Фондация "Комунитас" преиздаде "Белене: Сказание за концлагерна България"
Уникалното проучване " Белене: Сказание за концлагерна България " на Стефан Бочев (1910 - 2002) излезе още веднъж като издание на Фондация " Комунитас ". Пълният вид на книгата на някогашния лагерист за първи път беше оповестен през 1999 година, а през 2003 година фондация " Българска просвета и просвета " направи второ издание.
Стефан Бочев написа " Белене: Сказание за концлагерна България " в продължение на 30 години - приключена е през 80-те години на ХХ век. Книгата се отличава с рядко срещана в българската мемоаристика позиция. Бочев се пробва да отговори на въпроса за какво се случва всичко това в България. Описвайки ориста на голям брой персони, той предлага една нова идея за българина изобщо - за качествата му да оцелява в изискванията на разнообразни тиранични режими. " Белене: Сказание за концлагерна България " е надълбоко и стойностно народопсихологическо проучване на българския дух от средата на ХХ век. Творбата на Стефан Бочев е нещо доста повече от продължение на " Бит и психика " на Иван Хаджийски за българите, 100 години по-късно ", означават издателите от Фондация " Комунитас ".
" И по този начин, бива ли би трябвало ли да се написа за всичката тая страхотия и простотия на концлагерите в следдеветосептемврийска България? Кому е нужно това? Не е ли по-добре в този момент, който ония събития към този момент почват да се затриват в паметта, тази страница да се покрие със забвение? Защо пък да е безусловно потребно да се знае чак толкоз доста за това наше така и така отминало съществуване. Ами че тъй като както обособения човек, по този начин и всеки народ, с цел да поумнее би трябвало да разбере самичък себе си - да извади поука от дейностите и бездействията си, от грешките и безумията на своя изминат път ", написа създателят на " Белене: Сказание за концлагерна България "
Стефан Бочев е роден през 1910 година в София. На 19-годишна възраст стартира да следва право в Швейцария (1929), където приключва през 1933 година Специализира в Университета по висши интернационалните науки (1934-1936). През есента на 1934 година става сътрудник на " Вашингтон пост " за Женева. Пише и за други американски вестници. До есента на 1933 година е единственият български упълномощен публицист в Обществото на народите в Женева.
През 1938 година е шеф на кабинета на министър-председателя Георги Кьосеиванов. В интервала 1939-1941 година е на дипломатическа работа в Стокхолм, а по-късно и в Швейцария. Оставя брачната половинка и детето си в чужбина и през есента на 1945 година се прибира в България. Изпълнява длъжността първи легационен секретар в София (октомври 1945 година - декември 1947 г.).
През октомври 1946 година взе участие в паметния опозиционен протест на Никола Петков, след който влиза в полезрението на комунистическото ръководство. Уволнен е като посланик и през 1949 година е въдворен в лагера на остров Персин, основан през април същата година със секретно решение на комунистическото държавно управление на Васил Коларов като максимален лагер за политически съперници на Българска комунистическа партия. Първоначално е въдворяване за период от 18 месеца - от май 1949 година до ноември 1950 година За малко излиза на независимост, след което отново е спретнат до 1953 година След гибелта на Сталин през март 1953 година стартира поетапното освобождение на политическите съперници от лагерите, както в руския ГУЛАГ, по този начин и в България.
След лагера Стефан Бочев изкарва прехраната си като като преносвач, работи в строителство и преводач. лед 10 ноември 1989 година издава няколко книги, измежду които " Автопортретът ми като публицист и посланик " (Фондация " Комунитас ", 2009), " Архиванов " (Фондация " Комунитас ", 2009) и други
" Дневник " препубликува от фрагмент от записките на Стефан Бочев.
" Белене: Сказание за концлагерна България " от Стефан Бочев
КОПАЕМ СИ ГРОБА В ЛУННА СРЕДНОЩ
Белене. Сказание за концлагерна БългарияС код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Та - не бях самичък. Двама бяхме с този Христо Христов Хаджихристов. Прочее, на първо време две думи за него.
