`Примигване от екрана` от Тери Пратчет - неиздавани досега истории от Света на диска
В едно далечно второкласно комбиниране на измеренията, в една астрална низина, за която никой в никакъв случай не би помислил, че е равна, кълбата междузвездни мъгли потрепват и се разтварят, с цел да приветстват...„ Примигване на екрана “ – неиздаден до момента на български алманах с разкази от вълшебника на словото сър Тери Пратчет!
От първия му роман, през опитите в научната фантастика и разнообразните литературни опити, до основаването на неговата най-популярна поредност – Светът на диска – в този алманах с къси творби ще се срещнете с обичани и добре познати герои като Леля Ог, Ефрейтор Керът, Лорд Ветинари и несъмнено, Смърт.
Насладете се на фрагмент от " Примигване на екрана ":
,,МОСТЪТ НА ТРОЛА ”
„ След краля “, съставител Мартин Х. Грийнбърг, „ ТОР Букс “, Ню Йорк, 1992
„ След краля “, сборникът, за който е написан този роман, беше по- скоро антология в респект на Дж. Р. Р. Толкин, в сравнение с опит за нелегално навлизане в Средната земя, само че на мен ми се стори, че мога да се прицеля в едно съответно въодушевление. Всичко се трансформира, всичко отминава. Воюваш, с цел да промениш света – и той става свят, в който няма място за теб, бореца. Тези, които се борят за светлото бъдеще, само че – естествено – то не всеки път им е по размер. Дъскорезниците изкарват паяците от тъмните гори, безкрайните поля са преградени с огради...
Вятърът вееше откъм планините и изпълваше въздуха с фини ледени кристалчета.
В тоя мраз и сняг нямаше по какъв начин да завали. В такова време вълците слизаха към селата и дърветата вдън гората се цепеха от студ.
В такова време здравомислещите хора си седяха у дома пред огнището и редяха сказания за герои.
Конят беше остарял. И ездачът беше остарял. Животното изглеждаше като вакуумирана обла решетка, а индивидът – сякаш единствената причина да не се саморазпадне беше, че не може да събере нужната сила. Въпреки хапещия вятър той не носеше нищо с изключение на дребна кожена препаска и занемарен бинт на едното коляно.
Човекът извади от уста наквасена угарка и я угаси върху дланта си.
– Айде – сподели той. – Давай.
– Лесно ти е на тебе да го кажеш – обади се конят. – Ами в случай че още веднъж получиш световъртеж? Пък и нещо те свива гърбът. Какво смяташ, че ще ми е да ме изядат, тъй като те е свил гърбът баш когато не би трябвало?
– Това нивгаж няма да го бъде – сподели индивидът. Той приседна на ледените камъни и си дъхна на пръстите. После извади от метнатите на гърба на коня дисаги меч с острие като на зле поддържан трион и неенергично намушка въздуха няколко пъти.
– Още му пипвам цаката – рече той. Потръпна и се облегна на едно дърво. – Мога да се закълна, че тоя прокълнат меч става все по-тежък с всеки минал ден.
– Отдавна трябваше да си го прибрал в килера – промълви конят. – Да си излязъл в подобаващ отдих. Да вършиш такива работи на твойте години! Така не трябва.
Човекът извъртя очи.
– Да ѝ се не види и скапаната ликвидация на безценица. Така става, като купиш нещо, дето преди този момент го е имал вълшебник – рече той на студения вятър. – Зъбите ти ги огледах, и копитата ти ги огледах, но да се ослушам, и през разум не ми мина.
– А ти кой мислеше, че наддава против теб? – попита конят.
Коен Варварина все така се подпираше на дървото. Не беше сигурен, че отново ще успее да се вдигне на крайници.
– Сигурно доста съкровища си турил настрани – обади се още веднъж конят. – Може да хванем към Ръба. Как ти се коства? На топличко. Да си намерим някое топличко местенце край някой плаж, какво ще кажеш?
– Нямам съкровища – отвърна Коен. – Прахосах ги всичките. Пропих ги. Всичките ги раздадох. Изпогубих ги.
– Трябваше и да поспестиш за остарели години.
– Не ми и е хрумвало да доживявам до остарели години.
– Някой ден ще умреш – сподели конят. – Може и днеска да е.
– Знам. Защо си мислиш, че съм пристигнал тук?
Конят се обърна и се загледа надолу към клисурата. Пътят там бе изровен и посипан с дупки. Между плочите бяха покарали млади дръвчета. Гората настъпваше и от двете му страни. След някоя и друга година никой нямаше и да познае, че оттова е минавал път. То май и в този момент никой не знаеше.
– Дошъл си тук, с цел да умреш?
– Не. Но има едно нещо, което постоянно съм възнамерявал да направя. Още от млади години.
– Сиреч?
Коен отново се опита да се надигне на крайници. Сухожилията изстреляха пламенни възражения по продължение на краката му.
– Баща ми... – изциври Коен. После си възвърна самообладанието. – Баща ми ми сподели... – И се помъчи да си поеме въздух.
– „ Синко “ – услужливо се обади конят.
– Какво?
– „ Синко “ – повтори конят. – Никой татко не споделя на момчето си „ синко “, в случай че не има намерение да му предава премъдрости. Добре прочут факт.
– Споменът си е мой.
– Извинявай.
– Та той сподели... „ Синко “... Е да де!... Синко, когато можеш да се изправиш в дуел против трол, тогава към този момент всичко ще можеш.
Конят примигна отсреща му. После се обърна и още веднъж погледна надолу, през дървесната тълпа, запречила пътя, към сумрака на клисурата. Там долу имаше каменен мост.
