Св. преподобномъченица Феврония дева
В Диоклетиановото царуване (284-305) младият Лизимах, наследник на римски шеф, бил пратен с чичо си Селин в източните страни за съд над християните. Това било време на най-жестоко гонение. Заповядано било да се не щадят християните, само че да се употребят всички средства и мъчения, с цел да се склонят те към отказване на християнската религия, а непокорните със гибел да се санкционират. Селин и Лизимах били придружавани от огромен отряд бойци, под началството на един техен роднина, на име Прим.
Селим приел с подготвеност поръчението на царя, тъй като бил със злобен и нечовечен манталитет, и също така мощно мразел християните. Той с наслада ги подлагал на изтезания. Пратените пристигнали в областа на Палмира. Там намерили много доста вярващи и страшните изтезания и смъртните санкции се повтаряли всеки ден. Но младият Лизимай не могъл равнодушно да гледа това. Той бил едвам на 20 години, бил мирен и добър и в детинство още бил чувал доста положително за християните от майка си, която скрито вярвала в Христа. Сърцето му се късало от болежка и страдание, като гледал страданията на нещастните.
Веднъж, нощно време, той скрито повикал при себе си началника на отряда и му споделил:
- Честни Приме, ти знаеш, че майка ми бе християнка и постоянно желаеше и аз да приема Христовата религия. Туй аз не можах да направя, тъй като се боях от татко си и от царски яд. Но какъв брой пъти тя ми говореше за християните, молеше в никакъв случай да не им върша зло и да се старая да угодя на Христа! Аз желая да извърша това наследство. Сърцето ме боли при типа на ужасните премеждия на християните и аз взех решение да върша всичко допустимо, с цел да ги избавям. Ще ги предизвестявам за нашето доближаване и ще им давам опция да бягат!
Прим, който също жалел християните, заречен да спомага на Лизимах. И сред тях било решено да предизвестяват в точния момент християните за приближаването на Селин, с цел да могат те да се скриват, а също така да се стараят, колкото е допустимо да облекчат участта на тия, които ще им попаднат в ръцете.
Приближили се римските бойци до град Сивапол. В тоя град живеели 15 девойки в един дом, наподобяващ на манастир. Те се посветили на служение Богу посредством труд и молитва. Ръководителката на обителта, благочестивата Вриена, ученичка на дякониса Платонида, управлявала това малко християнско общество със непоколебим правилник. Всеки ден те прекарвали в труд и молитва, а в петъците се събирал в църквата за четене и обяснение на словото Божие. В тези събрания могли да участват и дами от града, при което завеса ги разделяла от инокините. Всеки петък огромно голям брой дами се събирали да слушат четене и наставление, изключително пък в дните, когато обясненията давала инокиня Феврония, която станала известна на целия град със своята дълбока мъдрост. Феврония била на 20 години. От най-ранно детство тя живеела при вуйна си Вариена. Отличавала се с телесна, а още повече с духовна хубост. Била скромна, вглъбена в себе си, смирена и кротка. Нейната пламенна религия и дълбока мъдрост съдействали доста за разпространяване на Христовата религия. Някои дами - езичници, като я слушали, оставяли заблужденията си и се обръщали към Бога.
Благодарение на Лизимах и Прим сиваполските християни били предизвестени за приближаването на бойците и мнозина се скрили. Вриена събрала сестрите и ги попитала, какво имат намерение да вършат. Феврония това време била тежко болна. Почти всички девици изявили предпочитание да търсят безвредно леговище. С възмущение им говорела Вриена: “Как, вие още стълкновение не сте видели и към този момент авансово се признавате за победени и мислите за бягство? Не е ли по-добре всички да стоим твърдо за вярата и в случай че е нужно да умрем за този, Който умря за нас? ” Но като видяла страха на инокините, Вриена повече на ги задържала. Обителта опустяла. Останали единствено игуменката, болната Феврония, която декларирала, че не желае да бяга, и престарялата инокиня Томаида, която по-късно описала мъченическата гибел на светата девственица Феврония.
Почнали те с молитва да се готвят за свещено страдалчество. Игуменката най-вече се страхувала за Феврония - слаба и млада госпожица. Феврония с надълбоко примирение се готвела за великия героизъм и като знаела своята уязвимост, тя се надявала на силата Господня. “Моли се за мене, моя майко - казвала тя на Вриена, - да ме откри Господ почтена да пострадвам за Неговото име! Тогава храбро ще потегли по пътеката на мъченичеството към Оня, Когото обикнах и Комуто се дадох обещание от детство ”.