Кой е той - кой, лично, беше той: тъй като него към този момент от дълго време го няма. Но, не: бързам да успокоя читателите, които може би към този момент въздишат - не си остави той костите на Острова. Нито пък и аз - както виждате, де. Но хай да не преварваме събитията.
Един не може да бъде по-непричом български жител беше този Христо - " Хаджийката ", както му викаха на лагера. Кротък, добросърдечен един рижокос юноша, Христо имал - шанса ли, злощастието ли, само че във всеки случай ориста да се роди наследник на Христо Хаджихристов, притежател на фабричката за гумени произведения в Световрачене, край София. Фабричката сполучлива, прилежният и грижовен татко пратил момчето си в " Роберт лицей " в Цариград - на англосаксонско образование.
И се научил Христо там на добър британски език; и да смуче луличка; и да мълчи подходящо и прецежда немного думи през рижите мустаци; през които пък навикнал - и го той много изпраксал тоя поминък - да прецежда през казаните мустаци обилни количества уиски с лед. Един тип: британски обноски. Тъй че като настал Великият 9.IX.1944 година и пристигнала в София британска военна задача, отпред с двама достоверни английски прецеждачи на уиски с лед през рижи мустаци, кого да им аташират от наша страна, питали се във Външно министерство, кого?
Ха, ами таман тоя Христо Христов Хаджихристов, робертколежанеца: че той, с изключение на другото, ами и ловец, и риболовец е! Тъкмо да им оказва помощ на господата генерали Бозуел и Блънт да си уплътняват времето. Че нали така и така в Междусъюзническата контролна комисия в София за тях руснаците работа много-много не им оставят
По този метод наш Христо - бъдещият островитянски " Хаджийката " - попаднал офицер аташиран от Военно министерство към казаната британска задача. И с двамата британски експерти по прецеждане на уиски през мустаци Христо наш се схванал, не може да бъде по-добре: допаднали си - рижи мустаците и на всичките трима; специалността им (уискито) - същата; степента на специализираност както качествено, така и количествено - висока; лула пушат и те, и той; пристрастени към рибарлъка и лова - и тримата; необщителност - идентична и не можеща да бъде по-голяма.
Тъй че - в цялостно и бездумно съгласие - се понесли те към родните гори и поля, реки и езера. Като, апелирам, забележете: Христо е на тази работа МОБИЛИЗИРАН, т.е. извикан е особено за нея, и е особено за нея пратен от самото Военно министерство! Тъй че той не " се разхожда с тия британски генерали ", тъй като така му е кефнало. Ами - тъй като е пратен там - служебно! - да прави това. И го правил. И друго не правил. И след всеки лов и лов на риба рапортувал - както се поставя, де: работа е.
Добре, но като влезнал в действие есента на 1947 година Мирният контракт от Париж, февруари 1947 година - тъй като се натрупали през август на същата година нужният дължим най-малко ратификации; и като си обрали чуковете комай незабавно - какво ще кибичат повече, работа тука за тях така и няма - двамата британски прецеждачи на уиски през рижи мустаци; пристигнали в този момент във Военното в София други хора - решени тия " да изловят непознатите шпиони и сътрудници ". Та, хоп - лапата им върху злощастния наш Христо робертколежанец, прецеждач на уиски през мустаци и безмълвен ловджия и рибар: казвай за твоята шпионска активност! И бият ли, бият: авансово: така, за поощрение.
Бит и психика на нашия народ (Избрани съчинения в три тома - том 1)С код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Вижда Христо: неразбирателство. Ама ха се опита да напомни, че той с никакви генерали " не се е събирал ", ами при тях от самото Военно министерство, мобилизиран, го е пратило, боят се удвоявал: " Остави ти тия работи, ами - признавай! ". Пък той по какъв начин да " признае ", като шефът на " Роберт лицей ", остарелият доктор Бляк, на колежаните си им давал на изпроводяк една-едничка мъдрост: с цел да се в никакъв случай в живота си не объркват, в никакъв случай в живота си да се не отклоняват от истината. Само че в този момент тука, по какъв начин да се не обърка той, като единственото му избавление от пребиването от пердах се явявало да почне да " признава " небивалици, т.е. - таман да се отклони от истината! Тъй че в края на краищата той се към този момент в действителност объркал: и напряко се шашардисал, че и чалдисал - приказва към този момент единствено несвързани работи
Такъв го бяха и докарали на Острова. Няколко седмици така се носеше; шашардисан, с празна консервна кутия, висяща от превързаната през кръста връв; кутията тенекиена дрънка, той на всеки опит да се поговори свястно с него, изсипва откъслечен брътвеж Бяхме го към този момент отписали. Трябва да си призная, че за дефинитивно подлудял го смятах към този момент и аз. С тия едни единствено кожа и кости остатъчни телеса, прозиращи през " облеклата " му парцаливи, с тая тенекийка, клатушкаща се от канапа на кръста му както копанката от въженцето на някой францискански духовник, Христо Христов Хаджихристов имаше тип на някой към този момент дефинитивно откъснал се от " мира сего "...
Но въпреки всичко, последователно Христо се донейде възвърне. И в този момент на каналите той, въпреки и да си ходеше към момента много занемарен, бе се към този момент общо взето върнал при акъла си. Един мил, че сладостен човек, мисълта му все за ловуване, за рибарлък Често си мечтаехме с него по какъв начин " един ден ще се върнем на Острова ". Ама - с палатка и спални чували. И ще се устроим край някое заливче. И ще хвърляме, ще хвърляме въдиците. Христо ме уверяваше, че щял да ме научи на всяко мятане по риба да изваждам...
Концлагерът „ Белене “ 1949-1987С код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Нея вечер, както ни беше станало бит, изостанахме в опашката на завръщащата се от работа назад към " обекта " чета. Пътеката лъкатушеше недалече от стената на високо избуялата царевица: на прибиране така вървяхме - напълно без строй, провлачила се четата на няколко стотин метра, а нашата заприказвана двойка все последни. Когато току притича полицай: " Стой! Стой, ще изстрелвам! ". И ни поведе: " задържани при опит за бягство! "
Така и влязохме в " обекта ": ние двамата към този момент отделени от четата. Сега не мога да си спомня къде ни държаха. Но към 10 часа вечерта, когато всички от дълго време към този момент си бяха легнали, вардещият ни полицай - беше различен, не оня от връщането в лагера - ни откара татък, в полето. Спря ни на към 200 м от " обекта " и ни подреди " да копаем гроба си ". Май че не беше самичък? Като че ли беше още някой там. Който - той - подреди това, пък остави полицая да ни варди
Откъде се намерихме с лопати, не мога сподели. Може да са били тия, с които се върнахме от работа? Ама - заловихме се да копаем. Като, ех, не може се сподели, че бързахме: кой ли ще бърза да си изкопае гроба! Но работата спореше: оня льосов чернозем на дунавските блата, мокър, без каквито и да било камъни, се режеше на филии - то просто да ти е наслаждение. (Тъй да се рече, де - предвид на обстоятелствата).
Копаех съвсем единствено аз. " Хаджийката " към мене все се вайка. Мисля, че полицаят ще да е бил седнал задоволително надалеч от нас, с цел да не дочува това, което говорех на Христо.
- Виж какво - мъчех се да го накарам да се овладее, - най-вероятно няма нищо да има, няма да ни гръмнат. Но-о, какво да се прави: в случай че ще ни гръмнат, ще ни гръмнат. Недей най-малко да им доставяме спомагателното наслаждение да ни гледат по какъв начин се вайкаме! - Бях изцяло поел " управлението ". Защото Христо, към този момент а-ха, се смъкваше наземи. Това ми успокоение може би беше просто от неналичието на въображение у мене, може би от дух на несъгласие: да не одобрявам, да бъде и мое държането на другия. Но по този начин беше: ни за момент не си представях, че ни прострелват, че падаме в изкопаната от нас яма
Къде единадесет и половина или полунощ ни подкараха назад към " обекта ". Помня единствено, че по това време беше почнало да ми става към този момент злокобно и на мене. Стъпили на дъното на тая дълбока към този момент два метра черна, влажна яма, с ония, белнали се като кости, дебели и стигащи дълбоко корени от камъша - които там се намираха навсякъде и на огромни дълбочини - с над главите ни плъзгащата се сред сребърните крила на облаците като че ли забързана луна, ситуацията ни ставаше все по-малко радостно...