У него се промъкна извънредно предусещане.
Копитата му нервно заиграха на разрушения път.
– Към Ръба – рече той. – На топличко.
– Не.
– Каква е изгодата да се убие трол? С какво ще се сдобиеш, в случай че убиеш трол?
– С починал трол. В това е смисълът. Така или другояче, не съм задължен да го умъртвявам. Само да го победя. В дуел. Тролопашен пердах. Ако никога не опитам, татко ми има да се върти в могилата си.
– Нали ми сподели, че той те е изпъдил от племето, когато си бил на единайсет?
– По-добро дело не е правил в никакъв случай. Научи ме по какъв начин да бъда настъпателен. Като наближавам другите по краката. Я ела насам, в случай че обичаш.
Конят пристъпи до него настрани. Коен се хвана за седлото и се надигна в цялостен растеж.
– И през днешния ден смяташ да се биеш с трол.
Коен забърника в дисагите и измъкна кесията си с тютюн. Вятърът раздухваше накълцаните листа, до момента в който той се мъчеше да си свие нова хърбава цигара.
– Ъхъ – удостовери.
– И си бил път чак дотук за това.
– Нямаше метод – отвърна Коен. – Ти по кое време за последно си виждал мост с трол под него? Като бях млад момък, ги имаше със стотици. Сега в градовете има повече тролове, в сравнение с из планините. И множеството са затлъстели като пача. За какво ги водихме всичките тия войни? А в този момент... мини по моста.
Мостът беше уединен и минаваше над плитка, бяла и подла река измежду дълбока котловина. Тъкмо място, където се въдят...
Сива фигура се метна през парапета и тупна пред коня. Тя размаха боздуган.
– Ха по този начин – изръмжа съществото.
– А... – поде конят.
Тролът примигна. Макар и студените, облачни зимни висини съществено да намаляваха проводимостта на силициевия тролски мозък, отново му лиши време да осъзнае, че седлото е празно.
После примигна още веднъж, защото усети по какъв начин върхът на нож опира във врата му.
– Здравей – произнесе глас до ухото му.
Тролът преглътна. Но доста внимателно.
– Виж – рече той обезверено. – Традицията е такава! На подобен мост си е редно хората да чакат някой трол да... Абе – додаде той, когато му се прокрадна друга мисъл. – Аз по какъв начин не те чух да ме издебваш в тил?
– Щото доста ме бива в тая работа – отговори старецът.
– Вярно си е – удостовери конят. – Издебнал е в тил повече хора, в сравнение с стреснати вечéри си изял ти.181
Мостът на трола
Тролът рискува да метне един взор настрани.
– Да го вземат дяволите! – прошепна той. – Ти да не се мислиш за Коен Варварина?
– А ти по какъв начин мислиш? – отвърна Коен Варварина.
– Слушай – рече конят. – Ако не си беше омотал колената с чували, можеше да се усетиш по щракането.
На трола му лиши време да загрее.
– Уха! – въздъхна той. – На моя мост! Стига, бе!
– К’во? – рече Коен.
Тролът се измъкна от хватката му и заръкомаха като побъркан.
– Спокойно! Спокойно! – разкрещя се той, до момента в който Коен настъпваше. – Спипа ме! Спипа ме! Не го оборвам! Само желая да извикам и фамилията, става ли? Иначе никой в никакъв случай няма да ми повярва. Коен Варварина! На моя мост!
Огромният му каменен гръден панер се изпъчи.
– Скапаният ми зет, дето все се перчи със скапания си грамаден дървен мост, жена ми за друго не приказва! Ха! Ще ми се да му видя физиономията... Олеле, не! Какво ли си мислиш за мен?
– Добър въпрос – рече Коен.
Тролът захвърли боздугана и сграбчи Коен за едната ръка.
– Аз се споделям Слюда – показа се той. – Направо не знаеш каква чест е това!
Той се наведе над парапета.
– Берил! Качвай се тук! Доведи и децата!
След това се обърна още веднъж към Коен, а лицето му сияеше от благополучие и горделивост.
– Берил все повтаря, че би трябвало да заминем отсам и да си намерим нещо по-добро, но аз ѝ споделям, че този мост се предава в рода ни от поколения насам, под Моста на Смъртта постоянно е имало трол. Традиция.
Огромен женски трол, с две бебета на ръце, се затътри нагоре по брега, а след него вървеше опашка от дребни тролчета. Те се подредиха зад татко си и се втренчиха в Коен като кукумявки.
– Това е Берил – показа жена си тролът. Тя метна кръвожаден взор на Коен. – А това – той избута напред свое навъсено умалено издание, стиснало детски вид на сопата му, – е моето момче Сипей. Същински откъслек от остарялата скала е. Той ще поеме моста, когато аз си отида, нали по този начин, Сипей? Виж, момко, това е Коен Варварина! К’во ще кажеш за т’ва, а? На нашия мост! При нас не минават единствено одъртели и затлъстели богати търговци като при чичо ти Пирит. – Тролът все така говореше на сина си, само че се ухили самодоволно против жена си. – При нас наминават и същински герои като едно време!
Жената на трола огледа Коен от глава до пети.
– Той нали е богат? – попита тя.
– Богатството няма нищо общо! – отвърна ѝ тролът.
– Ще убиеш ли нашия баща? – попита съмнително Сипей.
– Ще ме убие, че по какъв начин! – съобщи свирепо Слюда. – На него това му е работата! А по-късно и мен ще ме популяризират с приказки и песни. Това е Коен Варварина, така де, не ти е някой простак с вила от селото! Той е фамозен воин и е бил толкоз път да ни види, така че му имай малко уважението!
