Стоянка Мутафова: Нямам необходимост от Гинес
Тя е несъмнено най-голямата и обичана българска актриса. Истинското й име е Стояна-Мария, само че е комплицирано в един плакат и в този момент е позната на всички като Стоянка Мутафова. Родена е на 2 февруари 1922 година в София. Завършва класическа лингвистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и Държавна театрална школа в София. От 1946 до 1949 година работи в спектакъл в Прага, а от 1949 до 1956 година в Народния спектакъл „Ив. Вазов“. Тя е един от създателите на Държавния язвителен спектакъл, където работи от 1956 до 1991 година
През 2001 година получава премията “Паисий Хилендарски ”, а през 2002 година медал “Стара планина ”, I степен.
– Здравейте, г-жо Мутафова. Как се чувствате? Как сте със здравето – въпрос, който вълнува целия народ?
– Не знам какъв брой вълнува всички, само че вълнува мен, тъй като един ден се усещам добре, различен – не толкоз. Абе остаряла съм към този момент, най-малките, дребни работи ми се отразяват. Лошото е, че не мога да излизам постоянно. Навремето правех доста стъпки у дома на килима. Взех да се усещам скучно (смее се) – въртя се по тоя килим, броях до 1000 стъпки и ги зарязах.
Като е хубаво времето, излизам. В квартала се разхождам в един парк. Там хората са си засадили цяла борова горичка. Сядаме с Муки на една скамейка, само че тя дълго не се задържа и потегля. Оставам сама, след това идва да ме вземе. Това ми е излизането и то, щом времето го разрешава. В последните дни се застоях у дома, само че се и вардя, де – нали имам огромен театър в НДК на рождения ми ден.
– Да, на 2 февруари навършвате 97 години, а кипите от сила и хъс за работа. Каква е рецептата за това креативно дългоденствие?
– Няма строго избрана рецепта. При мен го приписвам ненапълно и на доза шанс. Винаги съм си гледала отговорно и с обич работата, отдадох целия си живот на театъра и той постоянно ме е вълнувал. Може би по тази причина ориста бе благосклонна към мен и ми даде да стигна толкоз години. Което има и хубави, и неприятни страни.
– Наскоро отбелязахте и 70 години на сцената – все върхове, почтени за Книгата на Гинес. Какво става с вашата кандидатура? Преди време румънският артист Раду Белиган на 95-годишна възраст бе разгласен за най-възрастния настоящ артист, само че вие го подминавате?!
– Тези неща не ме вълнуват и ласкаят, тъй като са свързани с годините ми. Трябваше да заплащам и някаква такса от порядъка на 12 000 паунда, с цел да ме впишат!? Нямам тази нужда. Мен ме интересува да си правя добре работата, хората да са удовлетворени и салонът да е цялостен. А 70 години на сцена се изнизаха като един миг…
– Как и защо похарчихте първите си изкарани пари като актриса?
– Връщате ме прекалено много време обратно. Нямам никакъв спомен, несъмнено съм си купила някой прекрасен тоалет. Те тогавашните пари бяха държавни, не както в този момент – главно от частни изяви да се печели. Всичко беше доста друго.
– Участвала сте и в доста български филми като „Специалист по всичко“, „Любимец 13“, „Топло“, „Бялата стая“, „Кит“, „Езоп“. Мислите ли, че киното взе всичко от вас?
– Аз в никакъв случай не съм се имала за кино- и кино актриса. Моята мощ е театралната сцена, може би и по тази причина нямам кой знае какви триумфи и паметни облици в киното. Там кралицата беше Невена Коканова и постоянно ще остане тя! Нея камерата я обичаше, като се изключи че беше безпределно красива и надарена. За по-грознички като мен театърът вършеше работа (смее се).
– Кой беше моментът, в който разбрахте, че сте огромна актриса?
