Николай Пешалов на 50: Абаджията не ме остави да бия Наим в дебюта си
В историята има единствено четирима щангисти, които са спечелили 4 олимпийски медала. И един от тях е българин. Да, Николай Пешалов взе два от тях от името на Хърватия, само че това по никакъв метод не може да отнеме от заслугите на българската школа по повдигане на тежести, която построи този неповторим спортист до равнище, с което да завоюва олимпийска, три международни и осем европейски трофеи. Днес този исполин на международните щанги става на 50 години. Името му е в пантеона на най-големите в този спорт. Редом е до американеца Норберт Шамански (злато от Хелзинки 1952, сребро от Лондон 1948 и бронз от Рим 1960 и Токио 1964), германеца Рони Велер (злато от Барселона 1992, сребро от Атланта 1996 и Сидни 2000, и бронз от Сеул 1988) и Пирос Димас (злато от Барселона 1992, Атланта 1996 и Сидни 2000, и бронз от Атина 2004) – другите с по 4 оценки от олимпийски игри. От малко повече от година Пешалов е президент на хърватската федерация по повдигане на тежести. Ето какво сподели легендата пред „ Меридиан Мач “ точно на юбилея си.
- Николай, честита 50-годишнина, къде те откривам?
- В Хърватия, в Сплит съм. Тук изкарах цялото изключително състояние около ковид, не съм се прибирал в България. През март пристигнах в Сплит, тъй като имах да свърша малко работа и след една седмица пламна пандемията, затвориха границите и постановиха изключително състояние.
- Как ти се отрази това състояние?
- На мен персонално не ми се отрази чак толкоз зле. Супер е в Сплит - море, разходки... Но и тук, както и в България, първоначално настана суматоха, хората бяха уплашени.
- Как се усеща един от най-великите щангисти в историята на 50 години?
- Не се усещам като 50-годишен човек. Само, когато си погледна ЕГН-то откривам, че съм на толкоз. Повечето елитни спортисти, откакто приключат кариерите си, се оплакват от хронични болки, в резултат на натоварения режим преди този момент, само че при мен не е по този начин. Нищо не ме боли.
- Има разнообразни версии за това за какво напусна националния отбор на България и взе хърватски паспорт. Една от тях е спор с Иван Абаджиев...
- Не, не. Истината е, че тогава нямаше никакви пари във федерацията. Намалиха ни фрапантно заплатите. На мен ми стигаше единствено да си заредя с бензин колата, да ида на подготовка и да се върна. Представяте ли си, за това ми отиваше цялата заплата. А таман ми се беше родило дете и не устоях повече. Казах им, че европейското в Риека през 1997-а ще е последното ми съревнование за България. Като отидох там, хърватите бяха разбрали какви са ми желанията, откриха контакт с мен и ми предложиха хърватски паспорт.
- Да, само че не започваш да се състезаваш незабавно за Хърватия, за какво?
- Трябваше да мине време, до момента в който ми издадат паспорт. Освен това аз бях прекратил кариерата си и бях станал треньор. Искам да кажа, че първоначално, до момента в който си стъпя на краката, огромно рамо ми удари тенис звездата Горан Иванишевич, който по-късно стана първенец от „ Уимбълдън “. Помагаше ми доста. С него се познаваме още от олимпиадата в Барселона 1992, тъй че той ми бе сериозна опора в първите години в Хърватия, тъй като също живее в Сплит и постоянно се отзоваваше бързо, когато имах потребност от нещо. Също по този начин от тима, за който се състезавах в Германия, ми предложиха да се върна на подиума и да продължа да подвигам за тях в локалното състезание. Така че започнах малко по малко да упражнявам и в един миг се оказа по този начин, че подвигах повече от всички младоци в залата. И по този начин се върнах на огромния подиум.
- За да спечелиш олимпийска купа за Хърватия в Сидни 2000 и бронз в Атина 2004...
- Да, а и още две европейски трофеи, които добавени към шестте ми за България вършат 8 първи места на Стария континент. Не е неприятно, нали? За България имам и три международни трофеи, както и сребро и бронз от олимпиади.
- Нека те върна към дебюта ти при мъжете – международното в Атина през 1989 година. Тогава новата генерация млади български щангисти нахлу мощно на огромния подиум – Иван Иванов, Кирил Кунев, Петър Стефанов и Стефан Ботев станаха първенци на планетата, ти и Йото Йотов взехте сребърни медали...
- Аз също можех да стана първенец, само че не ми разрешиха. Знаете, че Наим Сюлейманоглу беше уязвимост на Иван Абаджиев, Бог да ги елементарни и двамата. Мисля, че нашите се бяха разбрали с турците да не върша проблеми на Наим за първото място в кат. 60 кг. С две думи – от самото начало си подвигах за второ място.
- Няколко месеца преди олимпиадата в Барселона побеждаваш Наим на европейското в Сексард, Унгария. Мнозина споделят, че Сюлейманоглу е бил доста обезпокоен за олимпийското си злато в Барселона. Какво се случи, че не можа да дадеш отпор на Наим на тези Игри и той стана безапелационно първи с огромна разлика в кат. 60 кг?
- Ще почна малко по-отрано. Не направихме добра подготовка за тази олимпиада. По тъкмо приказвам за двумесечния подготвителен лагер, който имахме в Унгария. Направо полудяхме. Бяхме безусловно в един царевичак. Само 10-12 индивида, 60 дни на едно място и накъдето и да погледнеш – царевица. Психически ни подейства доста зле. Няма къде да отидеш, с кого различен да поговориш, за разпуснеш малко... Така че не успяхме да се подготвим добре поради цялата тази затормозяваща ни конюнктура.
- После пътищата ти с Наим се разделят, само че въпреки всичко най-сетне в Сидни 2000 взе своя огромен реванш?
- Да, след Барселона 1992 трансформираха категориите. Вече нямаше такава до 60 кг - имаше 59 и 64. Аз бях на 59, а той – отиде на 64. После след олимпиадата в Атланта 1996 имаше нова промяна на категориите. Така в Сидни се събрахме в кат. 62 кг. Както знаете, той направи „ нула “ и отпадна, а аз станах първенец. Но преди този момент имаше европейско състезание в София и там още веднъж го победих.
- Чувстваш ли се оценен на 50 години? Да чакаме ли скоро да станеш член на Залата на славата на международните щанги, където са още трима българи – Нораир Нурикян, Янко Русев и Стефан Ботев?
- Залата на славата не ме блазни. Какво толкоз – ще ми сложат една фотография, ще ми дадат един плакет... Аз моите достижения съм си ги направил, те са там и всеки може да ги види. А по отношение на уважението – да, имам го. Навсякъде – и в България, и в Хърватия, и по целия свят. В персонален проект също съм удовлетворен. Вече съм и дядо и съм безпределно благополучен.
- Къде ще отпразнуваш юбилея?
- Тук, в Сплит. Дори през днешния ден имаме Управителен съвет на федерацията. Не се бяхме събирали по време на изключителното състояние и има доста натрупала се работа. После ще се почерпим. Когато се върна в България, ще вдигнем тостове и с най-хубавите ми другари от няколко генерации огромни наши щангисти.
Георги Пехливанов, " Меридиан Мач "
- Николай, честита 50-годишнина, къде те откривам?
- В Хърватия, в Сплит съм. Тук изкарах цялото изключително състояние около ковид, не съм се прибирал в България. През март пристигнах в Сплит, тъй като имах да свърша малко работа и след една седмица пламна пандемията, затвориха границите и постановиха изключително състояние.
- Как ти се отрази това състояние?
- На мен персонално не ми се отрази чак толкоз зле. Супер е в Сплит - море, разходки... Но и тук, както и в България, първоначално настана суматоха, хората бяха уплашени.
- Как се усеща един от най-великите щангисти в историята на 50 години?
- Не се усещам като 50-годишен човек. Само, когато си погледна ЕГН-то откривам, че съм на толкоз. Повечето елитни спортисти, откакто приключат кариерите си, се оплакват от хронични болки, в резултат на натоварения режим преди този момент, само че при мен не е по този начин. Нищо не ме боли.
- Има разнообразни версии за това за какво напусна националния отбор на България и взе хърватски паспорт. Една от тях е спор с Иван Абаджиев...
- Не, не. Истината е, че тогава нямаше никакви пари във федерацията. Намалиха ни фрапантно заплатите. На мен ми стигаше единствено да си заредя с бензин колата, да ида на подготовка и да се върна. Представяте ли си, за това ми отиваше цялата заплата. А таман ми се беше родило дете и не устоях повече. Казах им, че европейското в Риека през 1997-а ще е последното ми съревнование за България. Като отидох там, хърватите бяха разбрали какви са ми желанията, откриха контакт с мен и ми предложиха хърватски паспорт.
