Усещах, че тази любов ще ме погуби. Знаех, че краят

Усещах, че тази обич ще ме погуби. Знаех, че краят няма да бъде благополучен и все пак я позволих в живота си. Заради нея намразих есента, може би тъй като тогава я видях за първи път. Беше краят на септември. Стоях изправен пред черната дъска и с разучаващ взор следих шумните възпитаници. Чувах ги по какъв начин ме разискват и от разстройване лицето ми аленееше. Вместо те да се засрамят, аз – техният нов преподавател, изпитвах чувството, че земята потъва под краката ми. Току-що бях навършил 27 години и като множеството млади преподаватели, ми липсваше опит и суровост, каквато имат сътрудниците с дълъг стаж. За да привлека вниманието им, мощно се изкашлях и строго споделих: „ Аз съм Иван Иванов – новият ви преподавател по история. За вас обаче съм господин Иванов. Сега да преминем към урока. “ Шумът постепенно стихна. Така мина първата среща с поверените ми ученици от 11 а клас.

Забелязах я едвам на третия ми урок. Слаба, симпатична госпожица, късо подстригана, по-скоро приличаше на момче, в сравнение с момиче. Подпряла глава с лакти, тя слушаше деликатно. Поласкан от усърдието й, продължих да я следя. Не смеех да я изпитам, неизвестно за какво се смущавах от нея. Много скоро Ваня, по този начин се споделяше, стана първият човек, който търсех с взор, щом вляза в клас. Вълнувах се като младеж, виждайки тънките й пръсти, отпуснати над учебниците. Пишех й отлични оценки, без да съм ревизирал знанията й. В подмяна Ваня ме награждаваше със срамежлива усмивка. Полудях, нощем я сънувах и в сънищата ми тя беше гола и покорна. Укорявах се за възприятията си, самообвинявах се, че си разреших да се влюбя в своя ученичка. И тъкмо тогава ме реалокираха – изпратиха ме в регионалния град, където още веднъж започнах да работя като преподавател.

Този път имах шанс и възпитаниците ми бяха от началните класове. Привидно водех честен и спокоен живот, само че постоянно, оставайки уединено, в спомените ми се завръщаше слабата симпатична госпожица. Изминаха пет години. Веднъж шефът ме извика, с цел да ме предизвести, че в учебното заведение идва нова колежка – ще преподава британски. Същия ден, до момента в който я посрещах, тя усмихнато попита: „ Здравейте, господин Иванов. Познахте ли ме? “ Сърцето ми заби бясно. Това беше моето прелъщение, моят идеал и несбъдната обич. Опитвайки се да сдържа страстите си, поех протегната ръка и малко отговорих: „ Здравей, Ваня. “ Питах се какво ли желае да ми каже ориста с тази среща. Същата вечер с другите сътрудници седнахме да се почерпим в близкия ресторант. Компанията беше радостна, настроението приповдигнато, единствено мен не ме свърташе на едно място. Имах чувството, че под краката ми гори огън.

Час по-късно се сбогувах и си потеглих. Исках да остана уединено с мислите и фантазиите си. Очакваше ме тежка нощ. Вглъбен в случилото се, не разбрах по какъв начин е минало среднощ. Стресна ме безшумно почукване по вратата. Когато отворих, на прага си видях Ваня. Тя влезе безмълвно, огледа се, като че ли очакваше да откри още някого в стаята, и откакто се увери, че сме сами, сподели: „ Няма ли да ме почерпиш с чаша вино, Иван? “ Нарече ме Иван! Не господин Иванов, а Иван. Като пийнал залитнах към шкафа, където държах няколко бутилки за посетители. Налях две чаши бяло вино и след леко съмнение се обърнах към непредвидената си гостенка. Ваня направи крачка към мен, взе чашите от ръцете ми и ги остави на масата. „ Знаете ли, аз в действителност пристигнах за друго. “ Нямах време да попитам защо: пръстите й се впиха в раменете ми и тя се притисна към мен. В идващия миг обгърна врата ми и притегли главата ми към себе си, а устните й мощно се впиха в моите. Бяха горещи и сухи, все едно я тресеше. Вече не бях неин някогашен преподавател.

Сега, вплетени в буйна прегръдка, ние бяхме просто Иван и Ваня. През идващите дни опознах тялото й сантиметър по сантиметър. Онази скромна и незабележима ученичка някъде изчезна и на нейно място се появи огнена и всеотдайна жена. Ваня остана с мен. Понякога, до момента в който лежахме в леглото и слушах неравномерното й дишане, се питах за какво ме избра. Защо не се влюби в някой от връстниците си, а в отегчителен вид, който не можеше да й обезпечи нищо. Кого и какво остави зад тила си, избирайки нашата обич? Но като се осмелявах да й задам въпрос, тя не отговаряше. Вместо това лицето й помръкваше и очите й отразяваха странна пустош. Обичах я, само че ни разделяше океан от безмълвие и недоразумения. Предчувствах, че няма да бъде вечно моя, и все пак се оставих в ръцете й. Изминаха шест месеца. По този мотив взех решение да й подаря алена орхидея, Ваня обожаваше цветята.

Под грижите й орхидеята разцъфтя и в стаята се усещаше невероятният й мирис. Връзката ми с някогашната ми ученичка и сегашна колежка не продължи дълго. Няколко месеца по-късно, прибирайки се вкъщи, открих, че я няма. Дрехите и сакът й липсваха. Беше отпътувала, а на масата лежеше записка с късото: „ Благодаря ти за последния урок. “ Изведнъж ми стана тъмно и студено. После си помислих, че в случай че тя не беше пристигнала в живота ми, в никакъв случай нямаше да позная безкористната и чиста обич. По-добре изживени, въпреки и мъчително, любовни мигове, в сравнение с безконечен идеал. Същата вечер взех решение да полея орхидеята. Но когато застанах до нея с кана вода, видях, че цветето ненадейно беше увехнало, като че ли някаква мистериозна болест за часове прекърши живота му по този начин, както и моя. Сега, след години, към момента не преставам да се запитвам за какво постъпи по този начин и ме остави да пострадвам. Вероятно таеше в себе си дълбока тъга, която не пожела да показа.
Иван
Инфо: Лична драма