В един мрачен есенен ден на 1914 г. из София

В един тъмен есенен ден на 1914 година из София се разнася страшна новина – Яворов се умъртвил! И хем необикновено, хем не напълно изненадващо проехтява тази вест. Година преди този момент поетът-революционер изживява най-голямото злощастие в късия си, цялостен с стихии и премеждия, живот – неговата обичана Лора се самоубива пред очите му, а той самият се прострелва в слепоочието.

Оживява, само че губи зрението си. Обвинен в убийството на жена си, порицан от обществото, зарязан от огромна част от приятелите си, беден, грохнал от тежката загуба, Яворов намира единствения излаз за себе си – лишава самичък живота си. Поетът напуща непринудено отхвърлилия го свят на 16/29 октомври преди 105 години.

Пейо Яворов (1878-1914), портрет от 1911 година

След тази загуба, доста от неговите другари, близки и инцидентни познати, споделят спомените си за него, за годината след първата покруса на поета. Те описват за превръщането на напетия, с бляскав взор мъж, на обожавания създател, в една бледа сянка.

Белетристът и мемоарист Михаил Кремен споделя:

„ След като зарастна раната, и превръзките бяха снети, Яворов трябваше да напусне Александровата болница. Къде да отиде? Виждащ едва, той беше беззащитен, и трябваше постоянно да има хора към него. За да не се усеща уединен в наета стая или в хотел, предложих му да пристигна вкъщи, до момента в който се разбере какво ще става по-нататък. Живеехме на бул. „ Патриарх Евтимий “, близо до Александровата болница. Приготвихме му моята работна стая и той остана там към три седмици в едно, желая да подчертая това, хубаво въодушевление на топло приютен злощастник.

Фамилната атмосфера, това, че към него постоянно имаше другарски настроени хора, които се грижеха за всичко и които бяха същински негови доброжелатели, шеговитите „ диалози “ с дребната Конка – ученичка от отделенията; вярата му, че ще прогледне, в случай че не изцяло, то най-малко с едното око, изключително откакто отиде във Виена, събитието, че клеветата за неговата виновност по убийството на Лора не бе стигнала вкъщи, а и следствието по гибелта на Лора още не бе обърнало острието си към самия Яворов, всичко това му даваше подтик за живот и едно ярко, скрито-радостно въодушевление на спасен от гибелта и страданията човек.

Сякаш някакъв товар се бе смъкнал от гърба му, като че ли гибелта на Лора и неговото самоубийство му бяха донесли – с трагичната си развръзка – едно позволение, едно утешение, едно освежително разведряване на препълнената със светкавици фамилна атмосфера; като че ли той бе изкупил греховете си, и пред него предстоеше нов, непокварен, прелестен живот. Ако съдът и обществото не бяха го смазали, в случай че това му въодушевление бе подкрепяно до дъно, в случай че „ в България убиваха не с секира, а със златна игла “, – както споделя една негова героиня, Яворов не щеше да се самоубие повторно, дори и да ослепееше дефинитивно.

Тия три седмици, които той прекара вкъщи незабавно след лечението си в Александровата болница, бяха може би единствените негови светли дни в едногодишния интервал от гибелта на Лора до неговото самоубийство.

Когато се връщах на обяд от работа, аз заварвах Яворов облечен, умит, стаята проветрена, чиста и затоплена, отдалеко се чуваше радостната шум на Конка, върнала се от учебно заведение. Почваше се обядът – носеха яденето в стаята му. Аз помагах на Яворов и от самото начало до вечерта оставах у дома, с цел да му придружавам.

След като към този момент беше ми разправил по какъв начин е станало самоубийството на Лора, нито аз, нито той не засягахме в тия тихи следобеди претърпяната покруса. Той я отбягваше като нещо неуместно, което би трябвало да се погребе и не помни, с цел да не покруси насладата му, че е останал жив. Аз пък премълчавах това, което пишеха всеки ден вестниците и което служеше за неизчерпаеми тематики на диалози, ругатни и клюки. Аз бях му икономисал огорчението и бях му отсрочил разочарованието. Чак когато напусна дома ми, той разбра, че всички – дори и най-близките му другари – го смятаха за палач. Всички бяха не запомнили огромния стихотворец и го хулеха като финален нарушител.

