Тя съществува такава, каквато е, разпъната между географията и историята.

...
Тя съществува такава, каквато е, разпъната между географията и историята.
Коментари Харесай

Има такава държава

Тя съществува такава, каквато е, разпъната сред географията и историята. Така е зародила, по този начин е и оцелявала, в превратности и възмогвания. Често отвън „ огромното време” на континента, вписана в него посредством личната си микроистория: в непрекъснатото настояще на самооцеляването, душа в душа и тяло в тяло, отвън което – пет века в Османската империя – не се случва „ нищо” (отвъд епидемиите или безчинствата на кърджалии и черкези). Но „ мрачините стартират да редеят и в тях затрептяват зарите на бъдния ден” (Петър Мутафчиев, „ Книга за българите”). С нежната вяра за възземане на България, което въпреки всичко идва, само че и с тревожното предусещане за някакво зло, като че ли просмукало се в груповото тяло, дето все я тегли към бездната. Усещане, дало съображение на остроумен мъдрец като Цветан Стоянов да стигне до заключението, че „ каквото е ситуацията ни в географията, такова е и в духа” – мост сред два свята, който за жал не съчетава, а разединява: ту в едната, ту в другата посока, дори самия себе си. Как тогава да мислим или опишем тази си разделеност, а и кой би дръзнал? И какъв би бил резултатът от един подобен опит? Не ще ли е гибелен и за нас самите?

II

„ Българинът, в черните очила на нашето самоподценяване, е това двукрако без перушина, което обитава сивите пространства от двете страни на Балкана и което поради парче самун е способно на всичко”, написа с болежка на сърце Иван Хаджийски. И то, забележете, цитатът е таман от неговата „ Оптимистична доктрина на българския народ”, поставяща си за цел да разобличи пагубния ни „ скептичен комплекс”, радикалното ни обезверение в самите нас като общественост. С тюхканията и вайканията ни, че от времето на Йов не е имало по-нещастен човек от българина, вовеки изритан на бунището на историята. Вярно, в дневниците на немногото пътешественици, избродили тези земи през XVII или XVIII в., картината не е по никакъв начин радостна: Руджер Бошкович или Ханс Дерншвам разказват бездейност на духа, материална нерадост и липса на каквато и да е обществена предприемчивост, които много обезсърчават. И въпреки всичко общността я има, даже задрямала бездънен сън, един ден тя ще се пробуди. Възраждането е образец за тази „ пробуда”, в която всеки взе участие кой с каквото може и колкото му стигат силите.

Има такава общественост, само че няма такава страна. Тя единствено мержелее в очакванията и упованията. Англичанинът Робърт Джаспър Мор пристигнал „ под Балкана” (заглавието на едноименната му книга) през 1876 година, с цел да интервюира за зверствата след Априлското въстание, се чуди и диви по какъв начин в доста селища, които в Англия умерено биха били наречени градове, има смайващо бърз прогрес в образованието: „ от възхитителното начално обучение на безплатните селски учебни заведения до образованието на синовете на земевладелците и комерсиалните класи в Роберт лицей, което идва да покаже, че няма да липсват основи за локално самоуправление единствено в случай че се допусне свободно развиване на материалните и нравствените запаси на страната”. Как през днешния ден бихме се зарадвали на една сходна оценка, когато образоваността на българчетата непрекъснато пада в класациите.

III
Източник: mediapool.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР