Тайната на Римската порта към Ада вече е разкрита
В древността римляните изпитвали благоговение към храма Хиераполис, ситуиран на територията на модерна Турция. Причината е, че всяко живо създание, прекрачило прага, умирало. Изключение правели само отдадените жреци.
Мястото е било известно като Пещерата на Плутон или Дверите на пъкъла. Там постоянно се правели жертвоприношения, като бикове, птици и други животни падали мъртви минути откакто се приближат до това поле.
Древните считали, че тази пещера е вход към подземния свят и по тази причина я нарекли Пещерата на Плутон, който е богът на подземното царство. Единствено жреците излизали живи, а по техни думи това се случвало посредством ритуали, защитаващи ги от дъха на гибелта.
Посетителите можели да следят жертвоприношенията от безвредно разстояние. Около входа на пещерата били ситуирани специфични трибуни за публиката.
Римският публицист и историк Плиний Стари описвал феномена като Клоаката на Харон – митичният лодкар, който отвеждал душите на умрелите през река Стикс. Векове по-късно обаче учените считат, че са разкрили отговора на тази мистерия.
Екип от италиански археолози твърди пред изданието Journal of Archaeological and Anthropological Sciences, че са разкрили голям трап в тогавашния храм, от който се отделя огромно количество въглероден диосид. Само минути такава мощна централизация на рисковия въздух работи смъртоносно.
Портативният разбор е посочил, че на входа равнищата на CO2 доближават 53%, а по-навътре в пещерата към този момент са 91%.
Всяко живо създание стартира да се трови при централизация от над 5% CO2, разяснява Харди Пфанц. При дълъг престой при равнища над 7% CO2 води до зашеметяване и тахикардия.
Затова няма нищо чудно, че животните, влизащи в пещерата, са умирали единствено след няколко минути. Феноменът с оживяващите жреци също не е никакъв феномен, настояват откривателите.
Пфанц счита, че жреците са съзнавали съществуването на газ и са знаели, че концентрацията му варира в другите часове на денонощието.
Скорошни изследвания, при които са правени измервания на равнищата на въглеродния двуокис за дълъг интервал от време, установяват, че то е изключително високо по зазоряване и здрачаване, защото слънчевата светлина го разпръсква.