Нужен беше четвърт век, с цел да се очисти погледът на клеветниците и да светне великият облик на поета.

Обикновено следобяд идваха Тодор Александров, Асен Златаров, а в последно време и доктор Кръстьо Кръстев. На Тодор Александров Яворов се радваше най-вече: студеният разсъдък и спокойната увереност на тоя железен човек му влияеха чудотворно. Имаше диалози уединено и поверителни, излъчени с шепот, съобщения; македонското дело се обмисляше без значение от слепотата на Яворов, и може би таман по тази причина всяко посещаване на Александров действаше на Яворов като укрепителна инжекция.

 Яворов, след излизането му от болничното заведение, с Тодор Александров в дома на Михаил Кремен

Нежното и приятелско ухажване на Асен Златаров идваше да добави и усили положителното въодушевление у Яворов. Само късите, настоятелен визити на доктор Кръстев в края на Яворовото посещение у нас, донесоха първата паника: доктор Кръстев го посъветва по-скоро да се реалокира другаде, с цел да не се дава храна на злоезичието и да не се пречи на следственото дело.

В началото на четвъртата седмица заведоха Яворов в една студена и неприветна стая на улица „ Любен Каравелов “, дето на другия ден го заварих самичък – почернял от тъга, той се разхождаше бързо от единия ъгъл до другия, като звяр в клетка. От тоя ден нататък се заредиха: безрезултатното пътешестване на Яворов до Виена, с цел да се лекува при най-хубавия очен лекар; лежането му като пандизчия в клиниката на доктор Сарафов в етажа над сладкарница „ Цар Освободител “; разрастващата се в обществото ненавист към „ поета-убиец “; безпаричието; клеветата за неговата виновност за гибелта на Лора, чудовищният ход на делото, загубване на другари и фенове, и последователното изгубване на зрението му…

Тогава пристигна гибелта – единственото Яворово облекчение. “

Михаил Кремен, сп. „ Изкуство и рецензия “, ноември 1939 година

 Лора Каравелова през 1911 година

 Лора се самоубива на 30 ноември 1913 година

Художникът и фейлетонист Райко Алексиев също споделя за срещите си с Яворов:

„ Бяхме на разходка към градината. При Орловия мост един бедняк, сгънат до оградата свиреше на гъдулка.

– Колко хубаво свири тоя дрипльо, сподели Яворов и се спря. Не би помислил човек, че тия звукове излизат от подобен елементарен инструмент… Сакат ли е?

– Слепец е, отговори някой.

– Щастливец, има си поминък в ръцете, добави със свойствената си лека подигравка Яворов и предложи да вървим.

Ние се спогледахме и тръгнахме безмълвни. След дълго безмълвие той, отново със същата усмивка запита.

– Как мислите, просията унизително нещо ли е? И без да дочака отговор самичък добави: Твърде е допустимо и да не е унизително. Като ослепея напълно, имам вяра, че най-малко за това ще бъда кадърен.

Живеех към ул. „ Парчевич “. Една вечер вървейки по ул. „ Витошка “ към дома видях на десетина крачки пред себе си по какъв начин един човек се блъсна в електрическия дирек и едвам не падна. Доближих. Това беше Яворов. Попитах го по какъв начин се е решил да върви самичък и то нощем. Отговори ми, че братчето му било заето довечера някъде, а и не можал да откри никой от познатите, с цел да го придружи… Предложих му да ми разреши да го хвана на разположение.

– Пази си очите, младо момче, ужасно е да се живее в мрачевина, с неизразима тъга произнесе бедният човек на прощаване.

Яворов обичаше да споделя мемоари из четнишкия живот. И когато заговореше за планините, за неспокойните нощи, за самите комити и за Гоце Делчев, устните му затреперваха в някаква странна добродушна и възторжена усмивка и гъстите му вежди играеха нервно над черните очила.