– Никога не съм се имала за такава. Хората би трябвало да кажат. Все по-често виждам голямата обич на народа, стопират ме по улиците, целуват ръка, стават на крайници като вляза в някое заведение. Това са благи моменти, става ми прелестно. Откакто одъртях доста, респектът и уважението станаха още по-големи, само че е и обикновено, де. А и единствено аз останах от това златно потомство, което цяла България обича. То като беше единствено една малкия екран и като посочваха мен, Парцалев, Калата, Татяна Лолова и Никола Анастасов – по какъв начин няма да се превърнем в емблеми? Хората ни харесаха и ето ме, задържах се към този момент над 70 години и не преставам да играя. Но не мога да си давам сама оценки – огромна или дребна актриса съм. Щастлива съм, че съм доста обичана и благодаря за което!
– Няма по какъв начин при тая популярност да не ви е настигала професионална завист, по какъв начин сте се справяли с нея? Знае се, че не сте се долюбвали с актрисата Цветана Гълъбова. Вие даже сте заявявали, че тя е „една бездарна артистка, горката!“ Имали ли сте спорове с други сътрудници?
– Не съм й обръщала внимание на злобата. Замахвам с ръка и си виждам моя път. С Цветана сме заровили томахавките, аз съм имала поради, че тя просто не е за актриса, за режисьор, за драматург и всичко друго да, само че не и за това. Цапната съм в устата и съм имала проблеми, само че пет пари не давам. Винаги съм била откровена, а това не се харесва на всеки.
Бойка Николас: Ние, българите, сме злобари
Сами редуцираме годините си с погрешно мислене и метод на живот, счита писателката
Бойка Николас е българка, която два пъти влезе в състезанието на Амазон за испаноезична литература – през 2017 и 2018 година След триумфа на книгите си „ Методът БОП “ и „ Проклятие или Господ има други проекти за теб “ у нас и в чужбина, тя зарадва читателите с нова творба – „ Обичам се “, замислена в началото като „ Магнит за боклук “.
През 2018 година авторката стана част от Антологията на Националния музей по литература в България, план на Министерството на културата, като надарен представител на българските създатели по света, и е изучавана в Софийския университет от студентите, компетентност испанска и португалска лингвистика.
Всеки, който е виждал Бойка Николас, мъчно може да повярва, че е майка на съвсем 30-годишна щерка и наследник на 13 години, който е вуйчо на 10-годишния й внук. През декември 2018 година Бойка отпразвува 50-годишния си празник с показване на третата си книга под магическия акомпанимент на джура гайда в осъществяване на нейния обичан, другар и брачен партньор – гайдаря Пламен Пенев.
– Третата ви книга продължение ли се явява на предходните две? И към кой род спада?
– По-скоро е преговор, тъй като става въпрос за безконечни тематики – благодарността, прошката, живота на душата, сънищата, интуицията, сбогуването, ориста, паралелните светове… Книгата е доста забавна композиция. Всяка глава стартира с същинска история. От нея извличаме житейски поучения, които ни карат да се замислим за нашия живот, и след това има извършения сами да си извадим поука. Затова е в джобен формат и има празни редове за писане в „ Моят лист за размисъл “, да вземем за пример: „ Ценя се, тъй като съм… “, „ Виждам хубавите неща, които ме заобикалят, и те са… “ и така нататък Затова споделям, че книгата е пособие по прочувствена просветеност – оказва помощ ни да разберем първо себе си и след това другите. Да не забравяме, че аз съм и учител по испански език и това доста ми оказва помощ. Когато преподавам, в никакъв случай не стартирам от теорията към практиката, а назад – мятам ги във водата да плуват, нагледно казано, да сгрешат и тогава им изяснявам. Така запомнят, изхождайки от грешките си. Така и героите на моите разкази вършат неточности, лутат се, търсят се и след това се намират.
– Защо сменихте заглавието на книгата от „ Магнит за боклук “ на „ Обичам се “?
– Защото в процеса на писане разбрах, че единственият метод да престанем да бъдем магнит за боклук е в действителност да стартираме да обичаме себе си. Ние си мислим, че се обичаме, само че на процедура доста малко от нас го вършат същински.
– Какво значи да си магнит за боклук?
