Гастарбайтери в своята страна
Убеден съм, че по-малко от 48 часа след мача България - Беларус множеството фенове на футбола у нас към този момент са не запомнили, че въобще е имало подобен дуел. Някои даже не са разбрали, че се е състоял. Пред потресаващо празните трибуни на стадион " Васил Левски " пробният състав на Георги Дерменджиев отстъпи с 0:1 на гостите от някогашната руска република в единствената си контрола преди плейофа с Унгария на 26 март.
Естествено, на среща от този вид не би трябвало да се отдава чак толкоз съществено внимание като резултат и като интерес на публиката. Срещу маджарите обстановката по трибуните сигурно ще бъде доста по-различна, само че въпреки всичко наклонността е налице - националният тим на България все по-малко вълнува... българите. В някои решителни моменти, в обособени мачове против по-сериозни съперници има подтик на завръщане по трибуните. Но като цяло отсъства онази еуфория, която съпътстваше мачовете на " лъвовете " до преди десетина години да вземем за пример. И не приказвам за 90-те години, в които бяха реализирани най-големите триумфи, а за началото на века. Помним цялостните трибуни против противници като Хърватия, Швеция и Белгия, помним и 40 хиляди под дъжда против Холандия. Но това са единствено мемоари.
Източник:
Причините за това оттегляне са както в тима, по този начин и в публиката. Апатията безспорно превзема по-бързо обществото ни даже и от най-опасния вирус сега. Проблемът надалеч не е единствено футболен, а е доста по-сериозен. Липсва съпричастност и възприятие за единност сред българите като цяло. Няма да съм първият, който прави тази констатация, а тематиката е много дълга и сложна, изключително когато приказваме за търсене на решения. Но е реалност, че това се трансферира и в спорта, изключително там, където няма триумфи. Както е във футбола. Хората от ден на ден не одобряват този народен тим за собствен или най-малко не се интересуват от него. И то освен тъй като няма положителни резултати и добра игра, а тъй като не познават футболистите в този тим.
Попитайте едно дете, което се е влюбило в играта в последните години - може да ви изрецитира единайсеторките на Барселона или Ливърпул, Байерн или Ювентус да речем. А от националите ще каже пет-шест имена, най-много. Във футбола няма разпознаваема и сплотяваща спортни персони, както е във волейбола или в самостоятелни дисциплини, където имаме Григор Димитров или Кубрат Пулев. Последните нерядко генерират и " хейт " в обществените мрежи, само че даже и всякакви комплексарски акции демонстрират, че вършат нещо, което си заслужава да се означи. А за националния тим даже не се приказва. Така че дръзвам да поправя и Дерменджиев, и футболистите. Те не страдат от негативизма на публиката. Те страдат от съвсем цялостното й равнодушие.
Източник:
Не бих споделил обаче, че напълно са отговорни самите играчите и треньорите им за тази незаинтересованост. Първо, българският футболист съвсем стана еквивалент на българския гастарбайтер. А българският гастарбайтер постоянно е приключил някакво " вишО " обучение, което не му носи съвсем никаква изгода за намиране на работа в границите на страната, какво остава за чужбина. И когато излезе на открито, българският гастарбайтер се хваща да работи каквото и да е. А българският футболист, в множеството случаи учен-недонаучен по школите, получил някакви полу-шансове в професионалните тимове, излиза зад граница също с футболен " багаж ", цялостен с... неналичия. И това го прави неконкурентноспособен на високо или даже приблизително равнище, заради което множеството ни играчи се хващат на работа където и да е. Почти.
И когато неналичията във футболния багаж се запълнят с комплекс или чувство за закъснение от тази част на света, в която играта се развива с бурни темпове, няма по какъв начин да има и убеденост. А когато самичък не си вярваш, и публиката го усеща и стопира да ти има вяра. Петър Занев, който против Беларус постави лентата след отказването на Ивелин Попов (за който Дерменджиев още счита, че може да се върне за плейофите), съобщи след мача: " Както постоянно, упованията към нас са огромни ". А съдейки по посещаемостта на последния мач, упованията са съвсем нулеви. Никой не се надява този тим да сътвори чудеса.