Често разказваше шеговито за своето поетическо кръщение, за Пенчо Славейков, за литература, за нашите поети и писатели. Говореше от време на време дълго, като че се мъчеше с тия диалози да пропъди някаква мисъл, която постоянно го караше да изгубва нишката на диалога, само че в никакъв случай не се докосна до тематиката на своята лична покруса. Никога нито дума. Поне пред нас. Ние бяхме младежи, негови инцидентни познайници, станали с него нещо като близки единствено заради това, че бивахме всеки път на една маса в ресторанта.

Яворов претърпя последните си дни в съвсем цялостна бедност. Дрехите му бяха износени, остарялото долни дрехи се поддържаше още с огромни старания. Живееше в дребна стаичка на третия етаж и евентуално нееднократно коленете му са се блъскали в стъпалата на високата стълба.

Много подмятания, доста неща, видени в интервала на нашата неколкомесечна инцидентна непосредственост говореха за огромната тъга, в която изтекоха последните дни на най-големия наш стихотворец. Изоставен съвсем от всички, кьорав с едното и едвам виждащ с другото око, без средства, под гнета на едно възобновено разследване, порицан от мълвата на ония, които в никакъв случай няма да дораснат до пешовете на неговия извехтял балтон, той постепенно угасваше.Това така ясно личеше, и когато един обяд неговият стол в ресторанта остана празен, а на стената се чернееше рамката на некролога му, никой не се удиви. И когато видяхме в стаята му изгризана със зъби перодръжка и прочетохме някои от предсмъртните му писма, никой също не остана заинтригуван. Краят беше изцяло логически.

„ Ще се погрижат за погребението ми, имам вяра приятелите този и този (назовава имената). А в случай че и те не сторят това, общината ще прати една гальота. Нали хигиената на града го изисква? – по този начин гласеше едно писмо.

Значи, поетът Яворов, чиито песни в никакъв случай няма да престанат да топлят сърцата на тия, които усещат, и чиито съчинения в никакъв случай не ще престанат да донасят положителни доходи на издателите, се е почувствал в последните моменти изхвърлен от живота така грубо, че не е виждал друго с изключение на боклукчийската гальота, която ще се погрижи за тялото му…

А това, че го погребаха тържествено, нищо не значи. То беше единствено шумът на сензацията. “

Райко Алексиев, в. „ Развигор “, ноември 1924 година

Един от най-близките другари на Яворов е литературният критик Владимир Василев. Той е и един от хората, разкрили мъртвия стихотворец в квартирата му. Ето и неговия роман:

„ Яворов бе изгубил зрението си – едвам прозираше посоките, вървеше опипом с бастона си, с тъмни очила, дирейки другар, който да го съпровожда. Хората го бяха оставили, и нямаше признателност по-трогателна от неговата към ония, които идваха при него. Те бяха малко на брой.

Винаги, когато можех, аз го намирах. Той идваше вкъщи постоянно, от време на време всеки ден. Улавях от време на време съмнението му не става ли досаден… Понякога успявах да го възвърна към жизненост, даже се пошегуваше. Приказвахме доста. Но моята меродавност се срещаше с неотстранимото – не вижда… Лекуваха го доктор Гиргинов – за очите, и доктор Ангелов – за нервната му изхабеност. Но усъвършенстване не идваше. След като се върна от Виена, гдето доктор Кръстьо Кръстев с грижа като към собствен наследник го заведе, Яворов и самичък престана доста да има вяра. В изгубването на зрението си виждаше някаква орис, сбъдване на едно предусещане (на толкова места в стиховете си приказва за слепотата). Записал съм някои думи, които ми е приказвал:

„ Аз постоянно съм живял в боязън за моите очи. Така, когато съм вървял по тротоарите, все ми се е коствало, че тенекиените первази под прозорците ще се дигнат и ще ми прережат напреко очите, и това ме е карало да ходя по бордюрите “.