– Ще извинявате за това, господине! – обърна се той към Коен. – Тая днешна юноша! Знаете я каква е!
Конят се разкикоти.
– Ама вижте в този момент... – поде Коен.
– Помня по какъв начин баща ми разправяше за тебе, като бях още чакълче – продължи Слюда. – „ Той е възседнал целия свят като колс. “ Така споделяше.
Настъпи тишина. Коен се чудеше какво тъкмо е „ колс “ и усети втренчения в себе си вледеняващ взор на Берил.
– Той е единствено едно дребно старче – рече тя. – Не ми се види доста храбър. Щом чак толкова го бива, що не е богат?
– Ама слушай... – сподели Слюда.
– Значи това сме чакали, а? – подкара го жена му. – Затова ли киснем под тоя протекъл мост? Да чакаме хора, дето в никакъв случай не идват? Да чакаме дребни кривокраки старчета! Да бях послушала майка си! Искаш да оставя сина ни да клечи под някой мост и да чака някакво дребно старче да го убие? Затова ли сме тролове съгласно тебе? Е... Няма да стане!
– Чакай в този момент...
– Ха! При Пирит не вървят дребни старчета! При него вървят едри дебели търговци! Стана трол от него! Трябваше да се хванеш с него, като имаше тази опция!
– По-скоро бих ял червеи!
– Червеи ли? Брей! Че от кой момент към този момент можем да си позволим червеи?!
– Може ли да обменим няколко думи уединено? – намеси се Коен.
Той закрачи към другия завършек на моста, размахал меча. Тролът се затътри след него.
Коен затършува за кесията си с тютюн. После погледна трола и му я подаде.
– Ще запалиш ли?
– Това нещо може да те убие – отвърна тролът.
– Да. Ама няма да е през днешния ден.
– И не се застоявай доста да приказваш с тоя нехранимайко, твойто приятелче! – изрева Берил от своя завършек на моста. – Днес е твой ред да слизаш до дъскорезницата! Знаеш, че Кварц те предизвести, че няма да те държи още дълго на тази работа, в случай че не я взимаш на съществено!
Слюда пусна на Коен жална, угодническа усмивчица.
– Много ме поддържа – означи той.
– И няма да драпам отново чак от реката дотук, с цел да те прибирам! – ревна Берил. – Я му разкажи за пръчовете, господин Важен Трол!
– Пръчове ли? – попита Коен.
– За пръчове нищо не знам. Тя все приказва за някакви пръчове. Аз нищичко не знам за никакви пръчове. – Той потръпна.
Гледаха по какъв начин Берил води младите тролове надолу по брега, към тъмното под моста.
– Работата е там – рече Коен, когато останаха сами, – че аз нямах желание да те умъртвявам.
Лицето на трола помръкна.
– Нима?
– Само да те метна от моста и да отмъкна каквито там съкровища ти се намират.
– Нима?
Коен го потупа по гърба.
– Пък и обичам да срещам хора с... хубави мемоари. Това ѝ трябва на тая земя. Хубави мемоари.
Тролът се изпъна в поза спокойно.
– Аз се старая да давам всичко от себе си, сър! – рече той. – Синът ми желае да замине на работа в града. Аз му крещя, че постоянно е имало трол под тоя мост от близо пе’стин години насам…
– Та, в случай че ми предадеш съкровището, аз ще си вървя – рече Коен.
Лицето на трола се сгърчи във неочаквана суматоха.
– Съкровище ли? Ми… нямам – рече той.
– Хайде стига де! – възкликна Коен. – На мост, дето е на такова хубаво място?
– Да, само че към този момент никой не минава по тоя път – рече Слюда. – Ти си първият, наминал насам от месеци. Берил вика, че трябвало да се хвана с брат ѝ, когато построиха новия път през неговия мост, но... – И тук той заприказва по-високо. – Ама аз споделих, че под тоя мост тролове има...
– Ъхъ – измънка Коен.
– Зорът обаче е, че камъните все падат – продължи тролът. – А не е за поверие тия зидари какви пари вземат. Проклети джуджета. Да им нямаш религия. – Той се приведе към Коен. – Правичката да ти кажа, постанова ми се да работя по три дни седмично долу в дъскорезницата на шурея единствено с цел да свържа двата края.
– Нали сякаш шуреят ти държеше мост?
– Единият от тях – да. Само че жена ми има толкоз братя, колкото бълхи – кучетата – посочи тролът. После се загледа тъмно в буйните води. – Един от всичките е търговец на дървен материал долу в Кисела вода, един държи моста, а пък оня, най-ояденият, е търговец в Горчив шип. Ти на това работа като за трол ли му викаш?
– Единият въпреки всичко е в сектора с мостовете – означи Коен.
– В сектора с мостовете? Да седиш в будка по през целия ден и да таксуваш хората с по един сребърник, с цел да преминат? През половината време него дори го няма там! Плаща на едно джудже да събира парите. И назовава себе си трол! Не можеш го отличи от човек, до момента в който не го приближиш напълно!
Коен кимна с схващане.
– Ти знаеш ли – продължи тролът, – че би трябвало да вървя всяка седмица да вечерям с тях? С всичките трима? И да им чувам приказките, че трябвало да се движим в крайник с времето…
Той обърна към Коен огромно и тъжно лице.
– Какво му е неприятното на това да си трол под моста? Мен са ме възпитавали да стана трол под мост. Ще ми се и младият Сипей да стане трол под моста, когато аз си отида. Какво му е неприятното? Редно си е под мостовете да има тролове. Иначе какъв е смисълът? За какво да се живее?
Облегнаха се навъсено на парапета и се загледаха надолу в разпенената вода.
– Знаеш ли – постепенно промълви Коен, – аз още помня времената, когато човек можеше да яха оттука чак до Планините Бръснач, без да мерне нищо живо. – Той плъзна пръст по меча си. – Поне не оставаше живо доста време.
Той хвърли угарката от цигарата си във водата.
– А в този момент всичко е във ферми. Всичко е във фермички, и ги въртят хорица. И огради на всички места. Накъдето и да погледнеш – ферми, огради и хорица.
– Тя е права, несъмнено – рече тролът, който очевидно продължаваше да води някакъв собствен вътрешен разговор. – Няма бъдеще в тая работа с изскачането отдолу под моста.
– Аз другояче нищо срещу фермите нямам – сподели Коен. – Или против фермерите. Тях би трябвало да ги има. Само че преди те бяха някъде надалече, по покрайнините. А в този момент покрайнината минава отсам.
– Постоянно ни изтикват – поде още веднъж тролът. – Постоянно има промени. Като шурея ми Кварц. Дъскорезница! Трол да върти дъскорезница! Само да го видиш на какво е обърнал Сенкорежещата гора!
Коен подвигна взор ненадейно.
– Коя? Онази с огромните паяци в нея ли?
– Паяци ли? Няма към този момент паяци. Само пънове.
– Пънове, значи? Пънове? Аз я харесвах тая гора! Беше... Ами… беше си мрачничка. Истински мрачнотии към този момент няма на никое място. В такава гора се разбираше какво е смут!
– Мрачнотии ли искаш? Той я презалесява със смърчове – сподели Слюда.
– Смърчове?!
– Не той го е измислил. Той не може да разграничи едно дърво от друго. Всичкото това е работа на Глина – той му пусна тая муха.
На Коен свят му се зави.
– Кой е Глина?
– Аз нали ти споделих, че имам трима шуреи? Този е търговецът. Разправя, че след презалесяването земята щяла да се продава по-лесно.
Настана безмълвие и то се проточи, до момента в който Коен смели последното. После той съобщи:
– Сенкорежещата гора не се продава. Тя не принадлежи на никого.
– Ъхъ. Той разправя, че таман по тази причина можело да я разпродадеш.
Коен заби пестник в парапета. Парче камък се откърти от него и полетя в пролома.
– Извинявай.
– Не се притеснявай. Постоянно се откъртват парчетии, както споделих.
Коен се обърна.
– Ама какво става? Аз помня всичките огромни войни от остаряло време. Ти не ги ли помниш? И ти би трябвало да си се сражавал в тях.
– Мда, носил съм боздуган на рамо.
– Уж се борехме за ново ярко бъдеще и за правда, и за други такива работи. Така разправяха.
– Е, аз се бих, тъй като един наедрял трол с бич ми подреди – предпазливо посочи Слюда. – Но те разбирам.
– Искам да кажа, че не беше поради ферми и смърчове. Нали?
Слюда увеси нос.
– Та ето ме и мене с това неясно сходство на мост. Страшно ми е погрешно – промълви той. – Да биеш толкоз път поради...
– А и някакъв крал имаше – рече отнесено Коен, втренчен във водата. – И всякакви магьосници. Но крал имаше. Доста съм сигурен, че 187
Мостът на трола
крал имаше. Никога не съм го срещал де. Абе, знаеш ли? – ухили се той на трола. – Не мога да се сетя по какъв начин се споделяше. Май в никакъв случай не са ми казвали по какъв начин му е името.
Около половин час по-късно конят на Коен излезе от мрачната гора измежду по този начин мрачна, ветровита пустота. И продължи да се мъкне, а след това сподели:
– Добре де... Ти какъв брой му даде?
– Дванайсет жълтици – отвърна Коен.
– И за какво му даде дванайсет жълтици?
– Нямах повече от дванайсет.
– Ти не си наред.
– Когато едвам прохождах в занаята на воин вандал – рече Коен, – под всеки мост си имаше трол. И не можеше да минеш през гора като тая, през която преди малко минахме, без най-малко десетина гоблини да се пробват да ти клъцнат главата. – Той въздъхна. – Чудя се какво ли им се е случило на всички тях?
– Случил си им се ти.
– Е, да. Но постоянно съм считал, че постоянно ще има още. Все смятах, че ще има още околности.
– Ти на какъв брой си години? – попита конят.
– Де да знам.
– Значи си задоволително остарял, с цел да ти е пристигнал акълът.
– Ъхъ. Да де. – Коен възпламени нова цигара и се разкашля, та чак му потекоха сълзи.
– Поскапала ти се е тиквата.
– Ъхъ.
– Да си дадеш и последния $ на някакъв трол!
– Ъхъ. – Коен пусна една хриплива бликам пушек към залеза.
– Защо?
Коен се втренчи в небето. Аленото зарево бе мразовито като скатовете на пъкъла. Леден вятър духаше над степите и развяваше остатъците от косата му.
– Заради това по какъв начин би трябвало да е – рече той.
– Ха!
– И поради едно време.
– Ха!
Коен погледна надолу.
И се ухили.
– И за три адреса. Някой ден ще умра – додаде той. – Ама няма да е през днешния ден, коства ми се.
Вятърът вееше откъм планините и изпълваше въздуха с фини ледени кристалчета. В тоя мраз и сняг нямаше по какъв начин да завали. В такова време вълците слизаха към селата и дърветата вдън гората се цепеха от студ. Само дето вълци имаше все по-малко, и все по-малко и по- малко гори.
В такова време здравомислещите хора си седяха у дома пред огнището.
И редяха сказания за герои.
От първия му роман, през опитите в научната фантастика и разнообразните литературни опити, до основаването на неговата най-популярна поредност – Светът на диска – в този алманах с къси творби ще се срещнете с обичани и добре познати герои като Леля Ог, Ефрейтор Керът, Лорд Ветинари и несъмнено, Смърт.
Насладете се на фрагмент от " Примигване на екрана ":
,,МОСТЪТ НА ТРОЛА ”
„ След краля “, съставител Мартин Х. Грийнбърг, „ ТОР Букс “, Ню Йорк, 1992
„ След краля “, сборникът, за който е написан този роман, беше по- скоро антология в респект на Дж. Р. Р. Толкин, в сравнение с опит за нелегално навлизане в Средната земя, само че на мен ми се стори, че мога да се прицеля в едно съответно въодушевление. Всичко се трансформира, всичко отминава. Воюваш, с цел да промениш света – и той става свят, в който няма място за теб, бореца. Тези, които се борят за светлото бъдеще, само че – естествено – то не всеки път им е по размер. Дъскорезниците изкарват паяците от тъмните гори, безкрайните поля са преградени с огради...
Вятърът вееше откъм планините и изпълваше въздуха с фини ледени кристалчета.
В тоя мраз и сняг нямаше по какъв начин да завали. В такова време вълците слизаха към селата и дърветата вдън гората се цепеха от студ.
В такова време здравомислещите хора си седяха у дома пред огнището и редяха сказания за герои.
Конят беше остарял. И ездачът беше остарял. Животното изглеждаше като вакуумирана обла решетка, а индивидът – сякаш единствената причина да не се саморазпадне беше, че не може да събере нужната сила. Въпреки хапещия вятър той не носеше нищо с изключение на дребна кожена препаска и занемарен бинт на едното коляно.
Човекът извади от уста наквасена угарка и я угаси върху дланта си.
– Айде – сподели той. – Давай.
– Лесно ти е на тебе да го кажеш – обади се конят. – Ами в случай че още веднъж получиш световъртеж? Пък и нещо те свива гърбът. Какво смяташ, че ще ми е да ме изядат, тъй като те е свил гърбът баш когато не би трябвало?
– Това нивгаж няма да го бъде – сподели индивидът. Той приседна на ледените камъни и си дъхна на пръстите. После извади от метнатите на гърба на коня дисаги меч с острие като на зле поддържан трион и неенергично намушка въздуха няколко пъти.
– Още му пипвам цаката – рече той. Потръпна и се облегна на едно дърво. – Мога да се закълна, че тоя прокълнат меч става все по-тежък с всеки минал ден.
– Отдавна трябваше да си го прибрал в килера – промълви конят. – Да си излязъл в подобаващ отдих. Да вършиш такива работи на твойте години! Така не трябва.
Човекът извъртя очи.
– Да ѝ се не види и скапаната ликвидация на безценица. Така става, като купиш нещо, дето преди този момент го е имал вълшебник – рече той на студения вятър. – Зъбите ти ги огледах, и копитата ти ги огледах, но да се ослушам, и през разум не ми мина.
– А ти кой мислеше, че наддава против теб? – попита конят.
Коен Варварина все така се подпираше на дървото. Не беше сигурен, че отново ще успее да се вдигне на крайници.
– Сигурно доста съкровища си турил настрани – обади се още веднъж конят. – Може да хванем към Ръба. Как ти се коства? На топличко. Да си намерим някое топличко местенце край някой плаж, какво ще кажеш?
– Нямам съкровища – отвърна Коен. – Прахосах ги всичките. Пропих ги. Всичките ги раздадох. Изпогубих ги.
– Трябваше и да поспестиш за остарели години.
– Не ми и е хрумвало да доживявам до остарели години.
– Някой ден ще умреш – сподели конят. – Може и днеска да е.
– Знам. Защо си мислиш, че съм пристигнал тук?
Конят се обърна и се загледа надолу към клисурата. Пътят там бе изровен и посипан с дупки. Между плочите бяха покарали млади дръвчета. Гората настъпваше и от двете му страни. След някоя и друга година никой нямаше и да познае, че оттова е минавал път. То май и в този момент никой не знаеше.
– Дошъл си тук, с цел да умреш?
– Не. Но има едно нещо, което постоянно съм възнамерявал да направя. Още от млади години.
– Сиреч?
Коен отново се опита да се надигне на крайници. Сухожилията изстреляха пламенни възражения по продължение на краката му.
– Баща ми... – изциври Коен. После си възвърна самообладанието. – Баща ми ми сподели... – И се помъчи да си поеме въздух.
– „ Синко “ – услужливо се обади конят.
– Какво?
– „ Синко “ – повтори конят. – Никой татко не споделя на момчето си „ синко “, в случай че не има намерение да му предава премъдрости. Добре прочут факт.
– Споменът си е мой.
– Извинявай.
– Та той сподели... „ Синко “... Е да де!... Синко, когато можеш да се изправиш в дуел против трол, тогава към този момент всичко ще можеш.
Конят примигна отсреща му. После се обърна и още веднъж погледна надолу, през дървесната тълпа, запречила пътя, към сумрака на клисурата. Там долу имаше каменен мост.
У него се промъкна извънредно предусещане.
Копитата му нервно заиграха на разрушения път.
– Към Ръба – рече той. – На топличко.
– Не.
– Каква е изгодата да се убие трол? С какво ще се сдобиеш, в случай че убиеш трол?
– С починал трол. В това е смисълът. Така или другояче, не съм задължен да го умъртвявам. Само да го победя. В дуел. Тролопашен пердах. Ако никога не опитам, татко ми има да се върти в могилата си.
– Нали ми сподели, че той те е изпъдил от племето, когато си бил на единайсет?
– По-добро дело не е правил в никакъв случай. Научи ме по какъв начин да бъда настъпателен. Като наближавам другите по краката. Я ела насам, в случай че обичаш.
Конят пристъпи до него настрани. Коен се хвана за седлото и се надигна в цялостен растеж.
– И през днешния ден смяташ да се биеш с трол.
Коен забърника в дисагите и измъкна кесията си с тютюн. Вятърът раздухваше накълцаните листа, до момента в който той се мъчеше да си свие нова хърбава цигара.
– Ъхъ – удостовери.
– И си бил път чак дотук за това.
– Нямаше метод – отвърна Коен. – Ти по кое време за последно си виждал мост с трол под него? Като бях млад момък, ги имаше със стотици. Сега в градовете има повече тролове, в сравнение с из планините. И множеството са затлъстели като пача. За какво ги водихме всичките тия войни? А в този момент... мини по моста.
Мостът беше уединен и минаваше над плитка, бяла и подла река измежду дълбока котловина. Тъкмо място, където се въдят...
Сива фигура се метна през парапета и тупна пред коня. Тя размаха боздуган.
– Ха по този начин – изръмжа съществото.
– А... – поде конят.
Тролът примигна. Макар и студените, облачни зимни висини съществено да намаляваха проводимостта на силициевия тролски мозък, отново му лиши време да осъзнае, че седлото е празно.
После примигна още веднъж, защото усети по какъв начин върхът на нож опира във врата му.
– Здравей – произнесе глас до ухото му.
Тролът преглътна. Но доста внимателно.
– Виж – рече той обезверено. – Традицията е такава! На подобен мост си е редно хората да чакат някой трол да... Абе – додаде той, когато му се прокрадна друга мисъл. – Аз по какъв начин не те чух да ме издебваш в тил?
– Щото доста ме бива в тая работа – отговори старецът.
– Вярно си е – удостовери конят. – Издебнал е в тил повече хора, в сравнение с стреснати вечéри си изял ти.181
Мостът на трола
Тролът рискува да метне един взор настрани.
– Да го вземат дяволите! – прошепна той. – Ти да не се мислиш за Коен Варварина?
– А ти по какъв начин мислиш? – отвърна Коен Варварина.
– Слушай – рече конят. – Ако не си беше омотал колената с чували, можеше да се усетиш по щракането.
На трола му лиши време да загрее.
– Уха! – въздъхна той. – На моя мост! Стига, бе!
– К’во? – рече Коен.
Тролът се измъкна от хватката му и заръкомаха като побъркан.
– Спокойно! Спокойно! – разкрещя се той, до момента в който Коен настъпваше. – Спипа ме! Спипа ме! Не го оборвам! Само желая да извикам и фамилията, става ли? Иначе никой в никакъв случай няма да ми повярва. Коен Варварина! На моя мост!
Огромният му каменен гръден панер се изпъчи.
– Скапаният ми зет, дето все се перчи със скапания си грамаден дървен мост, жена ми за друго не приказва! Ха! Ще ми се да му видя физиономията... Олеле, не! Какво ли си мислиш за мен?
– Добър въпрос – рече Коен.
Тролът захвърли боздугана и сграбчи Коен за едната ръка.
– Аз се споделям Слюда – показа се той. – Направо не знаеш каква чест е това!
Той се наведе над парапета.
– Берил! Качвай се тук! Доведи и децата!
След това се обърна още веднъж към Коен, а лицето му сияеше от благополучие и горделивост.
– Берил все повтаря, че би трябвало да заминем отсам и да си намерим нещо по-добро, но аз ѝ споделям, че този мост се предава в рода ни от поколения насам, под Моста на Смъртта постоянно е имало трол. Традиция.
Огромен женски трол, с две бебета на ръце, се затътри нагоре по брега, а след него вървеше опашка от дребни тролчета. Те се подредиха зад татко си и се втренчиха в Коен като кукумявки.
– Това е Берил – показа жена си тролът. Тя метна кръвожаден взор на Коен. – А това – той избута напред свое навъсено умалено издание, стиснало детски вид на сопата му, – е моето момче Сипей. Същински откъслек от остарялата скала е. Той ще поеме моста, когато аз си отида, нали по този начин, Сипей? Виж, момко, това е Коен Варварина! К’во ще кажеш за т’ва, а? На нашия мост! При нас не минават единствено одъртели и затлъстели богати търговци като при чичо ти Пирит. – Тролът все така говореше на сина си, само че се ухили самодоволно против жена си. – При нас наминават и същински герои като едно време!
Жената на трола огледа Коен от глава до пети.
– Той нали е богат? – попита тя.
– Богатството няма нищо общо! – отвърна ѝ тролът.
– Ще убиеш ли нашия баща? – попита съмнително Сипей.
– Ще ме убие, че по какъв начин! – съобщи свирепо Слюда. – На него това му е работата! А по-късно и мен ще ме популяризират с приказки и песни. Това е Коен Варварина, така де, не ти е някой простак с вила от селото! Той е фамозен воин и е бил толкоз път да ни види, така че му имай малко уважението!
– Ще извинявате за това, господине! – обърна се той към Коен. – Тая днешна юноша! Знаете я каква е!