Милиционерът ни прекара зад пространствата. И ни докара пред неголяма сграда, където ни изправи да чакаме: за разпит
Дълго останахме тука. " Хаджийката " все се вайка, изцяло изгубил хладнокръвие, аз отново го успокоявах - както току що, при копането: споделях си, че в ДС-то той ще да е бил подложен на мъчения такива, каквито аз не зная, и които може би са повода за този към този момент неизпълним под паника боязън у него. Самият аз обаче в действителност бях спокоен: просто, виках си, дано да изчакаме събитията, че след това да реагираме. Пък и в този момент към този момент, върнати тука, надалеч от оная яма, струваше ми се за ясно, че с " гробовете " беше ни се разминало: в случай че въобще е било то съществено, де...
Кога ни изпратиха да вървим да си легнем? Кой подреди това? Не си припомням. Та, работата свърши по този начин: ни разпит има, ни каквито и да било други последици Но остана ни, въпреки всичко, един прекрасен, хубав спомен. Че какво? Може да е ужасно, но е и красиво да си копаеш гроба в самотно поле през лунна полунощ, лопатата ти да се препъва в ония дълги, дебели, бели, коленчати корени на камъша, загатващи за близкото евентуално бъдеще на твоите лични кости. А луната да бърза горе, като че ли орис затичана...
С " Хаджийката " се виждахме много пъти - години откакто ни пуснаха от лагерите. Беше отишъл да стане домакин-счетоводител в рибарска кооперация ли, бригада ли, при Тутракан. И там се беше дефинитивно пропил. Запозна ме един път - в бозаджийницата на ул. " Алабин " ъгъла с ул. " Цар Самуил " в София - с жена си: или, по-точно - с една елементарна, само че явно добра женица от оня край, от Тутраканско, с която живеел.
После пък, някое време след това, идва тя - сама: да ме моли да му влияя, та белки спре да пие. После идва тя - за медикаменти. После за още нещо - то беше след 1960 година: да съм го настанил на някаква преводаческа работа. Което се и пробвах: тъй като Христо владееше британски на доста високо ниво надалеч освен с помощта на робертколежанското си обучение: двете му години непрекъсната процедура, аташиран към двамата британски генерали от Съюзническата контролна комисия, бяха го създали просто да МИСЛИ на британски език, по британски фасон.
Обаче все пак - не вървеше: не можеше повече този благ човек да се залови настойчиво за никаква работа, нещо вътре в него беше дефинитивно прекършено. Пък и страдаше към този момент от тежка язва на стомаха, която непрекъснато се утежняваше от непрестанното негово пиянство и смучене на луличката. И отново имахме заседания в бозаджийницата на ул. " Алабин " ; и отново обещания; и отново нищо не излезе. Свърши - там в Тутраканско, този износен живот, този проигран млад българин. Още един...
Белене – място наизуст?С код 10Dnevnik получавате най-малко 10% отстъпка
Каква роля е изиграло в ориста на Христо затварянето му в лагера на о. Персин? Какъв е преди този момент делът на " друженето " му с генералите Бозуел и Блънт? Или пък ориста му се е предопределяла още когато са го пращали да следва в " Роберт лицей "? И прочее отгде се беше взело това негово пиянство?