Източник:
Лошо е, че много от българските футболисти станаха гастарбайтери даже в нашето състезание. Малцина са тези, които играят постоянно за някой от водещите ни тимове. Няма неприятно в представителния ни състав да има момчета от Дунав или Етър, само че когато от Лудогорец, Левски, ЦСКА не може да се събере и половин единайсеторка, това към този момент е обезпокоително. И тук виновността е единствено отчасти във футболистите. Системата е сбъркана по този начин, че да не дава необикновен късмет за развиване на личния артикул. Но с цел да пробиеш, би трябвало да го искаш мощно и да вярваш. Това към този момент самите футболисти би трябвало да го изградят у себе си като характерности и като тим.
Ако се запитаме какво тъкмо му липсва на този народен тим, ще стане като в оня анекдот: " Отварям хладилника и какво ли няма - няма колбас, няма сирене, няма яйца... " Преди всичко няма класа. Но тя постоянно може да се компенсира от задружна и дисциплинирана игра, каквато, би трябвало да признаем, футболистите ни съумяват да показват на моменти в обособени мачове. Когато има религия, това че няма Стоичков и Бербатов в офанзива, няма Балъков и Стилиян Петров в средата на терена, няма Трифон Иванов в сърцето на защитата, упоритостта и сплотеността могат да съкратят огромна част от дистанцията до класата на противника и даже да я отстраняват при удобни условия. Дано да съумеят да го създадат против Унгария, а и 5 дни по-късно.
Дори и тези, които позволяват, че е допустимо да победим Унгария, а по-късно да се оправим с Румъния или Исландия, ще кажат: " Да, но на европейското ще ни размажат ". Вярно е, че даже да се класира България на Евро 2020, в компанията на Франция, Германия и Португалия мъчно ще успее да избяга от ролята на пушечно месо. А това отначало ще нарани увереността ни, че ставаме за нещо във футбола. Но най-малко може да отвори очите ни по какъв начин стоим по отношение на останалите и да се опитаме да изправим, да понастигнем там, където изоставаме.
Това няма да се случи за два мача, нито за две-три години. На всеки е ясно, че националният тим е функционалност на цялостната работа в българския футбол. А без подозрение е мощно сбъркана. И даже да са хванати към този момент верните направления, резултатите няма да се видят най-малко още няколко години. Но това не значи, че даже и в този миг би трябвало да спрем да имаме вяра.
Експериментална България отстъпи на Беларус
" Лъвовете " изгубиха контролата с 0:1
Естествено, на среща от този вид не би трябвало да се отдава чак толкоз съществено внимание като резултат и като интерес на публиката. Срещу маджарите обстановката по трибуните сигурно ще бъде доста по-различна, само че въпреки всичко наклонността е налице - националният тим на България все по-малко вълнува... българите. В някои решителни моменти, в обособени мачове против по-сериозни съперници има подтик на завръщане по трибуните. Но като цяло отсъства онази еуфория, която съпътстваше мачовете на " лъвовете " до преди десетина години да вземем за пример. И не приказвам за 90-те години, в които бяха реализирани най-големите триумфи, а за началото на века. Помним цялостните трибуни против противници като Хърватия, Швеция и Белгия, помним и 40 хиляди под дъжда против Холандия. Но това са единствено мемоари.
Източник:
Причините за това оттегляне са както в тима, по този начин и в публиката. Апатията безспорно превзема по-бързо обществото ни даже и от най-опасния вирус сега. Проблемът надалеч не е единствено футболен, а е доста по-сериозен. Липсва съпричастност и възприятие за единност сред българите като цяло. Няма да съм първият, който прави тази констатация, а тематиката е много дълга и сложна, изключително когато приказваме за търсене на решения. Но е реалност, че това се трансферира и в спорта, изключително там, където няма триумфи. Както е във футбола. Хората от ден на ден не одобряват този народен тим за собствен или най-малко не се интересуват от него. И то освен тъй като няма положителни резултати и добра игра, а тъй като не познават футболистите в този тим.
Попитайте едно дете, което се е влюбило в играта в последните години - може да ви изрецитира единайсеторките на Барселона или Ливърпул, Байерн или Ювентус да речем. А от националите ще каже пет-шест имена, най-много. Във футбола няма разпознаваема и сплотяваща спортни персони, както е във волейбола или в самостоятелни дисциплини, където имаме Григор Димитров или Кубрат Пулев. Последните нерядко генерират и " хейт " в обществените мрежи, само че даже и всякакви комплексарски акции демонстрират, че вършат нещо, което си заслужава да се означи. А за националния тим даже не се приказва. Така че дръзвам да поправя и Дерменджиев, и футболистите. Те не страдат от негативизма на публиката. Те страдат от съвсем цялостното й равнодушие.
