Забравени страници за незабравени българи
В богатата сбирка от вестници на Антонио Станоев, побрала периодически издания от век и половина, се съхраняват и десетки юбилейни броеве с незнайни обстоятелства за възрожденци, поборници, политици на нова България и културни дейци, чието дело е покрито от патината на историята. Повечето от тях са издавани във връзка на годишнини от началото на политическата или креативната им активност или пък от кончината им и в тях са оповестени разкази, мемоари и оценки на съученици, съратници, другари, историци и даже политически съперници.
Подбрани са издания, излезли преди 1944 година, с цел да се избегнат наложените идеологически показа след този политически и исторически вододел, който разделил радетелите за България на огромни, незначителни и такива, за които би трябвало да се направи опит да бъдат заличени от паметта на идните поколенията.
Със сигурност тази книга ще предизвика да се зададе въпрос: „ Защо са подбрани тъкмо тези 30 персони, тъй като обстоятелствата се разграничават от общоприетите, които знаем за тях? “
А може би по този начин и би трябвало. Защото една персона с принос в българската история не е, а и не може да бъде оценена еднопосочно. Тя е като живописна картина, в която има светли, неутрални и тъмни цветове, които оформят нейната целокупност. А с това се избистря и истината към нея. Дали картината е ярка, или неугледна преценяваш ти, читателю.
***
Документалната книга „ Забравени страници за незабравени българи “ включва фрагменти за 30 персони, оставили трайна следа в българската история, политика и просвета в годините до политикоразделната 1944 година. Общото сред тях е на първо място вярата в правотата на техните каузи, с които дават своята дан за развиването на България. Поради някои особености на народопсихологията ни, те постоянно са ставали обект на подбив, злоба и ненавист. Преди повече от 120 години писателят Константин Величков ще се омерзи от родните политически нрави и ще се самопрокуди от родината си. Ана Карима пък ще дефинира един от създателите на българския социализъм като „ полуинтелигент с турско образование “. Не единствено поради това някои от разказите звучат прекомерно поучително и за съвременниците ни.
Книгата стартира с роман за Петър Парчевич, който обиколя най-големите за времето си европейски дворове с проекта си за избавление на България и по този метод oще преди епохи ни прави европейци. Ще научите също за какво Йосип Щросмайер поучава братя Миладинови да се откажат от гръцката писменост и да издадат „ Български национални песни “ на родния си език. Интересна и надалеч от налаганите дълги години показа е трактовката на въпросите „ Кой български стихотворец сътвори Стефан Караджа, Хаджи Димитър, Васил Левски и Христо Ботев? “ и „ Кой извади гениалния поет-революционер от забвението, в което е изпаднал след 1878 година? “
На неоспорими документи лежи и отговорът на въпроса „ От какво умря Захари Стоянов в Париж? “, а пък приятелят му Стефан Стамболов подреди двуседмичен печал в България.
Книгата „ Забравени страници за незабравени българи “ се стопира и на делата на други политици с разкази за това кой наложи осемчасовия работен ден в страната, за какво цар Фердинанд покачва в чин военачалник един заслужен българин и след ден го убеждава да направи държавен прелом, и по какъв начин паметникът на политика, предотвратил погрома над София по време на Войнишкото въстание през 1918 година бе сменен с този на вдъхновителя на протеста.
Любопитни са редовете за това какво сдобри непримиримите литературни врагове доктор Кръстьо Кръстев и Иван Вазов и за какво поради благодарност към Пейо Яворов арменците вземат участие със своя рота в Балканската война. Много са догадките, само че няма безапелационен отговор заради каква причина не се сбъдна фантазията на Алеко Константинов да бъде оценен по достолепие. Пак поради разнообразни художествени критерии са изгонени от националната ни опера позналите международна популярност артисти Христина Морфова и Петър Райчев. Художникът Иван Милев пък ще се разочарова от обстоятелството, че битува като бедняк, въпреки да се усеща цар. За житейските и креативен несгоди обаче като че ли нехае Борис Руменов, който съвременниците му ще дефинират като благодател на постоянно начумерения български народ.
Отправна точка при написването на тази книга са възпоменателни броеве от богатата сбирка на Антонио Станоев и най-много поместените в тях мемоари на съвременници. Наред с това са употребявани обстоятелства и документални материали от Стенографските дневници на Народното събрание, отдел Български исторически списък на Националната библиотека и Държавна организация „ Архиви “.
Откъс:
Из „ Неизвестно за доктор Кръстьо Кръстев “
През 1914 година, наред с преподавателската си работа, доктор Кръстев се отдава на политическа и социална активност. Сам той, немски ученик и тъничък познавач на немската литература, става максимален съперник на българската пронемска политика преди началото наПървата международна война. По своя самодейност написа възвание противнамесата на България във войната на страната на Германия и против нейната освободителка Русия. В него декларира изрично, че България би трябвало да резервира неутралитет, а в случай че това се окаже невероятно, да не се включва на страната на Централните сили. Под ясно изразената си позиция потегля да събира подписи из София през април и май.
По същото време сякаш аполитичния проф. Иван Шишманов основава Френско-български комитет в София, с цел да ускорява другарството с Франция, която също както и Русия, е в Антантата.
Заради събирането на подписи под позива си доктор Кръстьо Кръстев постоянно е задържан. Във възванието си той е написал: „ България не би трябвало да промени на своята освободителка. Отечеството отивакъм погибел. Българският така дарен народ рискува да погине, предида остави правото си за живот. “
Участието на България в Първата международна война става причина да се оправят усложнените им връзки с Иван Вазов поради прекомерния естетизъм на доктор Кръстев. В началото на ноември1914 година съветският публицист Леонид Андреев, създател на съветския експресионизъм и поддръжник на Шопенхауер, разгласява във вестник„ Утро России “ публикацията „ Търгуващите в храма “. Тя е препечатанавъв всички съветски вестници, а оттова и в българските. В публикацията сиАндреев ругатни българите като неблагодарници, тъй като се включиливъв войната на страната на Германия и обърнали тил на Русия.
Трябва да поясним, че на 14 октомври 1914 година България обявявавойна на Сърбия, с което се включва в Първата международна война настраната на Централните сили. Русия много дълго е убеждавала и даже e ухажвала със заем от 4 милиона франка цар Фердинанд България да се причисли към нея в Антантата. Там обаче е Сърбия. Това пък провокира съветския публицист Леонид Андреев освен да направи на пух и прахуляк териториалните искания, само че и да лепи обидни прилагателни върху „ неблагодарния български народ “.
Ето какво написа той:
Какво направихте и какво продължавате да вършиме българи. Славянският свят се срами и затваря очи, когато чува името българин – по този начин в честното семейство се срамят от недостойния родственик. Вие имате славянско сърце, българи, само че немски мозък и вашият език е колеблив, като на дракон. Какво направи вашето славянско сърце, до момента в който немският мозък и ръце прекарваха през вашата страна оръдия и бомби за турците. То мълча, когато се извиваше езика на вашите дипломати. То мълчи и в този момент, когато към този момент се пуснаха в деяние немските бомби и мини, които убиват и давят руснаците – какво получихте за това, българи?
На финала Леонид Андреев е още по-злъчен:
Но, както овните, и вас ще ви държат в немско заграждение от плет, до момента в който пият с взор, вторачен в небето братската кръв, или ще ви поведат като овчари към изменничество, и вие, сходно на всички вярващи, ще започнете да изселвате руснаците от България, само че на първо време махнете бронзовия монумент на Александър II, който ви сътвори, та нали и той е руснак.
Тази публикация провокира гнева на българските писатели Боян Пенев, Кирил Христов, Стилиян Чилингиров и Димитър Мишев (редактор на сп. „ Свободно мнение “). Кирил Христов разгласява много изострен отговор на Леонид Андреев и задава въпроса публицист от каква големина се счита руснакът, та си разрешава да ругатни цяледин народ.
На доктор Кръстев, Стилиян Чилингиров и Боян Пенев това се вижда незадоволително и те вземат решение да разгласяват друго отворено писмо до руснака. Правят две чернови – тази на доктор Кръстев е по-умерена, до момента в който на Боян Пенев – доста остра. След нужните разяснения писмото е написано, а двамата вземат решение, че то не би трябвало да бъде подписано от доста български писатели, а единствено от един, само че той да е Иван Вазов, като нравствен представител на българския народ. Кръстев, чиито връзки с Вазов са от вида „ тиха злоба “, взема решение, че би трябвало да отидат двамата с Чилингиров и да го поднесат на многозаслужилия публицист. Пред вратата на дома на Вазов доктор Кръстев изяснява, че връзките им в тази ситуация нямат значение, тъй като той не вършел свое персонално дело, а ставало дума за България. Разумът надвива и Кръстев взема решение да остане да чака извън, с цел да не сестигне до свада, а в къщата на Вазов влиза единствено Чилингиров.