Изгубването на зрението му отнемаше всичко: връзката с живота, хората, света. Мисля, че да би могъл да си възвърне зрението или малко да се проясни, той би останал.

„ В мен в този момент жаждата за живот е доста по-голяма – говореше ми един път – в сравнение с преди. Малко, малко желая да ми се проясни зрението, да мога на пишуща машина да работя, различен ще ми чете, тогава бих се предал на работа и единствено на работа. Тя е единственото, което ми остава “.

И добави:

„ В себе си аз скърбя най-много поета. Ако не мога да издигна – тъй като не съм богат – един монумент на Лора, то най-малко да мога да я оплача “.

„ Аз съм в този момент – говореше ми различен път – напълно различен човек, който не познава предходния Яворов. Всичко, което съм мислил, чувствал и правил до момента ми е напълно непознато и неразбираемо. То ми е станало непознато още щом съм го споделил, щом съм го изнесъл из себе си. Досегашният ми живот се открива като един сън, от който съм се пробудил, а когато пристигна животът след гибелта, тогава и това настоящо събуждане и то иска ми се коства като втори един сън, от който наново съм се пробудил “.

Мъчех се да намеря нещо, което да го закрепи. Залови се да прегледа „ Подир сенките на облаците “. Четях му стихотворенията, той самичък си спомняше, и ми споделяше по какъв начин да се променят някои места, други да се заличат, някои стихотворения да се махнат. Аз нанасях поправките, а той със своята ръка написваше на страницата, като му посочвах тъкмо къде – „ Поправките са мои “, „ зачеркнатото е мое “, „ да се махне “. Направи самичък някои посвещения на стихотворенията си. С брат си Атанас, у тях, също преглеждаше и правеше ремонти. Второто издание на „ Подир сенките “ е квалифицирано точно в същото време.

Ала това бяха горки измами… Подобрение не настъпваше. Виждах го – всеки ден пада… Утешавах го, ласкаех го, дирех да му дам вяра – съвземе се, само че скоро отново почва да се губи в някаква мисъл за себе си…

Смазваше го освен невиждането. И бедността му и мисълта, че може да остане да тежи на различен. Непоносима бе за него и самотата.

„ Ужасно нещо е да изгубиш тоя, който си обичал. По-добре ти самичък да си умрял. И в случай че бих могъл да предпочитам сред гибелта на Лора и моята, бих предпочел с мене да станеше това злощастие, само че тя да остане “.

Мълвата го пробождаше като рапира. Известна е неговата клетва. Мълвата той не можеше да издържи, да понесе, тя му отнемаше и последното – индивида у него. В такова положение един път той, тогавашният македонски въстаник, заплака.

„ Когато умра – промълви през сълзи – апелирам ти се, едно нещо да кажеш: че в последните си дни съм плакал и че съм проклинал часа, в който съм се родил. И на сбирката ми би трябвало да се тури епиграф „ Напразно, майко, се боиш “. “

 Пейо Яворов и Владимир Василев, 1912 година

Един път, с огромна нерешителност, той ми подметна дума за наследство. Отхвърлих тая ужасна мисъл – такива работи аз не мога да върша, значи ти мислиш… Успокоих го, поприказвахме за други неща. Но скоро по-късно – отново. Уверяваше ме, че не мисли нищо неприятно, само че така, тъй като не вижда, и може просто като върви да се случи нещо с него – дано за всеки случай, да има… Приехме и двамата тая съзнателна взаимна машинация. Продиктува ми, написах го, той го подписа. Друг път ми съобщи един пакет писма – да ги вардя, и в случай че се случи нещо, да ги предам на хората. Това са писмата до брат му Атанас, до сестра му Екатерина, до доктор Кръстев, Тодор Александров, доктор Гиргинов, доктор Ангелов, който му правеше електризации ( в писмото му пишеше, че неговата машина (револверът) излязла по-добра от електрическата) и до мен. Повечето са известни.

Външно сякаш настъпило бе у него известно успокоение. Какво се крие зад него – можеше да се допуска.