Източник:
Не бих споделил обаче, че напълно са отговорни самите играчите и треньорите им за тази незаинтересованост. Първо, българският футболист съвсем стана еквивалент на българския гастарбайтер. А българският гастарбайтер постоянно е приключил някакво " вишО " обучение, което не му носи съвсем никаква изгода за намиране на работа в границите на страната, какво остава за чужбина. И когато излезе на открито, българският гастарбайтер се хваща да работи каквото и да е. А българският футболист, в множеството случаи учен-недонаучен по школите, получил някакви полу-шансове в професионалните тимове, излиза зад граница също с футболен " багаж ", цялостен с... неналичия. И това го прави неконкурентноспособен на високо или даже приблизително равнище, заради което множеството ни играчи се хващат на работа където и да е. Почти.
И когато неналичията във футболния багаж се запълнят с комплекс или чувство за закъснение от тази част на света, в която играта се развива с бурни темпове, няма по какъв начин да има и убеденост. А когато самичък не си вярваш, и публиката го усеща и стопира да ти има вяра. Петър Занев, който против Беларус постави лентата след отказването на Ивелин Попов (за който Дерменджиев още счита, че може да се върне за плейофите), съобщи след мача: " Както постоянно, упованията към нас са огромни ". А съдейки по посещаемостта на последния мач, упованията са съвсем нулеви. Никой не се надява този тим да сътвори чудеса.
Източник:
Лошо е, че много от българските футболисти станаха гастарбайтери даже в нашето състезание. Малцина са тези, които играят постоянно за някой от водещите ни тимове. Няма неприятно в представителния ни състав да има момчета от Дунав или Етър, само че когато от Лудогорец, Левски, ЦСКА не може да се събере и половин единайсеторка, това към този момент е обезпокоително. И тук виновността е единствено отчасти във футболистите. Системата е сбъркана по този начин, че да не дава необикновен късмет за развиване на личния артикул. Но с цел да пробиеш, би трябвало да го искаш мощно и да вярваш. Това към този момент самите футболисти би трябвало да го изградят у себе си като характерности и като тим.
Ако се запитаме какво тъкмо му липсва на този народен тим, ще стане като в оня анекдот: " Отварям хладилника и какво ли няма - няма колбас, няма сирене, няма яйца... " Преди всичко няма класа. Но тя постоянно може да се компенсира от задружна и дисциплинирана игра, каквато, би трябвало да признаем, футболистите ни съумяват да показват на моменти в обособени мачове. Когато има религия, това че няма Стоичков и Бербатов в офанзива, няма Балъков и Стилиян Петров в средата на терена, няма Трифон Иванов в сърцето на защитата, упоритостта и сплотеността могат да съкратят огромна част от дистанцията до класата на противника и даже да я отстраняват при удобни условия. Дано да съумеят да го създадат против Унгария, а и 5 дни по-късно.
Дори и тези, които позволяват, че е допустимо да победим Унгария, а по-късно да се оправим с Румъния или Исландия, ще кажат: " Да, но на европейското ще ни размажат ". Вярно е, че даже да се класира България на Евро 2020, в компанията на Франция, Германия и Португалия мъчно ще успее да избяга от ролята на пушечно месо. А това отначало ще нарани увереността ни, че ставаме за нещо във футбола. Но най-малко може да отвори очите ни по какъв начин стоим по отношение на останалите и да се опитаме да изправим, да понастигнем там, където изоставаме.
Това няма да се случи за два мача, нито за две-три години. На всеки е ясно, че националният тим е функционалност на цялостната работа в българския футбол. А без подозрение е мощно сбъркана. И даже да са хванати към този момент верните направления, резултатите няма да се видят най-малко още няколко години. Но това не значи, че даже и в този миг би трябвало да спрем да имаме вяра.
Експериментална България отстъпи на Беларус
" Лъвовете " изгубиха контролата с 0:1
Източник: topsport.bg
КОМЕНТАРИ