– Да привличаш хора и обстановки, които те нараняват. Аз съм била магнит за боклук в продължение на доста, доста години. Не съм се ценяла задоволително, не съм се обичала и съм привличала такива хора, които ми споделят, че аз не ставам. Когато в детството ти дават да схванеш, че не си хубава, не умееш, че си черната овца, ти започваш да го вярваш и в подсъзнанието се построява една стратегия, която стартира да притегля такива хора и обстановки, които те нараняват, ощетяват те прочувствено и материално. И ти все едно търсиш да докажеш на себе си, че не ставаш… Трябва доста огромно себеосъзнаване, с цел да схванеш и да престанеш да бъдеш магнит за боклук, да преодолееш личното си нехаресване и да започнеш да се обичаш.
– Винаги ли нещата потеглят от детството?
– Може да е и от пренаталния интервал, още от корема на майката – дали детето е било мечтано. Ако не е било мечтано, то го усеща и го знае, и последователно се трансформира в магнит за боклук. Ако се върнем още по-назад, може да е обвързвано и с предходни животи, тъй като нищо в природата не се губи, то ни следва, трансформира се от едно положение в друго. Вече има задоволително доказателства за живота на душата – както от един компютър, в случай че изгори, постоянно може да бъде извадена информация. В изявления се разказва, че тези животи се помнят през първите 3, 4, 5 години, само че по този начин е направено, че когато спомените ти са пресни, ти не можеш да приказваш, да го изразиш. Аз персонално помня някои мои предходни животи и съм се виждала в сънища. Има неща, които ги знаем, а не знаем от кое място – това точно идва от предходен живот. Например някои уплахи като страха от летенето със аероплан или от возене в асансьор – нямаш причина в настоящия си живот, не си падал. Именно това е душата. Тя е моторът на всичко, не съзнанието. Като черната кутия на самолетите е – там е кодът, там са спомените. Можем да я забележим в очите на индивида. Бебетата, когато се раждат, наподобяват на старчета – на доста остарели, мъдри духове. Те не могат да приказват, само че тази сетивност, която имат, мъдростта се вижда в очите им. Тези дребни мъдреци са доста свързани със Създателя, фонтанелата им е отворена, те са мост към вселената и 40 дни не престават да бъдат подобен мост. След това стартират да не помнят и от ден на ден да навлизат в този свят, който ни споделя какви сме: грозни, красиви, тъпи, обичани, необичани.
– Каква е ролята на родителите за това детето им да се обича или не?
– Огромна. Ние като родители, а и нашите родители, непрестанно вършим неточности, тъй като най-важните неща не са ни преподавани в учебно заведение. Затова приказвам в моите книги за тях, за най-важното – по какъв начин да се отнасяш към себе си. Ако ти не се отнасяш добре към себе си, не можеш да го правиш и към децата си. И това идва от доста генерации обратно. Човек, който е сериозен към себе си, по същия метод е сериозен и към децата си. Това е нещото, което би трябвало да се учи в учебно заведение. Нали се споделя: бит близък по този начин, както обичаш себе си. А в случай че не обичаш себе си, по какъв начин да обичаш близък? Все ще му намираш недостатъци. Един изпълнен с обич към себе си човек няма да бъде враждебно и сериозно надъхан към останалите. Защото в случай че си по този начин надъхан, значи ти си комплексиран, не харесваш себе си. Казвам го от личен опит. Сега съм изпълнена с обич, признателност и амнистия, до момента в който преди време имах сериозно, враждебно, комплексарско държание към себе си и към останалите.
И още в новия брой на вестник „Жълт Труд“…
Венета Харизанова се фука със безценен часовник
Антония Петрова към този момент е майка
Бронзова пластика увековечи Лили Иванова
Камелия Тодорова – излъгана от някогашния си брачен партньор
Маниак тормози Гала
Наталия Гуркова става тв водеща
Руши Видинлиев с роля във филм
Скъсали Елена Николай на изпита за Консерваторията
Палави сперматозоиди се надбягват с 45 км в час
Д-р Ангел Каяджиев: Пушек от пелин мори вирусите
Военни откриха в пещера антична летяща машина
Джеф Безос се развежда след 25 години брак
ТЕЗИ И ДРУГИ ЧЕТИВА – В „ЖЪЛТ ТРУД“ ОТ 23 ЯНУАРИ
През 2001 година получава премията “Паисий Хилендарски ”, а през 2002 година медал “Стара планина ”, I степен.
– Здравейте, г-жо Мутафова. Как се чувствате? Как сте със здравето – въпрос, който вълнува целия народ?
– Не знам какъв брой вълнува всички, само че вълнува мен, тъй като един ден се усещам добре, различен – не толкоз. Абе остаряла съм към този момент, най-малките, дребни работи ми се отразяват. Лошото е, че не мога да излизам постоянно. Навремето правех доста стъпки у дома на килима. Взех да се усещам скучно (смее се) – въртя се по тоя килим, броях до 1000 стъпки и ги зарязах.
Като е хубаво времето, излизам. В квартала се разхождам в един парк. Там хората са си засадили цяла борова горичка. Сядаме с Муки на една скамейка, само че тя дълго не се задържа и потегля. Оставам сама, след това идва да ме вземе. Това ми е излизането и то, щом времето го разрешава. В последните дни се застоях у дома, само че се и вардя, де – нали имам огромен театър в НДК на рождения ми ден.
– Да, на 2 февруари навършвате 97 години, а кипите от сила и хъс за работа. Каква е рецептата за това креативно дългоденствие?
– Няма строго избрана рецепта. При мен го приписвам ненапълно и на доза шанс. Винаги съм си гледала отговорно и с обич работата, отдадох целия си живот на театъра и той постоянно ме е вълнувал. Може би по тази причина ориста бе благосклонна към мен и ми даде да стигна толкоз години. Което има и хубави, и неприятни страни.
– Наскоро отбелязахте и 70 години на сцената – все върхове, почтени за Книгата на Гинес. Какво става с вашата кандидатура? Преди време румънският артист Раду Белиган на 95-годишна възраст бе разгласен за най-възрастния настоящ артист, само че вие го подминавате?!
– Тези неща не ме вълнуват и ласкаят, тъй като са свързани с годините ми. Трябваше да заплащам и някаква такса от порядъка на 12 000 паунда, с цел да ме впишат!? Нямам тази нужда. Мен ме интересува да си правя добре работата, хората да са удовлетворени и салонът да е цялостен. А 70 години на сцена се изнизаха като един миг…
– Как и защо похарчихте първите си изкарани пари като актриса?
– Връщате ме прекалено много време обратно. Нямам никакъв спомен, несъмнено съм си купила някой прекрасен тоалет. Те тогавашните пари бяха държавни, не както в този момент – главно от частни изяви да се печели. Всичко беше доста друго.
– Участвала сте и в доста български филми като „Специалист по всичко“, „Любимец 13“, „Топло“, „Бялата стая“, „Кит“, „Езоп“. Мислите ли, че киното взе всичко от вас?
– Аз в никакъв случай не съм се имала за кино- и кино актриса. Моята мощ е театралната сцена, може би и по тази причина нямам кой знае какви триумфи и паметни облици в киното. Там кралицата беше Невена Коканова и постоянно ще остане тя! Нея камерата я обичаше, като се изключи че беше безпределно красива и надарена. За по-грознички като мен театърът вършеше работа (смее се).
– Кой беше моментът, в който разбрахте, че сте огромна актриса?
– Никога не съм се имала за такава. Хората би трябвало да кажат. Все по-често виждам голямата обич на народа, стопират ме по улиците, целуват ръка, стават на крайници като вляза в някое заведение. Това са благи моменти, става ми прелестно. Откакто одъртях доста, респектът и уважението станаха още по-големи, само че е и обикновено, де. А и единствено аз останах от това златно потомство, което цяла България обича. То като беше единствено една малкия екран и като посочваха мен, Парцалев, Калата, Татяна Лолова и Никола Анастасов – по какъв начин няма да се превърнем в емблеми? Хората ни харесаха и ето ме, задържах се към този момент над 70 години и не преставам да играя. Но не мога да си давам сама оценки – огромна или дребна актриса съм. Щастлива съм, че съм доста обичана и благодаря за което!
– Няма по какъв начин при тая популярност да не ви е настигала професионална завист, по какъв начин сте се справяли с нея? Знае се, че не сте се долюбвали с актрисата Цветана Гълъбова. Вие даже сте заявявали, че тя е „една бездарна артистка, горката!“ Имали ли сте спорове с други сътрудници?
– Не съм й обръщала внимание на злобата. Замахвам с ръка и си виждам моя път. С Цветана сме заровили томахавките, аз съм имала поради, че тя просто не е за актриса, за режисьор, за драматург и всичко друго да, само че не и за това. Цапната съм в устата и съм имала проблеми, само че пет пари не давам. Винаги съм била откровена, а това не се харесва на всеки.
Бойка Николас: Ние, българите, сме злобари
Сами редуцираме годините си с погрешно мислене и метод на живот, счита писателката
Бойка Николас е българка, която два пъти влезе в състезанието на Амазон за испаноезична литература – през 2017 и 2018 година След триумфа на книгите си „ Методът БОП “ и „ Проклятие или Господ има други проекти за теб “ у нас и в чужбина, тя зарадва читателите с нова творба – „ Обичам се “, замислена в началото като „ Магнит за боклук “.
През 2018 година авторката стана част от Антологията на Националния музей по литература в България, план на Министерството на културата, като надарен представител на българските създатели по света, и е изучавана в Софийския университет от студентите, компетентност испанска и португалска лингвистика.
Всеки, който е виждал Бойка Николас, мъчно може да повярва, че е майка на съвсем 30-годишна щерка и наследник на 13 години, който е вуйчо на 10-годишния й внук. През декември 2018 година Бойка отпразвува 50-годишния си празник с показване на третата си книга под магическия акомпанимент на джура гайда в осъществяване на нейния обичан, другар и брачен партньор – гайдаря Пламен Пенев.
– Третата ви книга продължение ли се явява на предходните две? И към кой род спада?
– По-скоро е преговор, тъй като става въпрос за безконечни тематики – благодарността, прошката, живота на душата, сънищата, интуицията, сбогуването, ориста, паралелните светове… Книгата е доста забавна композиция. Всяка глава стартира с същинска история. От нея извличаме житейски поучения, които ни карат да се замислим за нашия живот, и след това има извършения сами да си извадим поука. Затова е в джобен формат и има празни редове за писане в „ Моят лист за размисъл “, да вземем за пример: „ Ценя се, тъй като съм… “, „ Виждам хубавите неща, които ме заобикалят, и те са… “ и така нататък Затова споделям, че книгата е пособие по прочувствена просветеност – оказва помощ ни да разберем първо себе си и след това другите. Да не забравяме, че аз съм и учител по испански език и това доста ми оказва помощ. Когато преподавам, в никакъв случай не стартирам от теорията към практиката, а назад – мятам ги във водата да плуват, нагледно казано, да сгрешат и тогава им изяснявам. Така запомнят, изхождайки от грешките си. Така и героите на моите разкази вършат неточности, лутат се, търсят се и след това се намират.
– Защо сменихте заглавието на книгата от „ Магнит за боклук “ на „ Обичам се “?
– Защото в процеса на писане разбрах, че единственият метод да престанем да бъдем магнит за боклук е в действителност да стартираме да обичаме себе си. Ние си мислим, че се обичаме, само че на процедура доста малко от нас го вършат същински.
– Какво значи да си магнит за боклук?