Конят се разкикоти.
– Ама вижте в този момент... – поде Коен.
– Помня по какъв начин баща ми разправяше за тебе, като бях още чакълче – продължи Слюда. – „ Той е възседнал целия свят като колс. “ Така споделяше.
Настъпи тишина. Коен се чудеше какво тъкмо е „ колс “ и усети втренчения в себе си вледеняващ взор на Берил.
– Той е единствено едно дребно старче – рече тя. – Не ми се види доста храбър. Щом чак толкова го бива, що не е богат?
– Ама слушай... – сподели Слюда.
– Значи това сме чакали, а? – подкара го жена му. – Затова ли киснем под тоя протекъл мост? Да чакаме хора, дето в никакъв случай не идват? Да чакаме дребни кривокраки старчета! Да бях послушала майка си! Искаш да оставя сина ни да клечи под някой мост и да чака някакво дребно старче да го убие? Затова ли сме тролове съгласно тебе? Е... Няма да стане!
– Чакай в този момент...
– Ха! При Пирит не вървят дребни старчета! При него вървят едри дебели търговци! Стана трол от него! Трябваше да се хванеш с него, като имаше тази опция!
– По-скоро бих ял червеи!
– Червеи ли? Брей! Че от кой момент към този момент можем да си позволим червеи?!
– Може ли да обменим няколко думи уединено? – намеси се Коен.
Той закрачи към другия завършек на моста, размахал меча. Тролът се затътри след него.
Коен затършува за кесията си с тютюн. После погледна трола и му я подаде.
– Ще запалиш ли?
– Това нещо може да те убие – отвърна тролът.
– Да. Ама няма да е през днешния ден.
– И не се застоявай доста да приказваш с тоя нехранимайко, твойто приятелче! – изрева Берил от своя завършек на моста. – Днес е твой ред да слизаш до дъскорезницата! Знаеш, че Кварц те предизвести, че няма да те държи още дълго на тази работа, в случай че не я взимаш на съществено!
Слюда пусна на Коен жална, угодническа усмивчица.
– Много ме поддържа – означи той.
– И няма да драпам отново чак от реката дотук, с цел да те прибирам! – ревна Берил. – Я му разкажи за пръчовете, господин Важен Трол!
– Пръчове ли? – попита Коен.
– За пръчове нищо не знам. Тя все приказва за някакви пръчове. Аз нищичко не знам за никакви пръчове. – Той потръпна.
Гледаха по какъв начин Берил води младите тролове надолу по брега, към тъмното под моста.
– Работата е там – рече Коен, когато останаха сами, – че аз нямах желание да те умъртвявам.
Лицето на трола помръкна.
– Нима?
– Само да те метна от моста и да отмъкна каквито там съкровища ти се намират.
– Нима?
Коен го потупа по гърба.
– Пък и обичам да срещам хора с... хубави мемоари. Това ѝ трябва на тая земя. Хубави мемоари.
Тролът се изпъна в поза спокойно.
– Аз се старая да давам всичко от себе си, сър! – рече той. – Синът ми желае да замине на работа в града. Аз му крещя, че постоянно е имало трол под тоя мост от близо пе’стин години насам…
– Та, в случай че ми предадеш съкровището, аз ще си вървя – рече Коен.
Лицето на трола се сгърчи във неочаквана суматоха.
– Съкровище ли? Ми… нямам – рече той.
– Хайде стига де! – възкликна Коен. – На мост, дето е на такова хубаво място?
– Да, само че към този момент никой не минава по тоя път – рече Слюда. – Ти си първият, наминал насам от месеци. Берил вика, че трябвало да се хвана с брат ѝ, когато построиха новия път през неговия мост, но... – И тук той заприказва по-високо. – Ама аз споделих, че под тоя мост тролове има...
– Ъхъ – измънка Коен.
– Зорът обаче е, че камъните все падат – продължи тролът. – А не е за поверие тия зидари какви пари вземат. Проклети джуджета. Да им нямаш религия. – Той се приведе към Коен. – Правичката да ти кажа, постанова ми се да работя по три дни седмично долу в дъскорезницата на шурея единствено с цел да свържа двата края.
– Нали сякаш шуреят ти държеше мост?
– Единият от тях – да. Само че жена ми има толкоз братя, колкото бълхи – кучетата – посочи тролът. После се загледа тъмно в буйните води. – Един от всичките е търговец на дървен материал долу в Кисела вода, един държи моста, а пък оня, най-ояденият, е търговец в Горчив шип. Ти на това работа като за трол ли му викаш?
– Единият въпреки всичко е в сектора с мостовете – означи Коен.
– В сектора с мостовете? Да седиш в будка по през целия ден и да таксуваш хората с по един сребърник, с цел да преминат? През половината време него дори го няма там! Плаща на едно джудже да събира парите. И назовава себе си трол! Не можеш го отличи от човек, до момента в който не го приближиш напълно!
Коен кимна с схващане.
– Ти знаеш ли – продължи тролът, – че би трябвало да вървя всяка седмица да вечерям с тях? С всичките трима? И да им чувам приказките, че трябвало да се движим в крайник с времето…
Той обърна към Коен огромно и тъжно лице.
– Какво му е неприятното на това да си трол под моста? Мен са ме възпитавали да стана трол под мост. Ще ми се и младият Сипей да стане трол под моста, когато аз си отида. Какво му е неприятното? Редно си е под мостовете да има тролове. Иначе какъв е смисълът? За какво да се живее?
Облегнаха се навъсено на парапета и се загледаха надолу в разпенената вода.