В началото на диалога Патриархът показва безпокойство дали отговорът на българските писатели няма да направи неприятно усещане в Русия и Европа, само че откакто му е обяснено, че думите му ще се вземат като думи на цялостен народ, а и не ставало дума за връзките ни с Русия, а със сърбите, в центъра на които стои разпокъсана Македония, скланя. После Чилингиров му изяснява, че писмото ще бъде поднесено в съветската легация от делегация, в която ще има и едно неприятно за Вазов лице. Когато схваща, че това е доктор К. Кръстев, той ядосано споделя: „ Знаете ли каква огромна жертва се мъчите да изтръгнете от мене? Един човек, който ми е вгорчавал всички дни на живота, който е пълнил с кошмари нощите ми... Който ми е пречил да работя за същата тая България, в името на която желаете тая жертва. “ Въпреки това Вазов се съгласява да подпише, Чилингиров излиза, с цел да донесе писмото, извън го посреща доктор Кръстев, а по-късно на входната врата се появява и самият Вазов, с цел да вземе писмото. Ето по какъв начин Чилингиров разказва тази среща:
„ Като че ли машинистите на два противоположни влака се готвеха да дадат контра-пара пред угрозата на ужасно стълкновение да отидат там, отдето се бяха отправили. “ Кръстев пръв излиза от неловката обстановка. „ Делото има потребност не от доста хора, а единствено от един, който коства за цялостен народ. Пък този един може да бъде единствено Вазов и никой различен. “
Иван Вазов сграбчва бързо__писмото, с цел да не чува още хвалби отКръстев, в които доста не има вяра, влиза в кабинета си и поставя подписа си. Така враждата сред двамата остава в предишното.
Откъс 2:
Антонио Станоев споделя за своята сбирка от вестници
Моите вестници – не тъй като съм техен притежател и дефинирам публицистичната им политика. А тъй като в продължение на трийсетина години „ неуморно трупане “ в сбирката ми има всекидневници и седмичници, съществени и занимателни, детски, стопански, литературни, спортни, религиозни, училищен, клюкарски, партийни, еротични. Спомних си какво е споделил Жоржи Амаду (по-скоро бразилските рибари), трансформирах някои думи: „ Човек не може да събере всички вестници, само че най-малко би трябвало да опита! “ – и аз към момента пробвам...
А първоначално бяха оловните бойци. После – дребните стъклени топчета. Събирах и пощенски марки, и монети, и илюстровани картички. Изобщо не изоставах от стилните трендове. За вестници не ми беше хрумвало. Четях ги и дотук. Никой от познатата ми част от човечеството не събираше вестници, ерго, нямаше причина аз да го върша. Оказа се обаче, че някои вестници съм събрал още тогава, когато изобщо не съм предполагал, че те могат да бъдат обект на сходна активност и че самият аз ще се занимавам с това.
Животът по чудноват метод преплете професионалните ми занимания с това, което към този момент толкоз години ме занимава в свободното ми време. След студентството работих в Института за модерни обществени теории. Едно от отговорностите ми беше да изчитам цялата централна преса и да върша документи по тематики, които интересуват Института. През 1990 година започнах работа в Администрацията на Президента и правех обзор на ежедневния щемпел за трима президенти – господата Желев, Стоянов и Първанов. Работех и във вестник „ Сега “. Та желая да кажа, че повече от 30 години съм работил с вестници и съм събирал вестници. И постоянно са ми били забавни. И доста рядко ми се е случвало да не мога да ги виждам.
През тези години запазвах единствено вестниците, които ми харесваха. Такъв е „ Вазов лист “ от 1970 година, отдаден на 120-годишнината от рождението на огромния български стихотворец и публицист. Или пък първият брой на в. „ Жар “ от 1971 година, който по наличие и оформление се различаваше доста от другите вестници тогава. Сега, когато ви срещам с моята сбирка, си давам сметка, че за мен всичко е почнало през 1968 година Привърженик съм на ЦСКА. Тогава клубът честваше 20-годишен празник. По това време отиването на мач изглеждаше като сегашните визити в театрите и кината – безшумно и умерено, с радостното възприятие, че ще видиш обичаните актьори – Гунди, Митата, Начко, Чико… Разликата е, че през днешния ден на спектакъл вървят повече хора, а и артистите са други. Извинявайте! Спомени! Та на един мач на „ Армията “, напролет на тази към този момент много далечна 1968 година, се продаваше вестник „ 20 години ЦСКА Червено знаме “.
Огромен вестник с голяма цена за това време – 24 страници огромен формат за 40 стотинки. Сравнете сами: „ Работническо дело “, „ Отечествен фронт “, а и всеки различен вестник излизаше в 4 страници и струваше 2 стотинки. Издателите на този „ колос “ се бяха постарали да показват освен доста известни спортисти на България, състезаващи се за ЦСКА, само че и историята на клуба. Е, купих си го, прочетох го, резервирах го. Не тъй като колекционирах вестници, а тъй като този беше за обичания ми тим. Така или другояче, това е първият вестник, непокътнат от мен и сложил началото на към момента немислената сбирка.
Но, дублирам, всичко беше инцидентно. Нищо не предвещаваше пристрастеността, която ме обхвана през 90-те години и както наподобява, в никакъв случай няма да ме напусне. Настъпи демокрацията, започнаха се едни промени и както доста добре е известно, промени се и българското вестникоиздаване. Появиха се стотици (убеден съм, че никой у нас не може да каже какъв брой точно) вестници. Моят най-хубав другар Ангел Пописаков ми подмятна концепцията да събираме вестници, разбирайте първите им броеве. И аз горещо я прегърнах. И се почна!
През 1991–1992 година безусловно през ден се показваха нови заглавия. В София, в огромни и дребни градове, в цялата страна. Партии, организации и някои частни лица се усещаха като задължени да издават вестници. Други частни лица пък се почувстваха задължени да ги събират. Спомних си оловните армии, марките, картичките и ръцете ме засърбяха. От което ме заболяха и краката, тъй като обикалях де що има сергия, павилион (онези на РЕП) или редакция, с цел да събера още някой нов вестник. Но „ раят “ беше на Централна гара. Десетки сергии, на които се продаваха и заглавията, излезли в провинцията. За мен беше безусловно наложително всеки ден, прибирайки се у дома след работа, да обиколя региона на гарата и да си купя новопоявилите се вестници. Разбира се, най-малко по два екземпляра, тъй като имаше възможност Анчо да не е съумял да откри някое заглавие. Когато някой от нас отиваше в провинцията, главното му обвързване беше да обезпечи локалната преса. Това продължи до 2001 година, когато господин Пописаков не устоя, отхвърли се да попълня към този момент много занемарената си сбирка и в миг, допускам на лудост, ми я подари. Развълнувах се доста, бяха най-малко 200–300 броя. Не че нямах множеството от тях, само че да видиш толкоз доста първи броеве на куп, си е разтуптяващо сърцето прекарване.
Движението по маршрута пл. „ Славейков “ – Централна гара продължи до началото на 1995 година, когато появяването на нови издания понижа сензитивно. Реших, че е време да обърна внимание на антикварните книжарници, тъй като там можеше да се намерят вестници, излизали преди 1944 година Продължавам да ги спохождам и до през днешния ден, макар че все по-рядко откривам нещо стойностно. (На Владо и Лили от антикварната на „ Славейков “ специфични благодарности!) Така или другояче, в сбирката ми в този момент има близо 600 вестника и някои списания от този интервал. Най-старият вестник в сбирката ми е пловдивският „ Южна България “ от 1883 година Излизал е до 31 август 1885 година Състоянието на екземпляра не е положително, само че въпреки всичко изданието е на 135 години.
По това време (след средата на 90-те години на ХХ в.) започнах да диря контакти и с други колекционери. Много хора в тези години „ се възпламениха “ да събират вестници. Днес са останали малко. Мисля, че не повече от петнайсетина души се занимават съществено с това в България. Някои познавам персонално, за някои единствено съм чел или чувал. Вероятно има и такива, за които нищо не знам. Това са хора с разнообразни специалности: има археолог, някогашен боен, публицист, инженер, кинокритик, служител на реда (вече пенсиониран). И сбирките са разнообразни – едни събират първи броеве и единични листове единствено от България, други прибавят към тях и непознати вестници, трети се стремят да имат какъвто и да е брой от всеки вестник по света, четвърти събират вестници единствено по избрани тематики.(следва продължение)
Подбрани са издания, излезли преди 1944 година, с цел да се избегнат наложените идеологически показа след този политически и исторически вододел, който разделил радетелите за България на огромни, незначителни и такива, за които би трябвало да се направи опит да бъдат заличени от паметта на идните поколенията.
