Притча за доброто, което не виждаме
В далечните времена, когато нямало още електричество, уличните фенери се палели ръчно. Имало един миличък старец-фенерджия, който обикалял всяка вечер улиците, драскал клечки кибрит в подметката си и палел светлина във всяко ъгълче.
Той нямал семейство и бил от тези тихи и незабележими хора, които близките пренебрегват. Децата му се присмивали и го наричали " джудже ", а възрастните го мислели за безделник, тъй като се подавал на открито едвам късно вечер.
Всеки път, когато дребният фенерджия драскал съчка в подметката си, той се смалявал на растеж. Веднъж при него пристигнал един от дребното хора, които го забелязвали и знаели какво прави, и го попитал:
- Слушай, за какво продължаваш? Съкращаваш живота си, с цел да правиш положително, а в подмяна получаваш единствено едни оскърбления.
- Ако не запалвам фенерите, хората ще останат на мрачно - отвърнал старецът. - А това е неприятно! Представи си по какъв начин някой се пробва нощем да стигне до дома си, само че няма светлина и се лута цяла нощ из улиците. А когато е ярко, ще се прибере по живо по крепко у дома и вътре в душата си ще ми каже " благодаря ". Това ми стига.
И той траял да драска кибритени клечки в подметката си, да пали уличните фенери и да се смалява ден след ден, до момента в който най-после не липсващ напълно.
Никой не забелязал, че е липсващ.
Но всички възнегодували, че е мрачно.
