Мирела Костадинова: Иван Вазов става гарант на Димитър Полянов, за да учи медицина във Франция
Творчеството на Димитър Полянов в миналото се учеше в българското учебно заведение. Днес никой не приказва и не написа за него. Наричат го „ първият български пролетарско – революционен стихотворец “. Но някои от стихотворенията му звучат напълно на място и през днешния ден. Сред тях са: „ Орфей “, „ Сън “, „ Жерави “, „ Дървото на гибелта “, „ Моята младост “, „ Жетва “ и други, които демонстрират поетичната му заложба и гений. Струва ми се, че един народ не би трябвало да не помни поетитете си без значение в какво са вярвали, тъй като те са артисти на живота, а в него има от всичко…
Това е мотив да разлистя документи свързани с живота на Димитър Полянов и да си напомня неговите стихотворения, разкази и фейлетони.
Димитър Иванов Попов е роден на 4 октомри 1876 година в Карнобат. Години по-късно, когато той е прочут стихотворец, назовават градчето на негово име – Поляновград. Родителите му са от село Подвис.
„ Дядо ми по татко, даскал Денко Денкович, бил изпратен като дете вероятно от Неофит Бозвели в Хилендар и Зограф и след завръщането си оттова разкрил първото славяно-българско учебно заведение в града. От оставените старопечатни книги и ръкописи с похвални слова и проповеди се вижда, че бил образован човек. А дядо ми по майка бил погубен от турците в Балкана като национален покровител, за което има дописка в „ Дунавски лебед “ на Г. Раковски “, написа поета в „ Автобиография “.
Майка му Неда е духовита жена и за известно време е председателка на женското сдружение в Карнобат. Тя вкарва в градчето първата ръчна шевна машина донесена от Русия.
Баща му Иван Попдимитров живее като млад при родственици в Крим, Браила и Цариград. После учи в Одеската духовна семинария, която напуща поради заболяване. Завършил Сливенското четирикласно учебно заведение. Става създател на Карнобатското читалище и член на Тайния революционен комитет. Опитвал се да написа стихове, от него евентуално Димитър наследява поетичната искра. По време на Освободителната война фамилията бяга от башибозуците, а когато се завръщат в дома си, там са настанени съветски боен доктор и неговият украински ординарец, който обичал да носи Димитър на раменети си и да го подмята.
Освобождението заварва Иван Попдимитров на работа като служител в турската администрация.
Синът му Димитър още като дете чете приказките „ Хиляда и една нощ “, книги от бащината библиотека. Впечатление му вършат стихотворенията на Иван Вазов от „ Епопея на забравените “. Момчето се среща с националния стихотворец задочно. „ Бях възпитаник в първи клас, коства ми се. Родният ми град избираше известния публицист за депутат. И тъй като по негово време нямаше печатни бюлетини, аз бях един от щастливите краснописци, натоварени да пишем на четвъртити бели листчета фатидичните три думи: Иван Минчев Вазов. Разбира се, аз знаех към този момент доста от стихотворенията на поета и пишейки името му… “
Сред обичаните му поети е и Христо Ботев и на драго сърце рецитира негови стихотворения. Момчето се интересува от литература и история. С наслаждение чете поемата „ Черен арап и хайдут Сидер “ от възрожденеца Никола Козлев.
Димитър приключва локалното класно учебно заведение. Баща му го завежда в Сливенската гимназия по съвет на шефа ù, който по-късно го оставя да повтаря трети клас, с цел да се „ ускори физически “.
Още като идва, с цел да учи в Сливен, бъдещият стихотворец Димитър Полянов, стартира да води своята „ Смешна тетрадка “. В нея си написа всичко това, което му споделя неговата хазяйка. Също мемоари от родния си град, разказва колоритнитните персони, които са негови съвременници.
През образователната 1889-1890 година приключва трети прогимназиален клас. В Сливенската гимназия учители са му известния книжовник и съставител на две „ Христоматии “ Димитър Мишев, историкът Никола Габровски, написал брошурата „ Нравствената задача на интелигенцията “, Гаврил Балабанов, създател на фейлетони.
Димитър от дете знае турски език, само че в Сливен учи и съветски, помощ му оказва пристигналият от Одеската гимназия възпитаник Димитър Квартирников, брат на класния му началник. С младия мъж остават другари до края на ученичеството в гимназията. По-късно учи немски в Мюнхен и Виена. А като боец учи британски език и чете в оригинал Байрон.
Докато учи в Сливен Димитър обича да се разхожда отвън града, отскача до подножието на връх Бармук. Пише първите си поетични редове: „ О, Бармук, Бармук! “. Ражда се едно от първите му стихотворения „ Безсънни часове “. От 1893 до 1894 година си води тетрадка със стихотворения „ Мисли и фантазии с мастило “.
В Сливенската мъжка гимназия, наред с поетичните му пориви се захваща с живопис. Рисува съвсем всеки ден. Когато приключва пети клас взема решение да вземе документите си от гимназията, с цел да замине за Италия, където да учи живопис. Вече е убеден в желанията си, тъй като се занимава с италиански език. Когато отива в кабинета на шефа на учебното заведение, той му изяснява, че с цел да стане художник би трябвало да има необятна просвета и е нужно да приключи образованието си. И ученикът остава да довърши науките.
През ваканцията на 1893 година написа разказ „ Мечтател и художник “, а основният воин е самият той. Безспорно това е обвързвано с увлечението му към живописта. Този му книжовен младежки опит слага въпросът за „ чистото “ изкуство. Героят от романа избира да напусне пещерата, в която живеят откъснатите от живото художници и да излезе измежду хората.
Полянов е убеден, че изкуството би трябвало да бъде реалистично и да служи на живота.
Но креативните му устреми не се изчерпват единствено с „ Мечтател и художник “. Подражавайки на „ Страданията на младия Вертер “ на Гьоте, написа различен собствен разказ „ Страданията на младия Полянов “. В него стремежите и подозренията на героя се разкриват в писма. Романът даже имал и увод, в който пишело, че животът на героя Матей Полянов бил забавен, само че в последна сметка пристигнал до решение да се самоубие заради изгубената религия в любовта. Ръкописът на този разказ е загубен. От него е останало единствено името на героя, което писателят употребява по-късно като собствен псевдоним.
Много по-късно се подписва и с други псевдоними – Д. Карановец, М. Морянин, М. Мор, Горазд, Ал. Шонар, Червеноризъц Храбър, LXXX, Червен смях и други
През 1894 година Димитър Полянов приключва Сливенската мъжка гимназия и взема решение да учи медицина, с цел да може да оказва помощ на хората. През есента отпътува за Нанси, Франция. Но заниманията му с френския език му разкриват нови светове. Негови обичани създатели стават френските поети и писатели - Оноре де Балзак, Емил Зола и Виктор Юго. Превежда и от съветски известната книга на В. В. Вересаев „ Записки врача “, която способства за мъчителното за него загърбване на медицината. Младият мъж чете и написа непрекъснато. Опитва се да припечелва някоя пара от литературния си труд като преводач и редактор, само че не съумява.
През същата година в сливенския вестник „ Сиромашки бранител “ се появява разказът му „ Да не бях бедняк “, което е първата му отпечатана творба. Под нея за първи път се подписва с псевдонима Полянов. Тогава излиза и стихотворението му „ Молитва “.
През лятото на 1895 година, след една година студентство във Франция се завръща в София, с цел да държи конкурсен изпит за стипендия по медицина. Тогава се случва забавно събитие в биографията му, обвързвано с поета Иван Вазов.
„ И по време на юбилея на поета по случай двадесет и пет годишната му писателска активност напечатах в тогавашния партиен вестник „ Социалист “ една негативна публикация и няколко епиграми срещу Константин Величков, тогава министър на просвещението. Тая публикация и тези епиграми, въпреки подписани с псевдонима ми – тогава още малко прочут – станаха причина да изгубя одеве извоюваната ми стипендия.