Съдбата ни е като корените дълбоки на камъша в дунавския льос: върви ѝ търси дълбокото дъно, от което иде. Ако си нямаш работа, де. Но така или инак, това бе ориста на Христо Христов Хаджихристов, сина на притежателя на фабричката за каучукови произведения в Световрачене, ориста на този мил, сърдечен юноша с рижите мустаци, затъпкваната луличка и дребното думи. Винаги ще си припомням с носталгия за нашите фантазии за " палатка край дребното заливче и ние двамата с въдиците, с които вадим " риба след риба "
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Стефан Бочев написа " Белене: Сказание за концлагерна България " в продължение на 30 години - приключена е през 80-те години на ХХ век. Книгата се отличава с рядко срещана в българската мемоаристика позиция. Бочев се пробва да отговори на въпроса за какво се случва всичко това в България. Описвайки ориста на голям брой персони, той предлага една нова идея за българина изобщо - за качествата му да оцелява в изискванията на разнообразни тиранични режими. " Белене: Сказание за концлагерна България " е надълбоко и стойностно народопсихологическо проучване на българския дух от средата на ХХ век. Творбата на Стефан Бочев е нещо доста повече от продължение на " Бит и психика " на Иван Хаджийски за българите, 100 години по-късно ", означават издателите от Фондация " Комунитас ".
" И по този начин, бива ли би трябвало ли да се написа за всичката тая страхотия и простотия на концлагерите в следдеветосептемврийска България? Кому е нужно това? Не е ли по-добре в този момент, който ония събития към този момент почват да се затриват в паметта, тази страница да се покрие със забвение? Защо пък да е безусловно потребно да се знае чак толкоз доста за това наше така и така отминало съществуване. Ами че тъй като както обособения човек, по този начин и всеки народ, с цел да поумнее би трябвало да разбере самичък себе си - да извади поука от дейностите и бездействията си, от грешките и безумията на своя изминат път ", написа създателят на " Белене: Сказание за концлагерна България "
Стефан Бочев е роден през 1910 година в София. На 19-годишна възраст стартира да следва право в Швейцария (1929), където приключва през 1933 година Специализира в Университета по висши интернационалните науки (1934-1936). През есента на 1934 година става сътрудник на " Вашингтон пост " за Женева. Пише и за други американски вестници. До есента на 1933 година е единственият български упълномощен публицист в Обществото на народите в Женева.
През 1938 година е шеф на кабинета на министър-председателя Георги Кьосеиванов. В интервала 1939-1941 година е на дипломатическа работа в Стокхолм, а по-късно и в Швейцария. Оставя брачната половинка и детето си в чужбина и през есента на 1945 година се прибира в България. Изпълнява длъжността първи легационен секретар в София (октомври 1945 година - декември 1947 г.).
През октомври 1946 година взе участие в паметния опозиционен протест на Никола Петков, след който влиза в полезрението на комунистическото ръководство. Уволнен е като посланик и през 1949 година е въдворен в лагера на остров Персин, основан през април същата година със секретно решение на комунистическото държавно управление на Васил Коларов като максимален лагер за политически съперници на Българска комунистическа партия. Първоначално е въдворяване за период от 18 месеца - от май 1949 година до ноември 1950 година За малко излиза на независимост, след което отново е спретнат до 1953 година След гибелта на Сталин през март 1953 година стартира поетапното освобождение на политическите съперници от лагерите, както в руския ГУЛАГ, по този начин и в България.
След лагера Стефан Бочев изкарва прехраната си като като преносвач, работи в строителство и преводач. лед 10 ноември 1989 година издава няколко книги, измежду които " Автопортретът ми като публицист и посланик " (Фондация " Комунитас ", 2009), " Архиванов " (Фондация " Комунитас ", 2009) и други
" Дневник " препубликува от фрагмент от записките на Стефан Бочев.
" Белене: Сказание за концлагерна България " от Стефан Бочев
КОПАЕМ СИ ГРОБА В ЛУННА СРЕДНОЩ
Та - не бях самичък. Двама бяхме с този Христо Христов Хаджихристов. Прочее, на първо време две думи за него.