Унесен и безропотен в някаква странна фантазия Яворов, облегнат на стола, ми говореше един път:

„ Аз желая да умра по този начин, само че в цялостно схващане, с цел да мога да вкусвам от това благополучие, което носят смъртните минути. Ей по този начин, както съм седнал тука, облегнат на дивана. И бих желал единствено едно: в същото време някой да ми чете из моята книга и да ми свирят безшумно, безшумно на цигулка и аз да загивам в това благополучие “.

Десет – петнайсет дни преди страшната преживелица, Яворов бе вкъщи. Приказвахме си добре, и излязохме. На ъгъла на ул. „ Витоша “ и „ Солунска “ трябваше да се отделим. Вместо „ Довиждане “ сподели ми с някакъв необикновен звук „ Сбогом “ и ми стисна ръката не като различен път. Веднага ми мина през главата… Качих се на трамвая, обърнах се – видях го заднишком, върви опипвайки с бастона си към квартирата си на ъгъла. Прецених – силите ми не стигат да го спра. Тутакси открих Боян Пенев. Той отиде. Пред него Яворов признал, че наистина…

Всичките ми старания по-късно не помогнаха…

На 16 октомври към 8 часа вечерта брат му Атанас пристигна обезпокоителен вкъщи – Пейо го нямало у дома. Съобразих – би трябвало да е бил у някой добър другар, дето е просрочен. Но самичък не имах вяра на обясненията си. Стаята обаче била заключена, сподели ми брат му, и ключът вътре. Ясно бе всичко. Нищо, може би е изтощен и е задрямал, помъчих се да го успокоя.

Отидохме. Ударих няколко пъти мощно на вратата и извиках. Никой не се обажда. Повече от това не мога… Повикахме Боян Пенев, влязохме през другата стая, отмахнахме дрешника, и Пенев отвори вратата. На кушетката Яворов в действителност беше задрямал…

Веднага отидохме в дома на Тодор Александров и му съобщихме. Не издаде никакво неспокойствие. Дали това бе коравата душа на революционера, или може би, той знаеше…

Владимир Василев, в. „ Литературен глас “, октомври 1929 година

 Пейо Яворов (седнал в средата) като челник на чета от Македоно-одринското опълчение, Кавала, 1912 година

За да се изяснят аргументите за трагичния завършек на поета и с цел да отхвърлят публичните ругатни, незабавно след гибелта му, приятелите на Яворов дават на пресата извадки от неговото наследство и от предсмъртните му писма.

Из наследството: „ Кълна се в гроба на майка си, че споделих пред следователя цялостната истина по гибелта на жена ми. Когато пристигна щастливият ден да отида там, дето е тя, ден, който аз ще очаквам с трудно неспокойствие, апелирам приятелите си да наредят да бъда заровен при нея. Над мен да се посади една дафина, а над нея един явор “.

Из писмата: „ Най-после аз съм благополучен. Отивам при Лора… Недей намира, че доста бързам. Лора все по-настоятелно ме зове, а неналичието на средства и неправедния съд ме подтикват… И аз бързам! “

„ … Излекуван, въпреки кьорав, взех решение да поживея две години, с цел да напиша, като се съвзема, една книга – некролог за нея и за себе си. Но в този момент аз би трябвало да се откажа от това си желание. Аз взех решение да умра към този момент. Вярвам тоя път гибелта да не ми измени… Аз се веселя на външните аргументи, които ме карат да побързам: неналичието на средства за битие и пристрастния съд, който си разрешава да отиде до имитация на данните.

Моят завет е: Ако има в тая страна пет души, за които означавам нещо, да изискат напечатването на всички документи по делото. И дано те бъдат допълнени с показанията на всички, които биха могли да кажат нещо.

А вам, 3-4 другари, които вярвате в моята непорочност, аз споделям: Вие сте прави, заклевам се! Инак, дано земята не даде покой на костите ми. “

Едно от последните стремежи на Пейо Яворов е да бъде заровен в четническите си облекла: „ Ако не умрях в Македония, то най-малко да умра така, както бях подготвен за нея “.

Инфо: