Хирургът д-р Цонка Луканова: Елегантността е козът на жените в операционната
Тя е доктор Цонка Луканова – едно „ златно момиче” в „ тима на младите надежди” на българската хирургия. Вече 10 години е част от школата на проф. доктор Никола Владов в Клиниката по чернодробно-панкреатична хирургия и трансплантология на Военномедицинска академия (ВМА) в София. Посветена е в тайнството на втория живот – от 2009 година насам непроменяемо е в екипа на ВМА, който има зад тила си близо 70 трансплантации на черен дроб.
Как едно внимателно момиче съумява да си извоюва място измежду най-хубавите в „ мъжкия свят” на хирургията? По-големи жертви ли се изискват от дамите, с цел да се потвърдят в операционната? И какви страхове и фантазии се крият зад маската на хирурга? В Международния ден на дамите – 8 март, отговорите дава доктор Цонка Луканова.
Д-р Луканова, какъв брой мъчно е за една жена да блесне и да се потвърди в операционната – „ арена”, обичайно непокътната за мъжете? Важно ли е огромното его в хирургията? И кои са непредвидените преимущества на една жена в тази тежка и конкурентна компетентност?
В интерес на истината, в никакъв случай не съм разглеждала операционната зала като „ сцена “, непокътната за мъжете, камо ли като място, където една жена би трябвало да блесне и да се потвърждава. Напротив – нерядко в операционната зала мъжете се оказват малцинство – не забравяйте, че там са и операционните сестри, и анестезиолозите, сякаш в множеството случаи – дами, анестезиологичните сестри, санитарите. Всички те работят в екип и с една цел – да подкрепят оптимално сполучливия завършек на оперативната намеса. В този ред на мисли, центърът на тази „ сцена “ постоянно е пациентът, а не хирургът, още по-малко има място за демострация на его.
Неочакваните преимущества на жената-хирург са тези не всеки път блестящо изявени качества, които като че ли невидимо подкрепят случването на нещата. Това са евентуално непрестанната угриженост за детайла, отношението към елегантния свършек, търпението, умереността и по-разумното начало, нежната мощ и финият издръжливост.
Трябва ли да сте „ два пъти” по-добра, с цел да спечелите уважението на сътрудниците си и пациентите – единствено, тъй като сте „ в пола”?
Не мисля, че една жена би трябвало да е два пъти по-добра. Тя просто и абсолютно би трябвало да се да бъде доста добра – като доктор и – в частност – като хирург, с цел да може да оказва помощ по най-ефективния метод на пациентите си и да оправдава доверието, което те и техните близки са й дали своят вот. А дали си мъж или жена – това не би трябвало да има значение. Този блян аз оценявам у сътрудниците си и се старая да строя връзките си с тях на взаимно почитание и отговорност.
Какво е нужно, с цел да станеш добър хирург – „ точна ръка”, гений, темперамент, упоритост, положителни учители? Как са степенувани те във вашата „ история на успеха”?
Всеки непрекъснато гради своята професионална история. В нея има и триумфи, и неудачи, и върхове, и спадове. Един доктор би трябвало да е вътрешно уверен, че специалността, която е избрал е „ неговата компетентност “. Всеки има своя подстрекател, своя „ кумир “, на който скрито е желал да наподобява, неумишлено е подражавал. Вярвам, че няма инцидентни неща и че „ предварителната подготовка предотвратява неуспеха на представлението “. Истински същностните неща няма по какъв начин да не се извоюват с доста труд, неизменност, воля и предпочитание за развиване и триумф. Безспорно обаче те няма по какъв начин да се случат без поддръжката на положителния преподавател, който да е образец за държание и подражателство освен в професионален, само че и човешки проект. И точната ръка се донастройва, и геният се подхранва с твърдоглав труд, и характерът се калява и впряга в вярната посока на екипната работа, а упоритостта в рационални граници дава сили за следващата крачка към идната цел, само че положителните учители безспорно са основата на положителния експерт.
В хирургията нямате право на „ неприятен ден” – по какъв начин успявате 24/7 да сте в кондиция, да държите духа и сърцето си „ високо”, да сте 100% съсредоточени и непогрешими? Кои са вашите способи да получите назад цялата сила, която вдавате в работата си? Какво жертвахте, за сте обичаната, сполучлива и уважавана доктор Луканова?
Добрият доктор постоянно би трябвало да се слага на мястото на пациента и да се грижи за него, както би се погрижил за собствен непосредствен – да прави най-хубавото допустимо, да завоюва доверието му и дружно с него да има вяра, че нещата ще се развият наред. Когато практикуваш специалността си с готовност и обич, в екип от сътрудници, на които безусловно можеш да разчиташ, сила постоянно се намира. Всеки добър доктор знае какво му е коствало да стане подобен, всеки е определил целите си в персонален и професионален проект. Истински скъпите неща в никакъв случай не трябва да бъдат жертвани. В тази тенденция имам невероятния шанс с безрезевната поддръжка и схващане, които са ми оказвали и не престават да ми оказват моето семейство и другари, към които сигурно съм ужасно задължена откъм време и внимание, само че в това време безусловно обичам и те знаят, че могат да разгадавам на мен когато и да е и за всичко.