На другия ден след бягството на инокините пристигнали римските бойци. Някои християни те хванали и ги затворили в тюрма. Сели, като чул за женската обител, пратил там бойци, само че те намерили в обителта единствено три дами. Мислейки, че игуменката скрила останалите девици, те към този момент замахвали мечове против нея. Феврония се хвърлила в нозете им, като молела да убият първо нея, с цел да не види гибелта на духовната си майка. В това време дошъл Прим и като отстранил бойците, запита Вриена: “Къде са другите сестри? ” - “Избягаха и се скриха от вас ” - дала отговор тя. - “А за какво и вие не избягахте? Но има още време. Бягайте! Аз няма да дам заповед да ви преследват ”. Обаче ни една от трите инокини не се съгласила на това.
При среща с Лизимах, Прим му разказал за случилото се. С удивление той говорел за дивната хубост на една от инокините и търсел метод да избави младата госпожица от ужасната гибел. Един боец, който подслушвал, съобщил на Селим, че Прим и племенникът му желаят да спасят една от инокините. Селим мощно се разгневил и заповядал, на другия ден Феврония да бъде доведена на съд. Напразна Вриена и Томиада молили и тях да вземат дружно с нея. На младата госпожица едвам дали време да се помоли и я повлекли на изтезание.
Множество народ се събрал да гледа съденето и смъртното наказване, и надали някой могъл да удържи сълзите си, когато младата госпожица се явила в окови пред жестокия изтезател. Сели заповядал на Лизимах да я разпитва.
- Робиня ли си или свободна? - бил първият въпрос.
- Робиня Христова съм - дала отговор девойката.
- Името ти?
- Християнка.
Селим бил разчувстван, като видял младата госпожица, и бил изумен от нейната дивна хубост. Той наченал ласкаво да я увещава да се отхвърли от вярата, предложил й блага, най-сетне заречен да я омъжи за своя племенник Лизимах, правоприемник на всички негови благосъстояния. Ако не приемела предлагането му, тя нямало да остане жива. С нищо не било допустимо нито да смути, нито да прелъсти младата госпожица. - “Аз имам небесен Годеник - добродушно, само че твърдо дала отговор тя - и желая да остана Нему вярна. Не труди се на вятъра! Нито заканите ти ще ме уплашат, нито обещанията ще ме съблазнят ”.
Тогава Селин заповядал да мъчат девойката. Необикновената неотстъпчивост, с която тя понасяла най-страшните изтезания, възбуждала учудване у всички и още повече разпалвала яростта у суровия Селин, който изнамирал все нови и най-ужасни мъчения. Неведнъж зов от възмущение се изтръгвал из тълпата фенове. Народът с зов и сълзи молел да пощадят младата госпожица, която биели грубо, опалвали с огън и на която най-сетне отрязали ръцете и краката. Селин бил безсърдечен. Яростта му не знаела граници. А Прим и Лизимах с дълбока тъга гледали на смъртното наказване, което не могли да предотвратят. И чудна смяна ставала в душата на юношата. Той си спомнил това, което майка му разказвала за християните, и чувствал, че девойката посредством своите премеждия избавя и него и го довежда до Христа. Когато най-сетне на мъченицата отсекли главата с меч, той се затворил в стаята си и плакал безутешно.
Наказанието не закъсняло да реализира Селин. Той пристигнал в квартирата си в някакво буйство и дълго с бързи крачки ходел из стаята без да приказва с никого. Изведнъж някакъв смут го обзел. Той ужасно взел да охка. Ударил си главата о мраморния дирек и мъртъв паднал на земята. Общото разстройване и звук дали на Лизимах да разбере, че се е случило нещо неизмеримо. Той пристигнал и, когато видял чичо си да лежи мъртъв, дълго не могъл да каже ни дума. Най-после извикал: “Велик и блажен е Богът на християните, Който отмъсти за почтената кръв! ” Той заповядал да изнесат вън от града натрупа на умрелия и да го погребат по езически бит, а на всички християни да известят, че те без боязън могат да се върнат в града и да участват на погребението на мъченицата. Сам той с Прим благоговейно събрал останките на светата мъченица и ги принесъл в обителта.
Привечер тълпи от народ влизали в отворената врата на обителта покланяйки се на останките на мъченицата, славели Бога, Който й дарувал неотстъпчивост във вярата и самообладание в страданията. Дошъл Лизимах дружно с Прим. “Отсега отхвърлям служението на кумирите - споделил Лизимах, - оставям всички мои благосъстояния и желая да бъда раб Божи! ” На същото се решил и Прим. И двамата на другия ден отишли да заявят на християнския духовник за своето предпочитание да одобряват свето Кръщение. По-късно двамата станали монаси и живеели богоугодно в писания и ограничения.
