Без Вазов, Левски щеше да е закопан в историята, а Шипка би била войнишки паметник
В деня на 167 години от Вазовото рождение, на 9 юли в Сопот бе връчена Голямата Вазова премия за литература на проф. Симеон Янев - откривател на Вазовото творчество и Вазовия жанр от 40 години насам. На церемониален митинг-заря проф. Янев получи статуетката с бюста на Патриарха на българската литература от ръцете на вицепрезидента Илияна Йотова.
Вазовите тържества тази година минаха под мотото: " Аз съм българче ", каменен надпис, който по концепция на кмета Деян Дойнов, бе повдигнат на хълма над града.
В словото си проф. Янев съобщи:
От повече от век знаем,
- че той е първият ни национален стихотворец, т.е. стихотворец на народа;
- че е патриарх на българската литература, т.е. пръв измежду ония пазители на духа, които символизират нашата култура;
- че самичък съдържа в миниатюр, както се е изразявал доктор Кръстев, най-големия му отрицател в предишното, цялата българска литература с нейната лирика, драма, белетристика и комедия.
Но като отдаваме заслуженото на Вазов - поета и писателя, не потулваме ли в подсъзнанията си, че всички тия суперлативи не споделят най-същественото за него: това, че Вазов е доста повече от фигура на културата, че неговото духовно наличие изпълва с сила и зарежда с сакрален смисъл всички понятия, които ни оличностяват в днешния свят: народност, страна, личностен идентитет...
Всички знаем, че текстовете на Вазов в качеството си на литература имат голяма символна мощност, каквато не имат текстовете на никой различен български мъдрец, български политик или публицист. В поетически облици и метафори, в епически платна в стихове и прозаичност, в публицистиката и драматургията си, Вазов е основал собствен речник за изричане на България и българското.
Даваме ли си сметка, че значително ние мислим историята, географията и народопсихологията си през поезията, белетристиката, и въобще посредством Вазов?
Без Вазов, Левски щеше да остане закопан в историята, откъдето експертите щяха да вадят парченце по парченце светия му облик, безсилни да го покажат в цялото му човешко великолепие.
Вазов направи това в една поема и след него, каквото и да се каже и открие за Левски, ще бъде в аурата, в която пръв го е видял той...
Шипка би била един възвишен войнишки монумент, само че в никакъв случай нямаше да бъде оня дух, които измежду снеговете по-миналата година повдигна 100 хиляди души от топлите им кревати с цел да изкачат върха като било на живота си, и всичко това не е допустимо без това хлипащо-горестно „ О, Шипка ", събрало по равно горестта и възторга.
Такова е всичко, което е изпято за България от Вазовото сърце.
Поезията на Вазов е светото причестяване на българския дух. Който е усетил упойващата мощ на нейните метафори не може да се помами от никакви кумири и златни телци.
Даваме ли си сметка, че най-якото духовно сцепление сред нас - всичко което можем да назовем български дух носи Вазовия почерк по същия метод, както едни от най-големите наши военни победи, в случай че за такива счетем завладяването на Одрин и отбраната на фронта при Лерин се дължат на семейство Вазови?
Каква е тази символна магия, тази всепроникваща сила, която лъчи от Вазов и всичко Вазовско?
Аз мисля, че тя има едно име и носи един смисъл - Вазов е геният на градивността; той въплъщава раждането на България в новото време и посредством градежа й ни зарежда с една радостна религия от нашата заедност в българското.
Вазов във всичко събира и примирява; в никакъв случай и никого не злепоставя и не опълчва. Само хората, които не имат нюх и пиетет за градивното-свое са безконечни съперници на Вазов.
Стожер на родното, патриарх на духа, всесилен държател на езика, той не желае нищо повече от възхода в положителното на своя народ.
Но в едно време на безгранична народна власт, потопено в розовите облаци на политкоректността, в свободата, в която
всеки си е самодостатъчен,
за какво ти е на тебе Вазов с ония немили-недраги,
с ония луди - полуди, които не знаят, че са раи, живеещи в парадайс
и които постоянно трезвият бай Марко, благославя с непредвидени и за себе си думи:
„ Лудите, лудите, те да са живи "...
Може ли един народ, които е бил по този начин вманиачен, че да тръгне против най-модерните оръжия на времето си с черешови топчета да бъде политкоректен?
„ - Може - ни споделят всякакви служители от фондации, фондове и сътрудници на нечий въздействия.- Може, в случай че забравите. Забравата лекува страданието! "
Така с одата на насладата, и излекуваното страдалчество се стартира новия прочит на Вазов.
Но дано се чуе и другия глас.
Нека до момента в който те пеят одата на насладата и до момента в който радостно народът се стопява, както споделяше Радой Ралин по различен мотив, ние пък ще ви лепим афишите, отново по Радой Ралин..
Правят се големи старания да ни накарат да забравим робството.
Но по какъв начин можем да забравим страданието, което отново Вазов
чуваше даже в звуците на самия ни език: " език на страдания, стонове вековни "?
Изключителното у Вазов е, че ни разкри шифъра на личната ни имунна система; той ни сподели, че човешкото страдалчество не е срамно, че страдащият е постоянно по-близо до Бога.
Никъде другаде и от никого другиго, по този начин ясно и по този начин гордо, не са изписвани знаците на нашата родова еднаквост. Това имах поради, когато споделих доскоро, че Вазов е доста повече от фигура на културата, че неговият принос към България е доста по-дълбинен, което не постоянно осъзнаваме, само че което ни е препредадено в млякото на нашите майки и от техните песни.
Вазов е познание за нашто съдбовно.
Това познание преди него е изречено в елементарни, само че всеобхватни думи. Например: „ еничари вървят, мамо, от село на село "...
Или пък: „ по кое време ме, мамо, обесят, ризата да ми се белее, перчемът да се ветрее " ;.
Космическото в нашия народ -умението му от небосвод до небосвод да звучи плачът като ария.
Ето от това гордо наше умеене, по този начин милостиво желаят през днешния ден да ни освободят!
Малко нации в международната история носят като собствен генетичен код страданието - евреите, арменците...
Ние сме от този тип, ние сме от тази кръвна група.
Някому пречи това, което най-силно ни споява като народ.
Чудовищна неистина е, че страданието отглежда ненавист.
Страданието е майка на състраданието, даже морфологията го крещи.
Нима не за това
най-силните слова
за участта на арменците са изречени на български?
И не по тази причина ли
единствено българските евреи бяха избавени в европейската нощ?
Няма друго пояснение за такова великолепие, колкото и да подскачат да го петнят.
Защото,
известно е:
състраданието, родено от страданието е най-високата обич на която е кадърен индивидът.
Нас Вазов - в „ Епопеята.. ", в „ Под игото " и всичко свое - ни научи да се гордеем със страданието си, а всичко друго са спекулации на щатни безумци. "
Вазовите тържества тази година минаха под мотото: " Аз съм българче ", каменен надпис, който по концепция на кмета Деян Дойнов, бе повдигнат на хълма над града.
В словото си проф. Янев съобщи:
От повече от век знаем,
- че той е първият ни национален стихотворец, т.е. стихотворец на народа;
- че е патриарх на българската литература, т.е. пръв измежду ония пазители на духа, които символизират нашата култура;
- че самичък съдържа в миниатюр, както се е изразявал доктор Кръстев, най-големия му отрицател в предишното, цялата българска литература с нейната лирика, драма, белетристика и комедия.
Но като отдаваме заслуженото на Вазов - поета и писателя, не потулваме ли в подсъзнанията си, че всички тия суперлативи не споделят най-същественото за него: това, че Вазов е доста повече от фигура на културата, че неговото духовно наличие изпълва с сила и зарежда с сакрален смисъл всички понятия, които ни оличностяват в днешния свят: народност, страна, личностен идентитет...
Всички знаем, че текстовете на Вазов в качеството си на литература имат голяма символна мощност, каквато не имат текстовете на никой различен български мъдрец, български политик или публицист. В поетически облици и метафори, в епически платна в стихове и прозаичност, в публицистиката и драматургията си, Вазов е основал собствен речник за изричане на България и българското.
Даваме ли си сметка, че значително ние мислим историята, географията и народопсихологията си през поезията, белетристиката, и въобще посредством Вазов?
Без Вазов, Левски щеше да остане закопан в историята, откъдето експертите щяха да вадят парченце по парченце светия му облик, безсилни да го покажат в цялото му човешко великолепие.
Вазов направи това в една поема и след него, каквото и да се каже и открие за Левски, ще бъде в аурата, в която пръв го е видял той...
Шипка би била един възвишен войнишки монумент, само че в никакъв случай нямаше да бъде оня дух, които измежду снеговете по-миналата година повдигна 100 хиляди души от топлите им кревати с цел да изкачат върха като било на живота си, и всичко това не е допустимо без това хлипащо-горестно „ О, Шипка ", събрало по равно горестта и възторга.
Такова е всичко, което е изпято за България от Вазовото сърце.
Поезията на Вазов е светото причестяване на българския дух. Който е усетил упойващата мощ на нейните метафори не може да се помами от никакви кумири и златни телци.
Даваме ли си сметка, че най-якото духовно сцепление сред нас - всичко което можем да назовем български дух носи Вазовия почерк по същия метод, както едни от най-големите наши военни победи, в случай че за такива счетем завладяването на Одрин и отбраната на фронта при Лерин се дължат на семейство Вазови?
Каква е тази символна магия, тази всепроникваща сила, която лъчи от Вазов и всичко Вазовско?
Аз мисля, че тя има едно име и носи един смисъл - Вазов е геният на градивността; той въплъщава раждането на България в новото време и посредством градежа й ни зарежда с една радостна религия от нашата заедност в българското.
Вазов във всичко събира и примирява; в никакъв случай и никого не злепоставя и не опълчва. Само хората, които не имат нюх и пиетет за градивното-свое са безконечни съперници на Вазов.
Стожер на родното, патриарх на духа, всесилен държател на езика, той не желае нищо повече от възхода в положителното на своя народ.
Но в едно време на безгранична народна власт, потопено в розовите облаци на политкоректността, в свободата, в която
всеки си е самодостатъчен,
за какво ти е на тебе Вазов с ония немили-недраги,
с ония луди - полуди, които не знаят, че са раи, живеещи в парадайс
и които постоянно трезвият бай Марко, благославя с непредвидени и за себе си думи:
„ Лудите, лудите, те да са живи "...
Може ли един народ, които е бил по този начин вманиачен, че да тръгне против най-модерните оръжия на времето си с черешови топчета да бъде политкоректен?
„ - Може - ни споделят всякакви служители от фондации, фондове и сътрудници на нечий въздействия.- Може, в случай че забравите. Забравата лекува страданието! "
Така с одата на насладата, и излекуваното страдалчество се стартира новия прочит на Вазов.
Но дано се чуе и другия глас.
Нека до момента в който те пеят одата на насладата и до момента в който радостно народът се стопява, както споделяше Радой Ралин по различен мотив, ние пък ще ви лепим афишите, отново по Радой Ралин..
Правят се големи старания да ни накарат да забравим робството.
Но по какъв начин можем да забравим страданието, което отново Вазов
чуваше даже в звуците на самия ни език: " език на страдания, стонове вековни "?
Изключителното у Вазов е, че ни разкри шифъра на личната ни имунна система; той ни сподели, че човешкото страдалчество не е срамно, че страдащият е постоянно по-близо до Бога.
Никъде другаде и от никого другиго, по този начин ясно и по този начин гордо, не са изписвани знаците на нашата родова еднаквост. Това имах поради, когато споделих доскоро, че Вазов е доста повече от фигура на културата, че неговият принос към България е доста по-дълбинен, което не постоянно осъзнаваме, само че което ни е препредадено в млякото на нашите майки и от техните песни.
Вазов е познание за нашто съдбовно.
Това познание преди него е изречено в елементарни, само че всеобхватни думи. Например: „ еничари вървят, мамо, от село на село "...
Или пък: „ по кое време ме, мамо, обесят, ризата да ми се белее, перчемът да се ветрее " ;.
Космическото в нашия народ -умението му от небосвод до небосвод да звучи плачът като ария.
Ето от това гордо наше умеене, по този начин милостиво желаят през днешния ден да ни освободят!
Малко нации в международната история носят като собствен генетичен код страданието - евреите, арменците...
Ние сме от този тип, ние сме от тази кръвна група.
Някому пречи това, което най-силно ни споява като народ.
Чудовищна неистина е, че страданието отглежда ненавист.
Страданието е майка на състраданието, даже морфологията го крещи.
Нима не за това
най-силните слова
за участта на арменците са изречени на български?
И не по тази причина ли
единствено българските евреи бяха избавени в европейската нощ?
Няма друго пояснение за такова великолепие, колкото и да подскачат да го петнят.
Защото,
известно е:
състраданието, родено от страданието е най-високата обич на която е кадърен индивидът.
Нас Вазов - в „ Епопеята.. ", в „ Под игото " и всичко свое - ни научи да се гордеем със страданието си, а всичко друго са спекулации на щатни безумци. "
Източник: cross.bg
КОМЕНТАРИ