- Да, само че не започваш да се състезаваш незабавно за Хърватия, за какво?
- Трябваше да мине време, до момента в който ми издадат паспорт. Освен това аз бях прекратил кариерата си и бях станал треньор. Искам да кажа, че първоначално, до момента в който си стъпя на краката, огромно рамо ми удари тенис звездата Горан Иванишевич, който по-късно стана първенец от „ Уимбълдън “. Помагаше ми доста. С него се познаваме още от олимпиадата в Барселона 1992, тъй че той ми бе сериозна опора в първите години в Хърватия, тъй като също живее в Сплит и постоянно се отзоваваше бързо, когато имах потребност от нещо. Също по този начин от тима, за който се състезавах в Германия, ми предложиха да се върна на подиума и да продължа да подвигам за тях в локалното състезание. Така че започнах малко по малко да упражнявам и в един миг се оказа по този начин, че подвигах повече от всички младоци в залата. И по този начин се върнах на огромния подиум.
- За да спечелиш олимпийска купа за Хърватия в Сидни 2000 и бронз в Атина 2004...
- Да, а и още две европейски трофеи, които добавени към шестте ми за България вършат 8 първи места на Стария континент. Не е неприятно, нали? За България имам и три международни трофеи, както и сребро и бронз от олимпиади.
- Нека те върна към дебюта ти при мъжете – международното в Атина през 1989 година. Тогава новата генерация млади български щангисти нахлу мощно на огромния подиум – Иван Иванов, Кирил Кунев, Петър Стефанов и Стефан Ботев станаха първенци на планетата, ти и Йото Йотов взехте сребърни медали...
- Аз също можех да стана първенец, само че не ми разрешиха. Знаете, че Наим Сюлейманоглу беше уязвимост на Иван Абаджиев, Бог да ги елементарни и двамата. Мисля, че нашите се бяха разбрали с турците да не върша проблеми на Наим за първото място в кат. 60 кг. С две думи – от самото начало си подвигах за второ място.
- Няколко месеца преди олимпиадата в Барселона побеждаваш Наим на европейското в Сексард, Унгария. Мнозина споделят, че Сюлейманоглу е бил доста обезпокоен за олимпийското си злато в Барселона. Какво се случи, че не можа да дадеш отпор на Наим на тези Игри и той стана безапелационно първи с огромна разлика в кат. 60 кг?
- Ще почна малко по-отрано. Не направихме добра подготовка за тази олимпиада. По тъкмо приказвам за двумесечния подготвителен лагер, който имахме в Унгария. Направо полудяхме. Бяхме безусловно в един царевичак. Само 10-12 индивида, 60 дни на едно място и накъдето и да погледнеш – царевица. Психически ни подейства доста зле. Няма къде да отидеш, с кого различен да поговориш, за разпуснеш малко... Така че не успяхме да се подготвим добре поради цялата тази затормозяваща ни конюнктура.
- После пътищата ти с Наим се разделят, само че въпреки всичко най-сетне в Сидни 2000 взе своя огромен реванш?
- Да, след Барселона 1992 трансформираха категориите. Вече нямаше такава до 60 кг - имаше 59 и 64. Аз бях на 59, а той – отиде на 64. После след олимпиадата в Атланта 1996 имаше нова промяна на категориите. Така в Сидни се събрахме в кат. 62 кг. Както знаете, той направи „ нула “ и отпадна, а аз станах първенец. Но преди този момент имаше европейско състезание в София и там още веднъж го победих.
- Чувстваш ли се оценен на 50 години? Да чакаме ли скоро да станеш член на Залата на славата на международните щанги, където са още трима българи – Нораир Нурикян, Янко Русев и Стефан Ботев?
- Залата на славата не ме блазни. Какво толкоз – ще ми сложат една фотография, ще ми дадат един плакет... Аз моите достижения съм си ги направил, те са там и всеки може да ги види. А по отношение на уважението – да, имам го. Навсякъде – и в България, и в Хърватия, и по целия свят. В персонален проект също съм удовлетворен. Вече съм и дядо и съм безпределно благополучен.
- Къде ще отпразнуваш юбилея?
- Тук, в Сплит. Дори през днешния ден имаме Управителен съвет на федерацията. Не се бяхме събирали по време на изключителното състояние и има доста натрупала се работа. После ще се почерпим. Когато се върна в България, ще вдигнем тостове и с най-хубавите ми другари от няколко генерации огромни наши щангисти.
Георги Пехливанов, " Меридиан Мач "
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