Оттогава в манастира всяка година тържествено се празнува паметта на света Феврония в деня на нейната мъченическа гибел. И мнозина във време на богослужението виждали светлия лик на младата мъченица сред девойките, които пеели на клироса, и чудеса се правили при нейната гробница.
© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, свещеник Левкийски и архимандрит доктор Атанасий (Бончев).
Селим приел с подготвеност поръчението на царя, тъй като бил със злобен и нечовечен манталитет, и също така мощно мразел християните. Той с наслада ги подлагал на изтезания. Пратените пристигнали в областа на Палмира. Там намерили много доста вярващи и страшните изтезания и смъртните санкции се повтаряли всеки ден. Но младият Лизимай не могъл равнодушно да гледа това. Той бил едвам на 20 години, бил мирен и добър и в детинство още бил чувал доста положително за християните от майка си, която скрито вярвала в Христа. Сърцето му се късало от болежка и страдание, като гледал страданията на нещастните.
Веднъж, нощно време, той скрито повикал при себе си началника на отряда и му споделил:
- Честни Приме, ти знаеш, че майка ми бе християнка и постоянно желаеше и аз да приема Христовата религия. Туй аз не можах да направя, тъй като се боях от татко си и от царски яд. Но какъв брой пъти тя ми говореше за християните, молеше в никакъв случай да не им върша зло и да се старая да угодя на Христа! Аз желая да извърша това наследство. Сърцето ме боли при типа на ужасните премеждия на християните и аз взех решение да върша всичко допустимо, с цел да ги избавям. Ще ги предизвестявам за нашето доближаване и ще им давам опция да бягат!
Прим, който също жалел християните, заречен да спомага на Лизимах. И сред тях било решено да предизвестяват в точния момент християните за приближаването на Селин, с цел да могат те да се скриват, а също така да се стараят, колкото е допустимо да облекчат участта на тия, които ще им попаднат в ръцете.
Приближили се римските бойци до град Сивапол. В тоя град живеели 15 девойки в един дом, наподобяващ на манастир. Те се посветили на служение Богу посредством труд и молитва. Ръководителката на обителта, благочестивата Вриена, ученичка на дякониса Платонида, управлявала това малко християнско общество със непоколебим правилник. Всеки ден те прекарвали в труд и молитва, а в петъците се събирал в църквата за четене и обяснение на словото Божие. В тези събрания могли да участват и дами от града, при което завеса ги разделяла от инокините. Всеки петък огромно голям брой дами се събирали да слушат четене и наставление, изключително пък в дните, когато обясненията давала инокиня Феврония, която станала известна на целия град със своята дълбока мъдрост. Феврония била на 20 години. От най-ранно детство тя живеела при вуйна си Вариена. Отличавала се с телесна, а още повече с духовна хубост. Била скромна, вглъбена в себе си, смирена и кротка. Нейната пламенна религия и дълбока мъдрост съдействали доста за разпространяване на Христовата религия. Някои дами - езичници, като я слушали, оставяли заблужденията си и се обръщали към Бога.
Благодарение на Лизимах и Прим сиваполските християни били предизвестени за приближаването на бойците и мнозина се скрили. Вриена събрала сестрите и ги попитала, какво имат намерение да вършат. Феврония това време била тежко болна. Почти всички девици изявили предпочитание да търсят безвредно леговище. С възмущение им говорела Вриена: “Как, вие още стълкновение не сте видели и към този момент авансово се признавате за победени и мислите за бягство? Не е ли по-добре всички да стоим твърдо за вярата и в случай че е нужно да умрем за този, Който умря за нас? ” Но като видяла страха на инокините, Вриена повече на ги задържала. Обителта опустяла. Останали единствено игуменката, болната Феврония, която декларирала, че не желае да бяга, и престарялата инокиня Томаида, която по-късно описала мъченическата гибел на светата девственица Феврония.
Почнали те с молитва да се готвят за свещено страдалчество. Игуменката най-вече се страхувала за Феврония - слаба и млада госпожица. Феврония с надълбоко примирение се готвела за великия героизъм и като знаела своята уязвимост, тя се надявала на силата Господня. “Моли се за мене, моя майко - казвала тя на Вриена, - да ме откри Господ почтена да пострадвам за Неговото име! Тогава храбро ще потегли по пътеката на мъченичеството към Оня, Когото обикнах и Комуто се дадох обещание от детство ”.
На другия ден след бягството на инокините пристигнали римските бойци. Някои християни те хванали и ги затворили в тюрма. Сели, като чул за женската обител, пратил там бойци, само че те намерили в обителта единствено три дами. Мислейки, че игуменката скрила останалите девици, те към този момент замахвали мечове против нея. Феврония се хвърлила в нозете им, като молела да убият първо нея, с цел да не види гибелта на духовната си майка. В това време дошъл Прим и като отстранил бойците, запита Вриена: “Къде са другите сестри? ” - “Избягаха и се скриха от вас ” - дала отговор тя. - “А за какво и вие не избягахте? Но има още време. Бягайте! Аз няма да дам заповед да ви преследват ”. Обаче ни една от трите инокини не се съгласила на това.
При среща с Лизимах, Прим му разказал за случилото се. С удивление той говорел за дивната хубост на една от инокините и търсел метод да избави младата госпожица от ужасната гибел. Един боец, който подслушвал, съобщил на Селим, че Прим и племенникът му желаят да спасят една от инокините. Селим мощно се разгневил и заповядал, на другия ден Феврония да бъде доведена на съд. Напразна Вриена и Томиада молили и тях да вземат дружно с нея. На младата госпожица едвам дали време да се помоли и я повлекли на изтезание.
Множество народ се събрал да гледа съденето и смъртното наказване, и надали някой могъл да удържи сълзите си, когато младата госпожица се явила в окови пред жестокия изтезател. Сели заповядал на Лизимах да я разпитва.
- Робиня ли си или свободна? - бил първият въпрос.
- Робиня Христова съм - дала отговор девойката.
- Името ти?
- Християнка.
Селим бил разчувстван, като видял младата госпожица, и бил изумен от нейната дивна хубост. Той наченал ласкаво да я увещава да се отхвърли от вярата, предложил й блага, най-сетне заречен да я омъжи за своя племенник Лизимах, правоприемник на всички негови благосъстояния. Ако не приемела предлагането му, тя нямало да остане жива. С нищо не било допустимо нито да смути, нито да прелъсти младата госпожица. - “Аз имам небесен Годеник - добродушно, само че твърдо дала отговор тя - и желая да остана Нему вярна. Не труди се на вятъра! Нито заканите ти ще ме уплашат, нито обещанията ще ме съблазнят ”.
Тогава Селин заповядал да мъчат девойката. Необикновената неотстъпчивост, с която тя понасяла най-страшните изтезания, възбуждала учудване у всички и още повече разпалвала яростта у суровия Селин, който изнамирал все нови и най-ужасни мъчения. Неведнъж зов от възмущение се изтръгвал из тълпата фенове. Народът с зов и сълзи молел да пощадят младата госпожица, която биели грубо, опалвали с огън и на която най-сетне отрязали ръцете и краката. Селин бил безсърдечен. Яростта му не знаела граници. А Прим и Лизимах с дълбока тъга гледали на смъртното наказване, което не могли да предотвратят. И чудна смяна ставала в душата на юношата. Той си спомнил това, което майка му разказвала за християните, и чувствал, че девойката посредством своите премеждия избавя и него и го довежда до Христа. Когато най-сетне на мъченицата отсекли главата с меч, той се затворил в стаята си и плакал безутешно.
Наказанието не закъсняло да реализира Селин. Той пристигнал в квартирата си в някакво буйство и дълго с бързи крачки ходел из стаята без да приказва с никого. Изведнъж някакъв смут го обзел. Той ужасно взел да охка. Ударил си главата о мраморния дирек и мъртъв паднал на земята. Общото разстройване и звук дали на Лизимах да разбере, че се е случило нещо неизмеримо. Той пристигнал и, когато видял чичо си да лежи мъртъв, дълго не могъл да каже ни дума. Най-после извикал: “Велик и блажен е Богът на християните, Който отмъсти за почтената кръв! ” Той заповядал да изнесат вън от града натрупа на умрелия и да го погребат по езически бит, а на всички християни да известят, че те без боязън могат да се върнат в града и да участват на погребението на мъченицата. Сам той с Прим благоговейно събрал останките на светата мъченица и ги принесъл в обителта.
Привечер тълпи от народ влизали в отворената врата на обителта покланяйки се на останките на мъченицата, славели Бога, Който й дарувал неотстъпчивост във вярата и самообладание в страданията. Дошъл Лизимах дружно с Прим. “Отсега отхвърлям служението на кумирите - споделил Лизимах, - оставям всички мои благосъстояния и желая да бъда раб Божи! ” На същото се решил и Прим. И двамата на другия ден отишли да заявят на християнския духовник за своето предпочитание да одобряват свето Кръщение. По-късно двамата станали монаси и живеели богоугодно в писания и ограничения.
Оттогава в манастира всяка година тържествено се празнува паметта на света Феврония в деня на нейната мъченическа гибел. И мнозина във време на богослужението виждали светлия лик на младата мъченица сред девойките, които пеели на клироса, и чудеса се правили при нейната гробница.
© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, свещеник Левкийски и архимандрит доктор Атанасий (Бончев).
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