитровска премия, почетен с почетното звание "Следовник на националните будители ", притежател на медал "Кирил и Методий " - първа степен, на "Златен Есенински орден " - Русия, и член на креативния клуб "Московский Парнас ". Почетен жител на Велико Търново, Павликени, Димитровград и Костенец.
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