Кой е той - кой, лично, беше той: тъй като него към този момент от дълго време го няма. Но, не: бързам да успокоя читателите, които може би към този момент въздишат - не си остави той костите на Острова. Нито пък и аз - както виждате, де. Но хай да не преварваме събитията.
Един не може да бъде по-непричом български жител беше този Христо - " Хаджийката ", както му викаха на лагера. Кротък, добросърдечен един рижокос юноша, Христо имал - шанса ли, злощастието ли, само че във всеки случай ориста да се роди наследник на Христо Хаджихристов, притежател на фабричката за гумени произведения в Световрачене, край София. Фабричката сполучлива, прилежният и грижовен татко пратил момчето си в " Роберт лицей " в Цариград - на англосаксонско образование.
И се научил Христо там на добър британски език; и да смуче луличка; и да мълчи подходящо и прецежда немного думи през рижите мустаци; през които пък навикнал - и го той много изпраксал тоя поминък - да прецежда през казаните мустаци обилни количества уиски с лед. Един тип: британски обноски. Тъй че като настал Великият 9.IX.1944 година и пристигнала в София британска военна задача, отпред с двама достоверни английски прецеждачи на уиски с лед през рижи мустаци, кого да им аташират от наша страна, питали се във Външно министерство, кого?
Ха, ами таман тоя Христо Христов Хаджихристов, робертколежанеца: че той, с изключение на другото, ами и ловец, и риболовец е! Тъкмо да им оказва помощ на господата генерали Бозуел и Блънт да си уплътняват времето. Че нали така и така в Междусъюзническата контролна комисия в София за тях руснаците работа много-много не им оставят
По този метод наш Христо - бъдещият островитянски " Хаджийката " - попаднал офицер аташиран от Военно министерство към казаната британска задача. И с двамата британски експерти по прецеждане на уиски през мустаци Христо наш се схванал, не може да бъде по-добре: допаднали си - рижи мустаците и на всичките трима; специалността им (уискито) - същата; степента на специализираност както качествено, така и количествено - висока; лула пушат и те, и той; пристрастени към рибарлъка и лова - и тримата; необщителност - идентична и не можеща да бъде по-голяма.
Тъй че - в цялостно и бездумно съгласие - се понесли те към родните гори и поля, реки и езера. Като, апелирам, забележете: Христо е на тази работа МОБИЛИЗИРАН, т.е. извикан е особено за нея, и е особено за нея пратен от самото Военно министерство! Тъй че той не " се разхожда с тия британски генерали ", тъй като така му е кефнало. Ами - тъй като е пратен там - служебно! - да прави това. И го правил. И друго не правил. И след всеки лов и лов на риба рапортувал - както се поставя, де: работа е.
Добре, но като влезнал в действие есента на 1947 година Мирният контракт от Париж, февруари 1947 година - тъй като се натрупали през август на същата година нужният дължим най-малко ратификации; и като си обрали чуковете комай незабавно - какво ще кибичат повече, работа тука за тях така и няма - двамата британски прецеждачи на уиски през рижи мустаци; пристигнали в този момент във Военното в София други хора - решени тия " да изловят непознатите шпиони и сътрудници ". Та, хоп - лапата им върху злощастния наш Христо робертколежанец, прецеждач на уиски през мустаци и безмълвен ловджия и рибар: казвай за твоята шпионска активност! И бият ли, бият: авансово: така, за поощрение.