– Да привличаш хора и обстановки, които те нараняват. Аз съм била магнит за боклук в продължение на доста, доста години. Не съм се ценяла задоволително, не съм се обичала и съм привличала такива хора, които ми споделят, че аз не ставам. Когато в детството ти дават да схванеш, че не си хубава, не умееш, че си черната овца, ти започваш да го вярваш и в подсъзнанието се построява една стратегия, която стартира да притегля такива хора и обстановки, които те нараняват, ощетяват те прочувствено и материално. И ти все едно търсиш да докажеш на себе си, че не ставаш… Трябва доста огромно себеосъзнаване, с цел да схванеш и да престанеш да бъдеш магнит за боклук, да преодолееш личното си нехаресване и да започнеш да се обичаш.
– Винаги ли нещата потеглят от детството?
– Може да е и от пренаталния интервал, още от корема на майката – дали детето е било мечтано. Ако не е било мечтано, то го усеща и го знае, и последователно се трансформира в магнит за боклук. Ако се върнем още по-назад, може да е обвързвано и с предходни животи, тъй като нищо в природата не се губи, то ни следва, трансформира се от едно положение в друго. Вече има задоволително доказателства за живота на душата – както от един компютър, в случай че изгори, постоянно може да бъде извадена информация. В изявления се разказва, че тези животи се помнят през първите 3, 4, 5 години, само че по този начин е направено, че когато спомените ти са пресни, ти не можеш да приказваш, да го изразиш. Аз персонално помня някои мои предходни животи и съм се виждала в сънища. Има неща, които ги знаем, а не знаем от кое място – това точно идва от предходен живот. Например някои уплахи като страха от летенето със аероплан или от возене в асансьор – нямаш причина в настоящия си живот, не си падал. Именно това е душата. Тя е моторът на всичко, не съзнанието. Като черната кутия на самолетите е – там е кодът, там са спомените. Можем да я забележим в очите на индивида. Бебетата, когато се раждат, наподобяват на старчета – на доста остарели, мъдри духове. Те не могат да приказват, само че тази сетивност, която имат, мъдростта се вижда в очите им. Тези дребни мъдреци са доста свързани със Създателя, фонтанелата им е отворена, те са мост към вселената и 40 дни не престават да бъдат подобен мост. След това стартират да не помнят и от ден на ден да навлизат в този свят, който ни споделя какви сме: грозни, красиви, тъпи, обичани, необичани.
– Каква е ролята на родителите за това детето им да се обича или не?
– Огромна. Ние като родители, а и нашите родители, непрестанно вършим неточности, тъй като най-важните неща не са ни преподавани в учебно заведение. Затова приказвам в моите книги за тях, за най-важното – по какъв начин да се отнасяш към себе си. Ако ти не се отнасяш добре към себе си, не можеш да го правиш и към децата си. И това идва от доста генерации обратно. Човек, който е сериозен към себе си, по същия метод е сериозен и към децата си. Това е нещото, което би трябвало да се учи в учебно заведение. Нали се споделя: бит близък по този начин, както обичаш себе си. А в случай че не обичаш себе си, по какъв начин да обичаш близък? Все ще му намираш недостатъци. Един изпълнен с обич към себе си човек няма да бъде враждебно и сериозно надъхан към останалите. Защото в случай че си по този начин надъхан, значи ти си комплексиран, не харесваш себе си. Казвам го от личен опит. Сега съм изпълнена с обич, признателност и амнистия, до момента в който преди време имах сериозно, враждебно, комплексарско държание към себе си и към останалите.
И още в новия брой на вестник „Жълт Труд“…
Венета Харизанова се фука със безценен часовник
Антония Петрова към този момент е майка
Бронзова пластика увековечи Лили Иванова
Камелия Тодорова – излъгана от някогашния си брачен партньор
Маниак тормози Гала
Наталия Гуркова става тв водеща
Руши Видинлиев с роля във филм
Скъсали Елена Николай на изпита за Консерваторията
Палави сперматозоиди се надбягват с 45 км в час
Д-р Ангел Каяджиев: Пушек от пелин мори вирусите
Военни откриха в пещера антична летяща машина
Джеф Безос се развежда след 25 години брак
ТЕЗИ И ДРУГИ ЧЕТИВА – В „ЖЪЛТ ТРУД“ ОТ 23 ЯНУАРИ
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