Със сигурност тази книга ще предизвика да се зададе въпрос: „ Защо са подбрани тъкмо тези 30 персони, тъй като обстоятелствата се разграничават от общоприетите, които знаем за тях? “
А може би по този начин и би трябвало. Защото една персона с принос в българската история не е, а и не може да бъде оценена еднопосочно. Тя е като живописна картина, в която има светли, неутрални и тъмни цветове, които оформят нейната целокупност. А с това се избистря и истината към нея. Дали картината е ярка, или неугледна преценяваш ти, читателю.
***
Документалната книга „ Забравени страници за незабравени българи “ включва фрагменти за 30 персони, оставили трайна следа в българската история, политика и просвета в годините до политикоразделната 1944 година. Общото сред тях е на първо място вярата в правотата на техните каузи, с които дават своята дан за развиването на България. Поради някои особености на народопсихологията ни, те постоянно са ставали обект на подбив, злоба и ненавист. Преди повече от 120 години писателят Константин Величков ще се омерзи от родните политически нрави и ще се самопрокуди от родината си. Ана Карима пък ще дефинира един от създателите на българския социализъм като „ полуинтелигент с турско образование “. Не единствено поради това някои от разказите звучат прекомерно поучително и за съвременниците ни.
Книгата стартира с роман за Петър Парчевич, който обиколя най-големите за времето си европейски дворове с проекта си за избавление на България и по този метод oще преди епохи ни прави европейци. Ще научите също за какво Йосип Щросмайер поучава братя Миладинови да се откажат от гръцката писменост и да издадат „ Български национални песни “ на родния си език. Интересна и надалеч от налаганите дълги години показа е трактовката на въпросите „ Кой български стихотворец сътвори Стефан Караджа, Хаджи Димитър, Васил Левски и Христо Ботев? “ и „ Кой извади гениалния поет-революционер от забвението, в което е изпаднал след 1878 година? “
На неоспорими документи лежи и отговорът на въпроса „ От какво умря Захари Стоянов в Париж? “, а пък приятелят му Стефан Стамболов подреди двуседмичен печал в България.
Книгата „ Забравени страници за незабравени българи “ се стопира и на делата на други политици с разкази за това кой наложи осемчасовия работен ден в страната, за какво цар Фердинанд покачва в чин военачалник един заслужен българин и след ден го убеждава да направи държавен прелом, и по какъв начин паметникът на политика, предотвратил погрома над София по време на Войнишкото въстание през 1918 година бе сменен с този на вдъхновителя на протеста.
Любопитни са редовете за това какво сдобри непримиримите литературни врагове доктор Кръстьо Кръстев и Иван Вазов и за какво поради благодарност към Пейо Яворов арменците вземат участие със своя рота в Балканската война. Много са догадките, само че няма безапелационен отговор заради каква причина не се сбъдна фантазията на Алеко Константинов да бъде оценен по достолепие. Пак поради разнообразни художествени критерии са изгонени от националната ни опера позналите международна популярност артисти Христина Морфова и Петър Райчев. Художникът Иван Милев пък ще се разочарова от обстоятелството, че битува като бедняк, въпреки да се усеща цар. За житейските и креативен несгоди обаче като че ли нехае Борис Руменов, който съвременниците му ще дефинират като благодател на постоянно начумерения български народ.
Отправна точка при написването на тази книга са възпоменателни броеве от богатата сбирка на Антонио Станоев и най-много поместените в тях мемоари на съвременници. Наред с това са употребявани обстоятелства и документални материали от Стенографските дневници на Народното събрание, отдел Български исторически списък на Националната библиотека и Държавна организация „ Архиви “.
Откъс:
Из „ Неизвестно за доктор Кръстьо Кръстев “
През 1914 година, наред с преподавателската си работа, доктор Кръстев се отдава на политическа и социална активност. Сам той, немски ученик и тъничък познавач на немската литература, става максимален съперник на българската пронемска политика преди началото наПървата международна война. По своя самодейност написа възвание противнамесата на България във войната на страната на Германия и против нейната освободителка Русия. В него декларира изрично, че България би трябвало да резервира неутралитет, а в случай че това се окаже невероятно, да не се включва на страната на Централните сили. Под ясно изразената си позиция потегля да събира подписи из София през април и май.
По същото време сякаш аполитичния проф. Иван Шишманов основава Френско-български комитет в София, с цел да ускорява другарството с Франция, която също както и Русия, е в Антантата.
Заради събирането на подписи под позива си доктор Кръстьо Кръстев постоянно е задържан. Във възванието си той е написал: „ България не би трябвало да промени на своята освободителка. Отечеството отивакъм погибел. Българският така дарен народ рискува да погине, предида остави правото си за живот. “
Участието на България в Първата международна война става причина да се оправят усложнените им връзки с Иван Вазов поради прекомерния естетизъм на доктор Кръстев. В началото на ноември1914 година съветският публицист Леонид Андреев, създател на съветския експресионизъм и поддръжник на Шопенхауер, разгласява във вестник„ Утро России “ публикацията „ Търгуващите в храма “. Тя е препечатанавъв всички съветски вестници, а оттова и в българските. В публикацията сиАндреев ругатни българите като неблагодарници, тъй като се включиливъв войната на страната на Германия и обърнали тил на Русия.
Трябва да поясним, че на 14 октомври 1914 година България обявявавойна на Сърбия, с което се включва в Първата международна война настраната на Централните сили. Русия много дълго е убеждавала и даже e ухажвала със заем от 4 милиона франка цар Фердинанд България да се причисли към нея в Антантата. Там обаче е Сърбия. Това пък провокира съветския публицист Леонид Андреев освен да направи на пух и прахуляк териториалните искания, само че и да лепи обидни прилагателни върху „ неблагодарния български народ “.
Ето какво написа той:
Какво направихте и какво продължавате да вършиме българи. Славянският свят се срами и затваря очи, когато чува името българин – по този начин в честното семейство се срамят от недостойния родственик. Вие имате славянско сърце, българи, само че немски мозък и вашият език е колеблив, като на дракон. Какво направи вашето славянско сърце, до момента в който немският мозък и ръце прекарваха през вашата страна оръдия и бомби за турците. То мълча, когато се извиваше езика на вашите дипломати. То мълчи и в този момент, когато към този момент се пуснаха в деяние немските бомби и мини, които убиват и давят руснаците – какво получихте за това, българи?
На финала Леонид Андреев е още по-злъчен:
Но, както овните, и вас ще ви държат в немско заграждение от плет, до момента в който пият с взор, вторачен в небето братската кръв, или ще ви поведат като овчари към изменничество, и вие, сходно на всички вярващи, ще започнете да изселвате руснаците от България, само че на първо време махнете бронзовия монумент на Александър II, който ви сътвори, та нали и той е руснак.
Тази публикация провокира гнева на българските писатели Боян Пенев, Кирил Христов, Стилиян Чилингиров и Димитър Мишев (редактор на сп. „ Свободно мнение “). Кирил Христов разгласява много изострен отговор на Леонид Андреев и задава въпроса публицист от каква големина се счита руснакът, та си разрешава да ругатни цяледин народ.
На доктор Кръстев, Стилиян Чилингиров и Боян Пенев това се вижда незадоволително и те вземат решение да разгласяват друго отворено писмо до руснака. Правят две чернови – тази на доктор Кръстев е по-умерена, до момента в който на Боян Пенев – доста остра. След нужните разяснения писмото е написано, а двамата вземат решение, че то не би трябвало да бъде подписано от доста български писатели, а единствено от един, само че той да е Иван Вазов, като нравствен представител на българския народ. Кръстев, чиито връзки с Вазов са от вида „ тиха злоба “, взема решение, че би трябвало да отидат двамата с Чилингиров и да го поднесат на многозаслужилия публицист. Пред вратата на дома на Вазов доктор Кръстев изяснява, че връзките им в тази ситуация нямат значение, тъй като той не вършел свое персонално дело, а ставало дума за България. Разумът надвива и Кръстев взема решение да остане да чака извън, с цел да не сестигне до свада, а в къщата на Вазов влиза единствено Чилингиров.
