Проф. Ивайло Дичев: Българите си кротуват открай време
В България единствено шепа хора се бунтуват през 1876 година или против Тодор Живков. Малко са и протестиращите против Иван Гешев. Така е, тъй като българите не се сплотяват към национални дела, написа проф. Ивайло Дичев в собствен разбор за Deutsche Welle .
Тия дни си спомних оня соц-виц, дето един приятел организира заседание в дружество: „ Партията реши, че би трябвало по самодейност да удвоите трудовите си правила “. Мълчание. „ А в съботите да садите дръвчета пред завода “. Мълчание. „ И повече никакви десерти в стола “. Мълчание. Чуди се другарят за какво няма реакция, взема решение да ревизира дали чуват: „ Ало, на следващия ден всички тук в осем часа, тъй като ще ви бесим “. Чак тогава една плаха ръка се надига от последния ред. „ А въженцата ние ли да носим или ще ги обезпечат от профсъюза? “
Сещате се, че асоциацията ми пристигна от последните събития. От необяснимото равнодушие, с което жителите на Перник дълго време не реагираха на режим (Но най-сетне излязоха). От бърборенето, което провокира предлагането да не се заплаща първият ден от болничните. В други страни по улиците към този момент щяха да летят павета и да горят коли. В България специалисти се чудят кой предложил глупавата мярка и има ли легитимност съдружният съвет. Да прибавим и митинга против избора на господин Гешев за основен прокурор – митинг, който си остава много елитарен, въпреки че недоволството ни от правосъдната система (и по-специално от прокуратурата, която май целеустремено проваля обвинителни дела) е повече от всеобщо.
Още по-странен наподобява националният ни издръжливост на фона на вълната от недоволства, заляла планетата през последните месеци. Понякога мотивите са смешно дребни. В Ливан всичко пламна, тъй като управляващите взеха решение да обложат с такса телефонирането по WhatsApp, в Сантяго де Чили – тъй като щяха да вдигнат цената на публичния превоз с 4%. Ирак и Египет се надигнаха против корупцията, Гърция още веднъж гори поради държавните отстъпки пред частния бизнес, а Франция си е на стенд-бай. В Боливия се вбесиха поради фалшифицирани избори, в Барселона се бият за освобождение на сепаратистките си водачи, а в Хонконг безусловно ври и кипи. Да не забравяме и климатичната стачка, поведена от Грета Тунберг из най-различни точки на света.
Няма да се заигравам със съпоставения. С това, че ние тук, в София, не се помръднахме при 60-процентово нарастване на билетите. Че за фалшифицирани избори стачкуват единствено изгубилите. Че никакви водачи в никакъв случай не сме подготвени да подкрепим, а по-скоро ще се радваме всичките да идат в пандиза. Че на климатичните промени гледаме да не имаме вяра, нима да не ни бръкне някой в джоба.
В вероятността обратно към далечната история населяващите нашите земи май не са се отличавали с изключително бунтарство. Вероятно повода е, че епохи наред, съгласно османското разделяне на труда, християните по тези земи не са имали право да носят оръжие и са развили миролюбивост и усърдие. В априлските протести, станали след това „ въстание “, а най-после въздигнати в „ национална гражданска война “, с оръжие в ръка надали са взели участие повече от няколко стотин индивида. Горе-долу колкото бяха дисидентите, дръзнали да застанат намерено против режима на Живков. Колкото излизат и през днешния ден срещу Гешев, в отбрана на природата или против общинските поправки. Обяснявайте го както желаете - смирение, съмнение, нерешителност - това е ситуацията. По-близо сме до пацифизма на една Индия или до прагматизма на една Германия, в сравнение с до елементарно възбудимите и настъпателни нации на Франция и Гърция. В този народен темперамент има и нещо хубаво - изключително в случай че съумеем да погледнем с подигравка на бронзовата патетика, посредством която се самозалъгваме, че сме бунтари, смелчаци и милитаристи.
В по-близък исторически проект българите се опариха най-малко на два пъти от своето огромно политическо протестиране. Необикновеният изблик на неодобрение против злополуката „ Виденов “ докара до промените на Костов – по моему неизбежни и даже закъснели, само че извънредно мъчителни за огромна част от жителите, които едвам доста по-късно взеха да усещат позитивните им резултати и към този момент не ги свързват с съответния министър-председател. Вторият – това бяха митингите от 2013, почнали вляво против цените на тока и минали вдясно против издигането на Пеевски за началник на ДАНС. Как приключиха те? Благодарение на тях господин Борисов се върна на власт и до в този момент ръководи, поддържан от същия този Пеевски и Движение за права и свободи.