– Знаеш ли – постепенно промълви Коен, – аз още помня времената, когато човек можеше да яха оттука чак до Планините Бръснач, без да мерне нищо живо. – Той плъзна пръст по меча си. – Поне не оставаше живо доста време.
Той хвърли угарката от цигарата си във водата.
– А в този момент всичко е във ферми. Всичко е във фермички, и ги въртят хорица. И огради на всички места. Накъдето и да погледнеш – ферми, огради и хорица.
– Тя е права, несъмнено – рече тролът, който очевидно продължаваше да води някакъв собствен вътрешен разговор. – Няма бъдеще в тая работа с изскачането отдолу под моста.
– Аз другояче нищо срещу фермите нямам – сподели Коен. – Или против фермерите. Тях би трябвало да ги има. Само че преди те бяха някъде надалече, по покрайнините. А в този момент покрайнината минава отсам.
– Постоянно ни изтикват – поде още веднъж тролът. – Постоянно има промени. Като шурея ми Кварц. Дъскорезница! Трол да върти дъскорезница! Само да го видиш на какво е обърнал Сенкорежещата гора!
Коен подвигна взор ненадейно.
– Коя? Онази с огромните паяци в нея ли?
– Паяци ли? Няма към този момент паяци. Само пънове.
– Пънове, значи? Пънове? Аз я харесвах тая гора! Беше... Ами… беше си мрачничка. Истински мрачнотии към този момент няма на никое място. В такава гора се разбираше какво е смут!
– Мрачнотии ли искаш? Той я презалесява със смърчове – сподели Слюда.
– Смърчове?!
– Не той го е измислил. Той не може да разграничи едно дърво от друго. Всичкото това е работа на Глина – той му пусна тая муха.
На Коен свят му се зави.
– Кой е Глина?
– Аз нали ти споделих, че имам трима шуреи? Този е търговецът. Разправя, че след презалесяването земята щяла да се продава по-лесно.
Настана безмълвие и то се проточи, до момента в който Коен смели последното. После той съобщи:
– Сенкорежещата гора не се продава. Тя не принадлежи на никого.
– Ъхъ. Той разправя, че таман по тази причина можело да я разпродадеш.
Коен заби пестник в парапета. Парче камък се откърти от него и полетя в пролома.
– Извинявай.
– Не се притеснявай. Постоянно се откъртват парчетии, както споделих.
Коен се обърна.
– Ама какво става? Аз помня всичките огромни войни от остаряло време. Ти не ги ли помниш? И ти би трябвало да си се сражавал в тях.
– Мда, носил съм боздуган на рамо.
– Уж се борехме за ново ярко бъдеще и за правда, и за други такива работи. Така разправяха.
– Е, аз се бих, тъй като един наедрял трол с бич ми подреди – предпазливо посочи Слюда. – Но те разбирам.
– Искам да кажа, че не беше поради ферми и смърчове. Нали?
Слюда увеси нос.
– Та ето ме и мене с това неясно сходство на мост. Страшно ми е погрешно – промълви той. – Да биеш толкоз път поради...
– А и някакъв крал имаше – рече отнесено Коен, втренчен във водата. – И всякакви магьосници. Но крал имаше. Доста съм сигурен, че 187
Мостът на трола
крал имаше. Никога не съм го срещал де. Абе, знаеш ли? – ухили се той на трола. – Не мога да се сетя по какъв начин се споделяше. Май в никакъв случай не са ми казвали по какъв начин му е името.
Около половин час по-късно конят на Коен излезе от мрачната гора измежду по този начин мрачна, ветровита пустота. И продължи да се мъкне, а след това сподели:
– Добре де... Ти какъв брой му даде?
– Дванайсет жълтици – отвърна Коен.
– И за какво му даде дванайсет жълтици?
– Нямах повече от дванайсет.
– Ти не си наред.
– Когато едвам прохождах в занаята на воин вандал – рече Коен, – под всеки мост си имаше трол. И не можеше да минеш през гора като тая, през която преди малко минахме, без най-малко десетина гоблини да се пробват да ти клъцнат главата. – Той въздъхна. – Чудя се какво ли им се е случило на всички тях?
– Случил си им се ти.
– Е, да. Но постоянно съм считал, че постоянно ще има още. Все смятах, че ще има още околности.
– Ти на какъв брой си години? – попита конят.
– Де да знам.
– Значи си задоволително остарял, с цел да ти е пристигнал акълът.
– Ъхъ. Да де. – Коен възпламени нова цигара и се разкашля, та чак му потекоха сълзи.
– Поскапала ти се е тиквата.
– Ъхъ.
– Да си дадеш и последния $ на някакъв трол!
– Ъхъ. – Коен пусна една хриплива бликам пушек към залеза.
– Защо?
Коен се втренчи в небето. Аленото зарево бе мразовито като скатовете на пъкъла. Леден вятър духаше над степите и развяваше остатъците от косата му.
– Заради това по какъв начин би трябвало да е – рече той.
– Ха!
– И поради едно време.
– Ха!
Коен погледна надолу.
И се ухили.
– И за три адреса. Някой ден ще умра – додаде той. – Ама няма да е през днешния ден, коства ми се.
Вятърът вееше откъм планините и изпълваше въздуха с фини ледени кристалчета. В тоя мраз и сняг нямаше по какъв начин да завали. В такова време вълците слизаха към селата и дърветата вдън гората се цепеха от студ. Само дето вълци имаше все по-малко, и все по-малко и по- малко гори.
В такова време здравомислещите хора си седяха у дома пред огнището.
И редяха сказания за герои.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