В началото на диалога Патриархът показва безпокойство дали отговорът на българските писатели няма да направи неприятно усещане в Русия и Европа, само че откакто му е обяснено, че думите му ще се вземат като думи на цялостен народ, а и не ставало дума за връзките ни с Русия, а със сърбите, в центъра на които стои разпокъсана Македония, скланя. После Чилингиров му изяснява, че писмото ще бъде поднесено в съветската легация от делегация, в която ще има и едно неприятно за Вазов лице. Когато схваща, че това е доктор К. Кръстев, той ядосано споделя: „ Знаете ли каква огромна жертва се мъчите да изтръгнете от мене? Един човек, който ми е вгорчавал всички дни на живота, който е пълнил с кошмари нощите ми... Който ми е пречил да работя за същата тая България, в името на която желаете тая жертва. “ Въпреки това Вазов се съгласява да подпише, Чилингиров излиза, с цел да донесе писмото, извън го посреща доктор Кръстев, а по-късно на входната врата се появява и самият Вазов, с цел да вземе писмото. Ето по какъв начин Чилингиров разказва тази среща:
„ Като че ли машинистите на два противоположни влака се готвеха да дадат контра-пара пред угрозата на ужасно стълкновение да отидат там, отдето се бяха отправили. “ Кръстев пръв излиза от неловката обстановка. „ Делото има потребност не от доста хора, а единствено от един, който коства за цялостен народ. Пък този един може да бъде единствено Вазов и никой различен. “
Иван Вазов сграбчва бързо__писмото, с цел да не чува още хвалби отКръстев, в които доста не има вяра, влиза в кабинета си и поставя подписа си. Така враждата сред двамата остава в предишното.
Откъс 2:
Антонио Станоев споделя за своята сбирка от вестници
Моите вестници – не тъй като съм техен притежател и дефинирам публицистичната им политика. А тъй като в продължение на трийсетина години „ неуморно трупане “ в сбирката ми има всекидневници и седмичници, съществени и занимателни, детски, стопански, литературни, спортни, религиозни, училищен, клюкарски, партийни, еротични. Спомних си какво е споделил Жоржи Амаду (по-скоро бразилските рибари), трансформирах някои думи: „ Човек не може да събере всички вестници, само че най-малко би трябвало да опита! “ – и аз към момента пробвам...
А първоначално бяха оловните бойци. После – дребните стъклени топчета. Събирах и пощенски марки, и монети, и илюстровани картички. Изобщо не изоставах от стилните трендове. За вестници не ми беше хрумвало. Четях ги и дотук. Никой от познатата ми част от човечеството не събираше вестници, ерго, нямаше причина аз да го върша. Оказа се обаче, че някои вестници съм събрал още тогава, когато изобщо не съм предполагал, че те могат да бъдат обект на сходна активност и че самият аз ще се занимавам с това.
Животът по чудноват метод преплете професионалните ми занимания с това, което към този момент толкоз години ме занимава в свободното ми време. След студентството работих в Института за модерни обществени теории. Едно от отговорностите ми беше да изчитам цялата централна преса и да върша документи по тематики, които интересуват Института. През 1990 година започнах работа в Администрацията на Президента и правех обзор на ежедневния щемпел за трима президенти – господата Желев, Стоянов и Първанов. Работех и във вестник „ Сега “. Та желая да кажа, че повече от 30 години съм работил с вестници и съм събирал вестници. И постоянно са ми били забавни. И доста рядко ми се е случвало да не мога да ги виждам.
През тези години запазвах единствено вестниците, които ми харесваха. Такъв е „ Вазов лист “ от 1970 година, отдаден на 120-годишнината от рождението на огромния български стихотворец и публицист. Или пък първият брой на в. „ Жар “ от 1971 година, който по наличие и оформление се различаваше доста от другите вестници тогава. Сега, когато ви срещам с моята сбирка, си давам сметка, че за мен всичко е почнало през 1968 година Привърженик съм на ЦСКА. Тогава клубът честваше 20-годишен празник. По това време отиването на мач изглеждаше като сегашните визити в театрите и кината – безшумно и умерено, с радостното възприятие, че ще видиш обичаните актьори – Гунди, Митата, Начко, Чико… Разликата е, че през днешния ден на спектакъл вървят повече хора, а и артистите са други. Извинявайте! Спомени! Та на един мач на „ Армията “, напролет на тази към този момент много далечна 1968 година, се продаваше вестник „ 20 години ЦСКА Червено знаме “.
Огромен вестник с голяма цена за това време – 24 страници огромен формат за 40 стотинки. Сравнете сами: „ Работническо дело “, „ Отечествен фронт “, а и всеки различен вестник излизаше в 4 страници и струваше 2 стотинки. Издателите на този „ колос “ се бяха постарали да показват освен доста известни спортисти на България, състезаващи се за ЦСКА, само че и историята на клуба. Е, купих си го, прочетох го, резервирах го. Не тъй като колекционирах вестници, а тъй като този беше за обичания ми тим. Така или другояче, това е първият вестник, непокътнат от мен и сложил началото на към момента немислената сбирка.
Но, дублирам, всичко беше инцидентно. Нищо не предвещаваше пристрастеността, която ме обхвана през 90-те години и както наподобява, в никакъв случай няма да ме напусне. Настъпи демокрацията, започнаха се едни промени и както доста добре е известно, промени се и българското вестникоиздаване. Появиха се стотици (убеден съм, че никой у нас не може да каже какъв брой точно) вестници. Моят най-хубав другар Ангел Пописаков ми подмятна концепцията да събираме вестници, разбирайте първите им броеве. И аз горещо я прегърнах. И се почна!
През 1991–1992 година безусловно през ден се показваха нови заглавия. В София, в огромни и дребни градове, в цялата страна. Партии, организации и някои частни лица се усещаха като задължени да издават вестници. Други частни лица пък се почувстваха задължени да ги събират. Спомних си оловните армии, марките, картичките и ръцете ме засърбяха. От което ме заболяха и краката, тъй като обикалях де що има сергия, павилион (онези на РЕП) или редакция, с цел да събера още някой нов вестник. Но „ раят “ беше на Централна гара. Десетки сергии, на които се продаваха и заглавията, излезли в провинцията. За мен беше безусловно наложително всеки ден, прибирайки се у дома след работа, да обиколя региона на гарата и да си купя новопоявилите се вестници. Разбира се, най-малко по два екземпляра, тъй като имаше възможност Анчо да не е съумял да откри някое заглавие. Когато някой от нас отиваше в провинцията, главното му обвързване беше да обезпечи локалната преса. Това продължи до 2001 година, когато господин Пописаков не устоя, отхвърли се да попълня към този момент много занемарената си сбирка и в миг, допускам на лудост, ми я подари. Развълнувах се доста, бяха най-малко 200–300 броя. Не че нямах множеството от тях, само че да видиш толкоз доста първи броеве на куп, си е разтуптяващо сърцето прекарване.
Движението по маршрута пл. „ Славейков “ – Централна гара продължи до началото на 1995 година, когато появяването на нови издания понижа сензитивно. Реших, че е време да обърна внимание на антикварните книжарници, тъй като там можеше да се намерят вестници, излизали преди 1944 година Продължавам да ги спохождам и до през днешния ден, макар че все по-рядко откривам нещо стойностно. (На Владо и Лили от антикварната на „ Славейков “ специфични благодарности!) Така или другояче, в сбирката ми в този момент има близо 600 вестника и някои списания от този интервал. Най-старият вестник в сбирката ми е пловдивският „ Южна България “ от 1883 година Излизал е до 31 август 1885 година Състоянието на екземпляра не е положително, само че въпреки всичко изданието е на 135 години.
По това време (след средата на 90-те години на ХХ в.) започнах да диря контакти и с други колекционери. Много хора в тези години „ се възпламениха “ да събират вестници. Днес са останали малко. Мисля, че не повече от петнайсетина души се занимават съществено с това в България. Някои познавам персонално, за някои единствено съм чел или чувал. Вероятно има и такива, за които нищо не знам. Това са хора с разнообразни специалности: има археолог, някогашен боен, публицист, инженер, кинокритик, служител на реда (вече пенсиониран). И сбирките са разнообразни – едни събират първи броеве и единични листове единствено от България, други прибавят към тях и непознати вестници, трети се стремят да имат какъвто и да е брой от всеки вестник по света, четвърти събират вестници единствено по избрани тематики.(следва продължение)
Източник: blitz.bg
КОМЕНТАРИ