Приказка за неделя: Баба Габа и Най Миро си намират внуци
Тя се споделяше Габриела, само че съседските деца й викаха Баба Габа и на нея това стартира да й харесва, а с времето май не помни другото, формалното име. Мъжът й беше Миролюб и това също й подхождаше, тъй като Баба Габа беше махнаджийка, с изострен език и прекомерно нетърпелива, станеше ли дума за незавършена или сбъркана работа. Но в такива моменти бай Миро се усмихваше богатство, отстъпваше пред желанията на свадливата си брачна половинка и от време на време дори обясняваше сговорчивостта си с думите „ Хайде, единствено мир да е... ”. Така мирът не напускаше техния дом, а бай Миро първо на смешка, след това напълно съществено се снабди с прякора Най Миро, в селото май нямаше по-мирен мъж от него.
Тази пролет беше доста студена и Баба Габа беше пратила мъжа си да докара още дърва от гората, а той се бавеше. На печката къкреше гозба, масата за обяд – поставена, домакинята намислила още 100 задания за Най Миро, обаче него никакъв го нямаше. Баба Габа не се тревожеше, че нещо неприятно може да му се е случило, Най Миро знаеше по какъв начин да се оправя с всевъзможни обстановки. Но дамата се ядосваше, че не държи на точността, не почита старанието й да го посрещне в топла стая, с вкусно ястие и прозорливо приготвени сухи облекла, в случай че е измръзнал из снeга и мъглата. По едно време старецът се върна, но за смут на Баба Габа мъкнеше и четири съвсем вледенени птици. Не гълъбчета, не врабчета. Щъркели.
И бабичката стартира кавгата от вратата – какви са тия пилци в къщата, какво счита дядото да ги прави, не стават нито за чорба, нито за яхния. Да ги тури в курника, ще й плашат кокошките и току виж останат без яйца за Великден. Да ги отнесе в плевнята, козичката няма да ги трае ден. В стаята с печката единствено щъркели липсват, пък може болести да имат, несъмнено и отпадък ще вършат, като се изключи че ще им се мотаят из краката.
Люто се сърдеше Баба Габа, като че ли фъртуната на открито се беше извила още веднъж, но Най Миро мълчеше. Накрая дамата разбра, че няма да отстъпи от това, което беше намислил, както нормално правеше в името на фамилното успокоение. Планът му беше от елементарен по-прост – да резервира птиците на топло, на открито сякаш беше пролет, само че мразовита и пернатите нямаше да оцелеят на жестокия мраз. Той по този начин ги беше намерил по пътя си, подгизнали от сняг и лед, примрели на пронизващия вятър. След виковете на Баба Габа – и много уплашени в топлата стая, където не ги желаеха на никаква цена.
Най Миро изчака бабичката му да притихне, па се раздруса из къщата за храна, обаче птиците не обичаха ни прясно, ни кисело мляко, не желаеха чорба, компот или пълнени чушки. Като не откри нищо уместно да нагости пернатите, отново тури шапката и шубата и потегли да желае риба, съседът му беше буен риболовец и несъмнено къташе някакъв улов във фризера.
Като се прибра още веднъж, постепенно и търпеливо подаде от най-дребните рибки на щъркелите, а с цел да ги успокои им говореше като на бебенца. Баба Габа го гледаше, като че ли го виждаше за пръв път, след това реши да му помогне, въпреки всичко четири гърла бяха, а след неканените посетители щяха да хапнат и те. И не спираше да подрежда на дядото, въпреки и по-кротко, и доста тъжно. Какво желае той, да ги гледат у дома ли? И за какво да ги приютяват, какъв брой години тя срещаше през пролетта идващите щъркелови ята, какъв брой години ги молеше да й донесат рожба, та и в техния дом да се чуе детски рев? Ами какъв брой години връзваше след идването им мартеничката си, а и дядото караше, с цел да са здрави и късметлии. И ето - кретаха и двамата с бастуни, с по една торба медикаменти за закуска и вечеря, а което е най-важно – без деца и внуци, на които да се опрат в потребност или поради които да се зарадват малко. Та в този момент на щъркели да слугува...
Най Миро я слушаше и не отговаряше на горчивите й думи, бабичката споделяше истината и бодеше в сърцето. Но и птиците не можеха да се оправят сами със студа, премръзнали тракаха клюновете си, краката им аха да се пречупят, крилата опърпани от снега, който ги бе засипал тук след дългия път от топлите страни. Старецът не можеше да ги остави на открито, в калта, преспите и ледената мъгла.
Като се разчу, че Най Миро е взел от съседа си замразена риба за щъркели, на вратата на Баба Габа се подреди цялото село. Какви са тия птици, по какъв начин ще ги гледат, желаят ли с нещо да им оказват помощ?... Най-любопитни бяха децата, смятаха да черпят пернатите с бонбони и банички. От възрастните имаше повече изгода – един докара ветеринарния доктор да ги прегледа, втори се обади на кмета да провеждат група и да обходят нивите за други измръзнали птици, трети звъннаха на най-близкия зоопарк. Все отново това бяха щъркели, не приличаха на пуйки, патки и гъски. Иначе казано, нещата бяха под надзор.
Най-сетне и пролетта потропа на вратата на Баба Габа и Най Миро. Цветята напъпиха в двора, овошките взеха да се поразлистват, стана време старците да пуснат щъркелите си на воля. И те го направиха, въпреки че им беше тъжно и обезпокоително за ненадейните питомци. Изнесоха ги до оградата, приказваха им нещо безшумно и тайничко, галеха гръбчетата им, крилете. Никое прощаване не е радостно, та двамата май гледаха да приключат с раздялата колкото може по-бързо. Само че щъркелите не желаеха да си тръгнат. После два по два литнаха, направиха няколко кръга над къщата на старците, като че ли да я огледат, и се издигнаха високо в небето. Прошетаха се из облаците, изгубиха се за известно време и гледай ти, отново се върнаха. Клонче по стръкче и сламка по сламка започнаха да вият две гнезда – на комина на къщата и на близката тополка. Ден след ден си изкусуриха птичите домове и се настаниха в тях като най-хубави съседи. Покаже се от гнездото едното семейство и хоп, незабавно скочи и другото, все едно са се наговорили да се видят за вечеря, да играят шах или карти, да поклюкарстват за времето, за реколтата...
Това беше голямо успокоение за Баба Габа и Най Миро – излязат ли в двора, очите им все в гнездата. Старците постоянно имаха да им кажат нещо, а птиците бързаха да им отвърнат на своя език. Така се изтърколи лятото, а с него и няколко огромни яйца, от които се излюпиха смешни мъничета. Старците им измислиха имена, приказваха си и с тях, до момента в който работят из лехите, наглеждаха ги, когато родителите не бяха наоколо. Щъркелите обикаляха по през целия ден да им намерят храна, да ги поглезят. После ги учиха да се изправят на крайници, след това – да летят, след това – да се ориентират. Когато пристигна времето да тръгнат на юг, Баба Габа и Най Миро ги изпратиха до края на селото, махаха, триеха сълзи и тихичко им обещаваха, че ще ги чакат до пролет. Защото щъркелите си знаеха дома и домашните, една свадлива старица и един примирителен дядо, които ги бяха стоплили с ръце и сърце. Докато пристигна същинската пролет.
Тази пролет беше доста студена и Баба Габа беше пратила мъжа си да докара още дърва от гората, а той се бавеше. На печката къкреше гозба, масата за обяд – поставена, домакинята намислила още 100 задания за Най Миро, обаче него никакъв го нямаше. Баба Габа не се тревожеше, че нещо неприятно може да му се е случило, Най Миро знаеше по какъв начин да се оправя с всевъзможни обстановки. Но дамата се ядосваше, че не държи на точността, не почита старанието й да го посрещне в топла стая, с вкусно ястие и прозорливо приготвени сухи облекла, в случай че е измръзнал из снeга и мъглата. По едно време старецът се върна, но за смут на Баба Габа мъкнеше и четири съвсем вледенени птици. Не гълъбчета, не врабчета. Щъркели.
И бабичката стартира кавгата от вратата – какви са тия пилци в къщата, какво счита дядото да ги прави, не стават нито за чорба, нито за яхния. Да ги тури в курника, ще й плашат кокошките и току виж останат без яйца за Великден. Да ги отнесе в плевнята, козичката няма да ги трае ден. В стаята с печката единствено щъркели липсват, пък може болести да имат, несъмнено и отпадък ще вършат, като се изключи че ще им се мотаят из краката.
Люто се сърдеше Баба Габа, като че ли фъртуната на открито се беше извила още веднъж, но Най Миро мълчеше. Накрая дамата разбра, че няма да отстъпи от това, което беше намислил, както нормално правеше в името на фамилното успокоение. Планът му беше от елементарен по-прост – да резервира птиците на топло, на открито сякаш беше пролет, само че мразовита и пернатите нямаше да оцелеят на жестокия мраз. Той по този начин ги беше намерил по пътя си, подгизнали от сняг и лед, примрели на пронизващия вятър. След виковете на Баба Габа – и много уплашени в топлата стая, където не ги желаеха на никаква цена.