Разрешено ли е на хирурзите да плачат – от изтощение, от тъга по изгубен болен? Има ли пациенти, които имат особено място в живота и паметта ви? И кои са те – тези, които са „ възкръснали” или тези, на които не сте могли да помогнете?
Никога няма да не помни, когато моята баба, на която съм кръстена и от която съм наследила много черти от характера, сега в който и споделих, че съм избрала на последвам медицина, ме погледна в очите и безшумно ме попита: „ Ти по какъв начин ще кажеш на една майка, че детето й умира и няма по какъв начин да му окажеш помощ? “. Този въпрос и до ден сегашен излиза в съзнанието ми, когато би трябвало да оповестя на близки на пациент най-лошата новина. Всеки хирург има своите вътрешни терзания и страдания за случили се неудачи и загуби на пациенти, които в никакъв случай, пред никого, евентуално не би споделил. И не поради това да покаже какъв брой е мощен, а тъй като това са персонални катарзисни моменти, през които осъзнават за следващ път действителността. Уви – не всичко зависи от нас. Но от нас зависи, то да е направено точно – по разпоредбите на положителната здравна процедура и повелите на положителното лекарско и човешко сърце.
Снимка: ВМА
Има ли Бог място в операционната зала или там единствено лекарят е Бог? Какъв е хирургът – авантюрист, който го провокира на двубой със скалпел в ръка и емисар, който го измолва за още малко живот? Стават ли чудеса в операционната?
Разбира се, че стават чудеса в операционната зала. Чудеса, тайнства, магии, създавани от вярата в положителното. Къде другаде, в случай че не там...! Не е ли знамение анестезиологът да отнеме съзнанието и болката от тялото на пациента и хирургът благодарение на скалпела, в случай че би трябвало и с щипка авантюризъм, да му помогне да оздравее? Разбира се – всичко това, написано в актуалните догми на здравната просвета.
Не единствено в операционната – на всички места има място за един Бог. За всеки от нас това е неговият Бог, без значение от същността, която влага в това разбиране, името, с което го посочва и с което той живее в него. Повярвайте, във всеки един миг, в който хирургът се намерения за Бог в операционната зала, събитията се развиват в посока на внезапно приземяване и преосмисляне на изконните истини.
Какво е към този момент 10 години да сте част от тайнството на втория живот? Друг ли е „ въздухът” в операционната на ВМА по време на трансплантация?
Е по какъв начин – трансплантацията е най-висшата магия в нашата операционна! Процесът обаче е толкоз прецизно протоколиран и типов, толкоз комплициран и под напрежение, че всеки един от многочисления екип, зает в случването на трансплантацията на всяко едно равнище и компетентност във ВМА, е на 100% предан в осъществяването на своята задача и отговорност към случването на нещата, че няма време за осъзнаване на протичащата се магия. А за нея най-добре приказват очите на пациента, когато се разсъни след интервенцията и тези на околните му, изпълнени с вяра и религия в тайнството на втория живот. Със сигурност вълшебството става действителност, с помощта на положителното сърце и неимоверната мощ на околните на донора, дали единодушието за случването му в толкоз тежък за тях житейски миг.
Съжалявали ли сте в миналото, че сте се посветили на тази задача – ежедневното надхитряне със гибелта? Защо избрахте медицината – каква би била „ другата допустима Цонка Луканова”, в някой различен живот – същия път ли щеше избере? И каква е, когато маската падне, а ВМА остане зад тила й?
Един доктор не би трябвало да преглежда всекидневието си като надхитряне със гибелта. Напротив – не би трябвало да мисли за нея, а да се стреми да прави и дава най-хубавото от себе си – тук и в този момент, в името на положителното начало и откровено да има вяра в положителния излаз за пациента.
Все още нямам отговор за себе си, за какво съм избрала медицината, нямам доверие и в миналото да си отговоря на този въпрос. Вероятно, в границите на шегата, несъмнено, е по-лесно да имам вяра, че медицината си ме е избрала...
В предходен живот най-вероятно съм била магьосница, по-малко евентуално – вълшебница. Надявам се, без значение с какво се занимавам в предстоящ живот, да продължа да си дублирам мисълта на античния персийски влъхва Руми: „ Роден си с добрина и религия. Роден си с идеали и фантазии. Роден си с криле. Имаш криле. Научи се да ги използваш и лети...”.
Когато болничното заведение остане зад тила ми, оставам със личните си страхове и очаквания, болки и фантазии и постоянно, с цел да разсея облаците, отново си дублирам неговите думи: „ Всичко във Вселената се намира вътре в теб. Искай от себе си...”.
Как едно внимателно момиче съумява да си извоюва място измежду най-хубавите в „ мъжкия свят” на хирургията? По-големи жертви ли се изискват от дамите, с цел да се потвърдят в операционната? И какви страхове и фантазии се крият зад маската на хирурга? В Международния ден на дамите – 8 март, отговорите дава доктор Цонка Луканова.
Д-р Луканова, какъв брой мъчно е за една жена да блесне и да се потвърди в операционната – „ арена”, обичайно непокътната за мъжете? Важно ли е огромното его в хирургията? И кои са непредвидените преимущества на една жена в тази тежка и конкурентна компетентност?
В интерес на истината, в никакъв случай не съм разглеждала операционната зала като „ сцена “, непокътната за мъжете, камо ли като място, където една жена би трябвало да блесне и да се потвърждава. Напротив – нерядко в операционната зала мъжете се оказват малцинство – не забравяйте, че там са и операционните сестри, и анестезиолозите, сякаш в множеството случаи – дами, анестезиологичните сестри, санитарите. Всички те работят в екип и с една цел – да подкрепят оптимално сполучливия завършек на оперативната намеса. В този ред на мисли, центърът на тази „ сцена “ постоянно е пациентът, а не хирургът, още по-малко има място за демострация на его.
Неочакваните преимущества на жената-хирург са тези не всеки път блестящо изявени качества, които като че ли невидимо подкрепят случването на нещата. Това са евентуално непрестанната угриженост за детайла, отношението към елегантния свършек, търпението, умереността и по-разумното начало, нежната мощ и финият издръжливост.
Трябва ли да сте „ два пъти” по-добра, с цел да спечелите уважението на сътрудниците си и пациентите – единствено, тъй като сте „ в пола”?
Не мисля, че една жена би трябвало да е два пъти по-добра. Тя просто и абсолютно би трябвало да се да бъде доста добра – като доктор и – в частност – като хирург, с цел да може да оказва помощ по най-ефективния метод на пациентите си и да оправдава доверието, което те и техните близки са й дали своят вот. А дали си мъж или жена – това не би трябвало да има значение. Този блян аз оценявам у сътрудниците си и се старая да строя връзките си с тях на взаимно почитание и отговорност.
Какво е нужно, с цел да станеш добър хирург – „ точна ръка”, гений, темперамент, упоритост, положителни учители? Как са степенувани те във вашата „ история на успеха”?
Всеки непрекъснато гради своята професионална история. В нея има и триумфи, и неудачи, и върхове, и спадове. Един доктор би трябвало да е вътрешно уверен, че специалността, която е избрал е „ неговата компетентност “. Всеки има своя подстрекател, своя „ кумир “, на който скрито е желал да наподобява, неумишлено е подражавал. Вярвам, че няма инцидентни неща и че „ предварителната подготовка предотвратява неуспеха на представлението “. Истински същностните неща няма по какъв начин да не се извоюват с доста труд, неизменност, воля и предпочитание за развиване и триумф. Безспорно обаче те няма по какъв начин да се случат без поддръжката на положителния преподавател, който да е образец за държание и подражателство освен в професионален, само че и човешки проект. И точната ръка се донастройва, и геният се подхранва с твърдоглав труд, и характерът се калява и впряга в вярната посока на екипната работа, а упоритостта в рационални граници дава сили за следващата крачка към идната цел, само че положителните учители безспорно са основата на положителния експерт.
В хирургията нямате право на „ неприятен ден” – по какъв начин успявате 24/7 да сте в кондиция, да държите духа и сърцето си „ високо”, да сте 100% съсредоточени и непогрешими? Кои са вашите способи да получите назад цялата сила, която вдавате в работата си? Какво жертвахте, за сте обичаната, сполучлива и уважавана доктор Луканова?
Добрият доктор постоянно би трябвало да се слага на мястото на пациента и да се грижи за него, както би се погрижил за собствен непосредствен – да прави най-хубавото допустимо, да завоюва доверието му и дружно с него да има вяра, че нещата ще се развият наред. Когато практикуваш специалността си с готовност и обич, в екип от сътрудници, на които безусловно можеш да разчиташ, сила постоянно се намира. Всеки добър доктор знае какво му е коствало да стане подобен, всеки е определил целите си в персонален и професионален проект. Истински скъпите неща в никакъв случай не трябва да бъдат жертвани. В тази тенденция имам невероятния шанс с безрезевната поддръжка и схващане, които са ми оказвали и не престават да ми оказват моето семейство и другари, към които сигурно съм ужасно задължена откъм време и внимание, само че в това време безусловно обичам и те знаят, че могат да разгадавам на мен когато и да е и за всичко.