Вижда Христо: неразбирателство. Ама ха се опита да напомни, че той с никакви генерали " не се е събирал ", ами при тях от самото Военно министерство, мобилизиран, го е пратило, боят се удвоявал: " Остави ти тия работи, ами - признавай! ". Пък той по какъв начин да " признае ", като шефът на " Роберт лицей ", остарелият доктор Бляк, на колежаните си им давал на изпроводяк една-едничка мъдрост: с цел да се в никакъв случай в живота си не объркват, в никакъв случай в живота си да се не отклоняват от истината. Само че в този момент тука, по какъв начин да се не обърка той, като единственото му избавление от пребиването от пердах се явявало да почне да " признава " небивалици, т.е. - таман да се отклони от истината! Тъй че в края на краищата той се към този момент в действителност объркал: и напряко се шашардисал, че и чалдисал - приказва към този момент единствено несвързани работи
Такъв го бяха и докарали на Острова. Няколко седмици така се носеше; шашардисан, с празна консервна кутия, висяща от превързаната през кръста връв; кутията тенекиена дрънка, той на всеки опит да се поговори свястно с него, изсипва откъслечен брътвеж Бяхме го към този момент отписали. Трябва да си призная, че за дефинитивно подлудял го смятах към този момент и аз. С тия едни единствено кожа и кости остатъчни телеса, прозиращи през " облеклата " му парцаливи, с тая тенекийка, клатушкаща се от канапа на кръста му както копанката от въженцето на някой францискански духовник, Христо Христов Хаджихристов имаше тип на някой към този момент дефинитивно откъснал се от " мира сего "...
Но въпреки всичко, последователно Христо се донейде възвърне. И в този момент на каналите той, въпреки и да си ходеше към момента много занемарен, бе се към този момент общо взето върнал при акъла си. Един мил, че сладостен човек, мисълта му все за ловуване, за рибарлък Често си мечтаехме с него по какъв начин " един ден ще се върнем на Острова ". Ама - с палатка и спални чували. И ще се устроим край някое заливче. И ще хвърляме, ще хвърляме въдиците. Христо ме уверяваше, че щял да ме научи на всяко мятане по риба да изваждам...
Нея вечер, както ни беше станало бит, изостанахме в опашката на завръщащата се от работа назад към " обекта " чета. Пътеката лъкатушеше недалече от стената на високо избуялата царевица: на прибиране така вървяхме - напълно без строй, провлачила се четата на няколко стотин метра, а нашата заприказвана двойка все последни. Когато току притича полицай: " Стой! Стой, ще изстрелвам! ". И ни поведе: " задържани при опит за бягство! "
Така и влязохме в " обекта ": ние двамата към този момент отделени от четата. Сега не мога да си спомня къде ни държаха. Но към 10 часа вечерта, когато всички от дълго време към този момент си бяха легнали, вардещият ни полицай - беше различен, не оня от връщането в лагера - ни откара татък, в полето. Спря ни на към 200 м от " обекта " и ни подреди " да копаем гроба си ". Май че не беше самичък? Като че ли беше още някой там. Който - той - подреди това, пък остави полицая да ни варди
Откъде се намерихме с лопати, не мога сподели. Може да са били тия, с които се върнахме от работа? Ама - заловихме се да копаем. Като, ех, не може се сподели, че бързахме: кой ли ще бърза да си изкопае гроба! Но работата спореше: оня льосов чернозем на дунавските блата, мокър, без каквито и да било камъни, се режеше на филии - то просто да ти е наслаждение. (Тъй да се рече, де - предвид на обстоятелствата).
Копаех съвсем единствено аз. " Хаджийката " към мене все се вайка. Мисля, че полицаят ще да е бил седнал задоволително надалеч от нас, с цел да не дочува това, което говорех на Христо.
- Виж какво - мъчех се да го накарам да се овладее, - най-вероятно няма нищо да има, няма да ни гръмнат. Но-о, какво да се прави: в случай че ще ни гръмнат, ще ни гръмнат. Недей най-малко да им доставяме спомагателното наслаждение да ни гледат по какъв начин се вайкаме! - Бях изцяло поел " управлението ". Защото Христо, към този момент а-ха, се смъкваше наземи. Това ми успокоение може би беше просто от неналичието на въображение у мене, може би от дух на несъгласие: да не одобрявам, да бъде и мое държането на другия. Но по този начин беше: ни за момент не си представях, че ни прострелват, че падаме в изкопаната от нас яма
Къде единадесет и половина или полунощ ни подкараха назад към " обекта ". Помня единствено, че по това време беше почнало да ми става към този момент злокобно и на мене. Стъпили на дъното на тая дълбока към този момент два метра черна, влажна яма, с ония, белнали се като кости, дебели и стигащи дълбоко корени от камъша - които там се намираха навсякъде и на огромни дълбочини - с над главите ни плъзгащата се сред сребърните крила на облаците като че ли забързана луна, ситуацията ни ставаше все по-малко радостно...
Милиционерът ни прекара зад пространствата. И ни докара пред неголяма сграда, където ни изправи да чакаме: за разпит
Дълго останахме тука. " Хаджийката " все се вайка, изцяло изгубил хладнокръвие, аз отново го успокоявах - както току що, при копането: споделях си, че в ДС-то той ще да е бил подложен на мъчения такива, каквито аз не зная, и които може би са повода за този към този момент неизпълним под паника боязън у него. Самият аз обаче в действителност бях спокоен: просто, виках си, дано да изчакаме събитията, че след това да реагираме. Пък и в този момент към този момент, върнати тука, надалеч от оная яма, струваше ми се за ясно, че с " гробовете " беше ни се разминало: в случай че въобще е било то съществено, де...
Кога ни изпратиха да вървим да си легнем? Кой подреди това? Не си припомням. Та, работата свърши по този начин: ни разпит има, ни каквито и да било други последици Но остана ни, въпреки всичко, един прекрасен, хубав спомен. Че какво? Може да е ужасно, но е и красиво да си копаеш гроба в самотно поле през лунна полунощ, лопатата ти да се препъва в ония дълги, дебели, бели, коленчати корени на камъша, загатващи за близкото евентуално бъдеще на твоите лични кости. А луната да бърза горе, като че ли орис затичана...
С " Хаджийката " се виждахме много пъти - години откакто ни пуснаха от лагерите. Беше отишъл да стане домакин-счетоводител в рибарска кооперация ли, бригада ли, при Тутракан. И там се беше дефинитивно пропил. Запозна ме един път - в бозаджийницата на ул. " Алабин " ъгъла с ул. " Цар Самуил " в София - с жена си: или, по-точно - с една елементарна, само че явно добра женица от оня край, от Тутраканско, с която живеел.
После пък, някое време след това, идва тя - сама: да ме моли да му влияя, та белки спре да пие. После идва тя - за медикаменти. После за още нещо - то беше след 1960 година: да съм го настанил на някаква преводаческа работа. Което се и пробвах: тъй като Христо владееше британски на доста високо ниво надалеч освен с помощта на робертколежанското си обучение: двете му години непрекъсната процедура, аташиран към двамата британски генерали от Съюзническата контролна комисия, бяха го създали просто да МИСЛИ на британски език, по британски фасон.
Обаче все пак - не вървеше: не можеше повече този благ човек да се залови настойчиво за никаква работа, нещо вътре в него беше дефинитивно прекършено. Пък и страдаше към този момент от тежка язва на стомаха, която непрекъснато се утежняваше от непрестанното негово пиянство и смучене на луличката. И отново имахме заседания в бозаджийницата на ул. " Алабин " ; и отново обещания; и отново нищо не излезе. Свърши - там в Тутраканско, този износен живот, този проигран млад българин. Още един...
Каква роля е изиграло в ориста на Христо затварянето му в лагера на о. Персин? Какъв е преди този момент делът на " друженето " му с генералите Бозуел и Блънт? Или пък ориста му се е предопределяла още когато са го пращали да следва в " Роберт лицей "? И прочее отгде се беше взело това негово пиянство?
Съдбата ни е като корените дълбоки на камъша в дунавския льос: върви ѝ търси дълбокото дъно, от което иде. Ако си нямаш работа, де. Но така или инак, това бе ориста на Христо Христов Хаджихристов, сина на притежателя на фабричката за каучукови произведения в Световрачене, ориста на този мил, сърдечен юноша с рижите мустаци, затъпкваната луличка и дребното думи. Винаги ще си припомням с носталгия за нашите фантазии за " палатка край дребното заливче и ние двамата с въдиците, с които вадим " риба след риба "
Всичко, което би трябвало да знаете за:
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