Най Миро изчака бабичката му да притихне, па се раздруса из къщата за храна, обаче птиците не обичаха ни прясно, ни кисело мляко, не желаеха чорба, компот или пълнени чушки. Като не откри нищо уместно да нагости пернатите, отново тури шапката и шубата и потегли да желае риба, съседът му беше буен риболовец и несъмнено къташе някакъв улов във фризера.
Като се прибра още веднъж, постепенно и търпеливо подаде от най-дребните рибки на щъркелите, а с цел да ги успокои им говореше като на бебенца. Баба Габа го гледаше, като че ли го виждаше за пръв път, след това реши да му помогне, въпреки всичко четири гърла бяха, а след неканените посетители щяха да хапнат и те. И не спираше да подрежда на дядото, въпреки и по-кротко, и доста тъжно. Какво желае той, да ги гледат у дома ли? И за какво да ги приютяват, какъв брой години тя срещаше през пролетта идващите щъркелови ята, какъв брой години ги молеше да й донесат рожба, та и в техния дом да се чуе детски рев? Ами какъв брой години връзваше след идването им мартеничката си, а и дядото караше, с цел да са здрави и късметлии. И ето - кретаха и двамата с бастуни, с по една торба медикаменти за закуска и вечеря, а което е най-важно – без деца и внуци, на които да се опрат в потребност или поради които да се зарадват малко. Та в този момент на щъркели да слугува...
Най Миро я слушаше и не отговаряше на горчивите й думи, бабичката споделяше истината и бодеше в сърцето. Но и птиците не можеха да се оправят сами със студа, премръзнали тракаха клюновете си, краката им аха да се пречупят, крилата опърпани от снега, който ги бе засипал тук след дългия път от топлите страни. Старецът не можеше да ги остави на открито, в калта, преспите и ледената мъгла.
Като се разчу, че Най Миро е взел от съседа си замразена риба за щъркели, на вратата на Баба Габа се подреди цялото село. Какви са тия птици, по какъв начин ще ги гледат, желаят ли с нещо да им оказват помощ?... Най-любопитни бяха децата, смятаха да черпят пернатите с бонбони и банички. От възрастните имаше повече изгода – един докара ветеринарния доктор да ги прегледа, втори се обади на кмета да провеждат група и да обходят нивите за други измръзнали птици, трети звъннаха на най-близкия зоопарк. Все отново това бяха щъркели, не приличаха на пуйки, патки и гъски. Иначе казано, нещата бяха под надзор.
Най-сетне и пролетта потропа на вратата на Баба Габа и Най Миро. Цветята напъпиха в двора, овошките взеха да се поразлистват, стана време старците да пуснат щъркелите си на воля. И те го направиха, въпреки че им беше тъжно и обезпокоително за ненадейните питомци. Изнесоха ги до оградата, приказваха им нещо безшумно и тайничко, галеха гръбчетата им, крилете. Никое прощаване не е радостно, та двамата май гледаха да приключат с раздялата колкото може по-бързо. Само че щъркелите не желаеха да си тръгнат. После два по два литнаха, направиха няколко кръга над къщата на старците, като че ли да я огледат, и се издигнаха високо в небето. Прошетаха се из облаците, изгубиха се за известно време и гледай ти, отново се върнаха. Клонче по стръкче и сламка по сламка започнаха да вият две гнезда – на комина на къщата и на близката тополка. Ден след ден си изкусуриха птичите домове и се настаниха в тях като най-хубави съседи. Покаже се от гнездото едното семейство и хоп, незабавно скочи и другото, все едно са се наговорили да се видят за вечеря, да играят шах или карти, да поклюкарстват за времето, за реколтата...
Това беше голямо успокоение за Баба Габа и Най Миро – излязат ли в двора, очите им все в гнездата. Старците постоянно имаха да им кажат нещо, а птиците бързаха да им отвърнат на своя език. Така се изтърколи лятото, а с него и няколко огромни яйца, от които се излюпиха смешни мъничета. Старците им измислиха имена, приказваха си и с тях, до момента в който работят из лехите, наглеждаха ги, когато родителите не бяха наоколо. Щъркелите обикаляха по през целия ден да им намерят храна, да ги поглезят. После ги учиха да се изправят на крайници, след това – да летят, след това – да се ориентират. Когато пристигна времето да тръгнат на юг, Баба Габа и Най Миро ги изпратиха до края на селото, махаха, триеха сълзи и тихичко им обещаваха, че ще ги чакат до пролет. Защото щъркелите си знаеха дома и домашните, една свадлива старица и един примирителен дядо, които ги бяха стоплили с ръце и сърце. Докато пристигна същинската пролет.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