Песимизмът във връзка с общото е в внезапен контрастност с многочислените мобилизации по частни тематики, които нерядко носят победи за жителите. Грандиозната учителска стачка, обезверената борба за децата с увреждания, смелостта на медицинските сестри - сходни корпоративни акции наподобяват на нашите съграждани по-разумни, тъй като нерядко реализират действителни резултати с помощта на свойството господин Борисов бързо да отстъпва (както направи и в този момент с болничните). Няма общонационални цели - има наранени класи, има ощетени специалности, има села, които блокират национални пътища. И въпреки всичко, за какво от частния проблем в България не пламват огромни пожари канто в Чили и Гърция? Вероятно скептицизмът във връзка с партиите, водачите и въобще на политическото е стигнал толкоз надалеч, че подкопава самата концепция за обща орис на нацията. Българското се претърпява в бутафорни етнографски ритуали, в исторически възстановки и патетични празнувания, в обиждане от следващо изявление на Путин или Макрон – само че не в обща битка за по-добър живот тук и в този момент.
Възможно е и друго. Може би националният скептицизъм, залегнал в основата на покорството, поражда в следствие от ловки политики на ръководещите елити, които с помощта на подръчните си медии съумяват да пренасочват митингите национални към несъществуващи мигранти, шумна ромска музика, норвежци, които отвличат децата ни и други такива забележителни политически борби. В тази страна на процедура няма обществена сфера, тя е засипана от планини медиен отпадък, който буди разнопосочни пристрастености и не разрешава изкристализирането на съществени диспути по значимите тематики на нацията. Успоредно с болничните, рецесията в Българска социалистическа партия и недоволствата от съмнителни изборни резултати, Facebook беше разтресен от грандиозно отвращение против кориците на „ Хари Потър “, в които инфлуенсърите видяха спомен за тоталитарното си детство, когато са ги мъчили да ядат мляко с ориз в детската градина.
На всеки митинг се опълчва контра-протест. В демократичния свят това става единствено при някакви крайни, фашистки прояви, а при нас е ежедневие. Всяко мнение наложително поражда контра-мнение. Върви, че се ориентирай. Удивителен беше дебатът по Българска национална телевизия сред представители на профсъюзите и на работодателите в понеделник – едната споделя едно, другият тъкмо противоположното, а медията не се усеща длъжна незабавно, с няколко клика да ревизира и заяви по какъв начин тъкмо стоят обстоятелствата (например какъв тъкмо е броят на болничните листове за годината). Това не е изолиран случай, а систематична медийна политика, която се показва за демократична. Изказани бяха разнообразни отзиви, стана хубаво шоу, въпреки че не разбрахме нищо.
У нас към този момент от дълго време няма престижи, няма и безспорни водачи, само че това не ни прави по-свободни, таман в противен случай. Днес хаосът е ключът към актуалното владичество: той пречи на жителите да се провеждат за опозиция оттатък непосредствения си корпоративен интерес. Така те се разпадат на групички, подозират всекиго, който се опита да ги поведе и в последна сметка... абе непоклатимост.
Тия дни си спомних оня соц-виц, дето един приятел организира заседание в дружество: „ Партията реши, че би трябвало по самодейност да удвоите трудовите си правила “. Мълчание. „ А в съботите да садите дръвчета пред завода “. Мълчание. „ И повече никакви десерти в стола “. Мълчание. Чуди се другарят за какво няма реакция, взема решение да ревизира дали чуват: „ Ало, на следващия ден всички тук в осем часа, тъй като ще ви бесим “. Чак тогава една плаха ръка се надига от последния ред. „ А въженцата ние ли да носим или ще ги обезпечат от профсъюза? “
Сещате се, че асоциацията ми пристигна от последните събития. От необяснимото равнодушие, с което жителите на Перник дълго време не реагираха на режим (Но най-сетне излязоха). От бърборенето, което провокира предлагането да не се заплаща първият ден от болничните. В други страни по улиците към този момент щяха да летят павета и да горят коли. В България специалисти се чудят кой предложил глупавата мярка и има ли легитимност съдружният съвет. Да прибавим и митинга против избора на господин Гешев за основен прокурор – митинг, който си остава много елитарен, въпреки че недоволството ни от правосъдната система (и по-специално от прокуратурата, която май целеустремено проваля обвинителни дела) е повече от всеобщо.
Още по-странен наподобява националният ни издръжливост на фона на вълната от недоволства, заляла планетата през последните месеци. Понякога мотивите са смешно дребни. В Ливан всичко пламна, тъй като управляващите взеха решение да обложат с такса телефонирането по WhatsApp, в Сантяго де Чили – тъй като щяха да вдигнат цената на публичния превоз с 4%. Ирак и Египет се надигнаха против корупцията, Гърция още веднъж гори поради държавните отстъпки пред частния бизнес, а Франция си е на стенд-бай. В Боливия се вбесиха поради фалшифицирани избори, в Барселона се бият за освобождение на сепаратистките си водачи, а в Хонконг безусловно ври и кипи. Да не забравяме и климатичната стачка, поведена от Грета Тунберг из най-различни точки на света.
Няма да се заигравам със съпоставения. С това, че ние тук, в София, не се помръднахме при 60-процентово нарастване на билетите. Че за фалшифицирани избори стачкуват единствено изгубилите. Че никакви водачи в никакъв случай не сме подготвени да подкрепим, а по-скоро ще се радваме всичките да идат в пандиза. Че на климатичните промени гледаме да не имаме вяра, нима да не ни бръкне някой в джоба.
В вероятността обратно към далечната история населяващите нашите земи май не са се отличавали с изключително бунтарство. Вероятно повода е, че епохи наред, съгласно османското разделяне на труда, християните по тези земи не са имали право да носят оръжие и са развили миролюбивост и усърдие. В априлските протести, станали след това „ въстание “, а най-после въздигнати в „ национална гражданска война “, с оръжие в ръка надали са взели участие повече от няколко стотин индивида. Горе-долу колкото бяха дисидентите, дръзнали да застанат намерено против режима на Живков. Колкото излизат и през днешния ден срещу Гешев, в отбрана на природата или против общинските поправки. Обяснявайте го както желаете - смирение, съмнение, нерешителност - това е ситуацията. По-близо сме до пацифизма на една Индия или до прагматизма на една Германия, в сравнение с до елементарно възбудимите и настъпателни нации на Франция и Гърция. В този народен темперамент има и нещо хубаво - изключително в случай че съумеем да погледнем с подигравка на бронзовата патетика, посредством която се самозалъгваме, че сме бунтари, смелчаци и милитаристи.
В по-близък исторически проект българите се опариха най-малко на два пъти от своето огромно политическо протестиране. Необикновеният изблик на неодобрение против злополуката „ Виденов “ докара до промените на Костов – по моему неизбежни и даже закъснели, само че извънредно мъчителни за огромна част от жителите, които едвам доста по-късно взеха да усещат позитивните им резултати и към този момент не ги свързват с съответния министър-председател. Вторият – това бяха митингите от 2013, почнали вляво против цените на тока и минали вдясно против издигането на Пеевски за началник на ДАНС. Как приключиха те? Благодарение на тях господин Борисов се върна на власт и до в този момент ръководи, поддържан от същия този Пеевски и Движение за права и свободи.
Песимизмът във връзка с общото е в внезапен контрастност с многочислените мобилизации по частни тематики, които нерядко носят победи за жителите. Грандиозната учителска стачка, обезверената борба за децата с увреждания, смелостта на медицинските сестри - сходни корпоративни акции наподобяват на нашите съграждани по-разумни, тъй като нерядко реализират действителни резултати с помощта на свойството господин Борисов бързо да отстъпва (както направи и в този момент с болничните). Няма общонационални цели - има наранени класи, има ощетени специалности, има села, които блокират национални пътища. И въпреки всичко, за какво от частния проблем в България не пламват огромни пожари канто в Чили и Гърция? Вероятно скептицизмът във връзка с партиите, водачите и въобще на политическото е стигнал толкоз надалеч, че подкопава самата концепция за обща орис на нацията. Българското се претърпява в бутафорни етнографски ритуали, в исторически възстановки и патетични празнувания, в обиждане от следващо изявление на Путин или Макрон – само че не в обща битка за по-добър живот тук и в този момент.
Възможно е и друго. Може би националният скептицизъм, залегнал в основата на покорството, поражда в следствие от ловки политики на ръководещите елити, които с помощта на подръчните си медии съумяват да пренасочват митингите национални към несъществуващи мигранти, шумна ромска музика, норвежци, които отвличат децата ни и други такива забележителни политически борби. В тази страна на процедура няма обществена сфера, тя е засипана от планини медиен отпадък, който буди разнопосочни пристрастености и не разрешава изкристализирането на съществени диспути по значимите тематики на нацията. Успоредно с болничните, рецесията в Българска социалистическа партия и недоволствата от съмнителни изборни резултати, Facebook беше разтресен от грандиозно отвращение против кориците на „ Хари Потър “, в които инфлуенсърите видяха спомен за тоталитарното си детство, когато са ги мъчили да ядат мляко с ориз в детската градина.
На всеки митинг се опълчва контра-протест. В демократичния свят това става единствено при някакви крайни, фашистки прояви, а при нас е ежедневие. Всяко мнение наложително поражда контра-мнение. Върви, че се ориентирай. Удивителен беше дебатът по Българска национална телевизия сред представители на профсъюзите и на работодателите в понеделник – едната споделя едно, другият тъкмо противоположното, а медията не се усеща длъжна незабавно, с няколко клика да ревизира и заяви по какъв начин тъкмо стоят обстоятелствата (например какъв тъкмо е броят на болничните листове за годината). Това не е изолиран случай, а систематична медийна политика, която се показва за демократична. Изказани бяха разнообразни отзиви, стана хубаво шоу, въпреки че не разбрахме нищо.
У нас към този момент от дълго време няма престижи, няма и безспорни водачи, само че това не ни прави по-свободни, таман в противен случай. Днес хаосът е ключът към актуалното владичество: той пречи на жителите да се провеждат за опозиция оттатък непосредствения си корпоративен интерес. Така те се разпадат на групички, подозират всекиго, който се опита да ги поведе и в последна сметка... абе непоклатимост.
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