Разрешено ли е на хирурзите да плачат – от изтощение, от тъга по изгубен болен? Има ли пациенти, които имат особено място в живота и паметта ви? И кои са те – тези, които са „ възкръснали” или тези, на които не сте могли да помогнете?
Никога няма да не помни, когато моята баба, на която съм кръстена и от която съм наследила много черти от характера, сега в който и споделих, че съм избрала на последвам медицина, ме погледна в очите и безшумно ме попита: „ Ти по какъв начин ще кажеш на една майка, че детето й умира и няма по какъв начин да му окажеш помощ? “. Този въпрос и до ден сегашен излиза в съзнанието ми, когато би трябвало да оповестя на близки на пациент най-лошата новина. Всеки хирург има своите вътрешни терзания и страдания за случили се неудачи и загуби на пациенти, които в никакъв случай, пред никого, евентуално не би споделил. И не поради това да покаже какъв брой е мощен, а тъй като това са персонални катарзисни моменти, през които осъзнават за следващ път действителността. Уви – не всичко зависи от нас. Но от нас зависи, то да е направено точно – по разпоредбите на положителната здравна процедура и повелите на положителното лекарско и човешко сърце.
Снимка: ВМА
Има ли Бог място в операционната зала или там единствено лекарят е Бог? Какъв е хирургът – авантюрист, който го провокира на двубой със скалпел в ръка и емисар, който го измолва за още малко живот? Стават ли чудеса в операционната?
Разбира се, че стават чудеса в операционната зала. Чудеса, тайнства, магии, създавани от вярата в положителното. Къде другаде, в случай че не там...! Не е ли знамение анестезиологът да отнеме съзнанието и болката от тялото на пациента и хирургът благодарение на скалпела, в случай че би трябвало и с щипка авантюризъм, да му помогне да оздравее? Разбира се – всичко това, написано в актуалните догми на здравната просвета.
Не единствено в операционната – на всички места има място за един Бог. За всеки от нас това е неговият Бог, без значение от същността, която влага в това разбиране, името, с което го посочва и с което той живее в него. Повярвайте, във всеки един миг, в който хирургът се намерения за Бог в операционната зала, събитията се развиват в посока на внезапно приземяване и преосмисляне на изконните истини.
Какво е към този момент 10 години да сте част от тайнството на втория живот? Друг ли е „ въздухът” в операционната на ВМА по време на трансплантация?
Е по какъв начин – трансплантацията е най-висшата магия в нашата операционна! Процесът обаче е толкоз прецизно протоколиран и типов, толкоз комплициран и под напрежение, че всеки един от многочисления екип, зает в случването на трансплантацията на всяко едно равнище и компетентност във ВМА, е на 100% предан в осъществяването на своята задача и отговорност към случването на нещата, че няма време за осъзнаване на протичащата се магия. А за нея най-добре приказват очите на пациента, когато се разсъни след интервенцията и тези на околните му, изпълнени с вяра и религия в тайнството на втория живот. Със сигурност вълшебството става действителност, с помощта на положителното сърце и неимоверната мощ на околните на донора, дали единодушието за случването му в толкоз тежък за тях житейски миг.
Съжалявали ли сте в миналото, че сте се посветили на тази задача – ежедневното надхитряне със гибелта? Защо избрахте медицината – каква би била „ другата допустима Цонка Луканова”, в някой различен живот – същия път ли щеше избере? И каква е, когато маската падне, а ВМА остане зад тила й?
Един доктор не би трябвало да преглежда всекидневието си като надхитряне със гибелта. Напротив – не би трябвало да мисли за нея, а да се стреми да прави и дава най-хубавото от себе си – тук и в този момент, в името на положителното начало и откровено да има вяра в положителния излаз за пациента.
Все още нямам отговор за себе си, за какво съм избрала медицината, нямам доверие и в миналото да си отговоря на този въпрос. Вероятно, в границите на шегата, несъмнено, е по-лесно да имам вяра, че медицината си ме е избрала...
В предходен живот най-вероятно съм била магьосница, по-малко евентуално – вълшебница. Надявам се, без значение с какво се занимавам в предстоящ живот, да продължа да си дублирам мисълта на античния персийски влъхва Руми: „ Роден си с добрина и религия. Роден си с идеали и фантазии. Роден си с криле. Имаш криле. Научи се да ги използваш и лети...”.
Когато болничното заведение остане зад тила ми, оставам със личните си страхове и очаквания, болки и фантазии и постоянно, с цел да разсея облаците, отново си дублирам неговите думи: „ Всичко във Вселената се намира вътре в теб. Искай от себе си...”.
Източник: novini.bg
КОМЕНТАРИ