Сам министър Величков, при който се явих, ми изясни, че не може да даде стипендия на социалист, на юноша, който подлага на критика публичния строй и неговите културни представители. Все по това време, с цел да отпътува още веднъж за Франция „ националният стихотворец “ ми стана поръчител за паспорта. Това стана напълно случайно…Бях отишъл в тогавашната печатницца „ Прогрес “, която се обитаваше на мястото на днешното кафе-сладкарница „ България “ против двореца, да помоля шефа ù Иван Говедаров, татко на пловдивските Говедаровци и остарял другар на татко ми още от седемдесетте години в Цариград, да стане поръчител за паспорта ми. Г. Говедаров бе в течение на моята акцидент със публикацията ми срещу неговите именити другари и жалеше не толкова мене, колкото татко ми…След неговия автограф трябваше още един. И внезапно в дребната стъклена канцеларийка, към двора, влезе Иван Вазов, който бях към този момент срещал и следил по улиците. В тая минута той ми се видя – на мене, деветнадесетгодишния миличък студент – висок, голям. Стори ми се, че той знае кой съм и ме мери от горната страна надолу, пренебрежително и пренебрежително, загдето съм се осмелил да го подлагам на критика, него, великана…
Иван Говедаров го предложения да ми стане поръчител, като ме показа, и поетът, без да сяда на поднесения стол, постави подписа си с едрия си подчерк „ И. Вазов “. Способен ли беше поетът на сходно милосърдие към един собствен малък абстрактен съперник? Съмнявах се. Той просто извърши молбата на приятеля си и не обърна внимание на студента… А ми идеше да му кажа, че зная наизуст цялата му „ Епопея на забравените “, че съм го избирал за народен представител, че му се дразня за оскърбителния му епитет към родния ми град (Вазов го назовава „ Дремиград “ – б. а.), че самичък пишех стихове, че съм създател на злощастната публикация и прочие “.
По-късно, във връзка гибелта на Иван Вазов, Полянов написа стихотворението „ Нашият реверанс “, което Стоян Омарчевски не позволява за щемпел.
От Франция българинът сътрудничи на някои печтни издания – списанието „ Ден “ на Янко Сакъзов, „ Дело “, „ Ново време “, „ Работнически приятел “.
Остава в Нанси от 1894 година до 1902 година Годините, които прекарва там са креативен за поета. Раждат се и едни от първите му разкази „ Срещу Коледа “ и „ Срещу Нова година “, отпечатани във вестник „ Работнически приятел “.
По-късно е създател на редица стихотворения свързани с религиозни празници. Под тези два описа той изписва подзаглавие „ Разказ из живота “. Героите му живеят в съборени къщурки в покрайнините на града, където е мрачно и бедността ги преследва като гладна вълчица... Полянов се трансформира в бранител на слабия човек. В Нанси стартира да основава и фейлетони, един от тях е „ Пътни бележки “.
В една декемврийска нощ за някаква новогодишна вечеринка на българските студенти написва стихотворението „ Срутените кумири “. Ражда се и романа „ Словоборци “, само че ръкописът е загубен.
Така и не съумява да вземе тапия за доктор. През 1902 година се завръща в България. Пише за списание „ Ново време “, където отпечатва стихотворения – „ Орфей “, „ Суша “, „ Топят се снеговете “, „ Юда Икариотски, „ Сън “, „ Жерави “ и други Някои от тях са поеми. В интервала 1905 година и 1919 година основава разкази, приказки и фейлетони и като че ли загърбва поезията.
В този интервал издава книгата си „ От Изток до Запад “, която съдържа приказки и митове – „ Видения “, „ Наздравицата на Сократа “, „ Херострат “, „ Третата нощ на Клеопатра “, „ Бялата постройка “, „ Приказка за вълка “ и други заглавия. Полянов води читателя в предишното, само че и в бъдещето. Възкръсват исторически облици, разкрива мечтанията за идното.
Участва в Балканската и Първата международна война като запасен офицер и сътрудничи на списание „ Борба “ и вестник „ Работническа отбрана “. Там разгласява разказите „ Вълкът на нищетата “ и „ Покривачът “, както и фейлетоните „ Негово златно Величество “ и „ Сънят на основния Директор “. В тях прозират тематиките за свободата, справедливостта и вярата.
По предложение на Крум Кюляков и Христо Ясенов в края на 1919 година се отпечатва хумористичното седмично списание „ Червен смях “. В него Димитър Полянов написа стихотворения и злободневки. В „ Червен смях “ разгласява свои стихотворения и Христо Смирненски. По-късно Полянов става негов редактор, само че и рисува карикатури. След като списанието е спряно от щемпел взе участие в редактирането на – „ Наши дни “ и „ Нови дни “, където написа публикации по публични и културни въпроси. През 1925 година основава и редактира „ Наковлня “, за седем години излизат 235 бр. След 1933 година се отдава на преводите си от френски език.
Животът на Димитър Полянов изгасва на 25 септември 1953 година в София. На гроба му в Орландовци от дълго време не е стъпвал човешки крайник, а надписа с името му към този момент мъчно се разчита.
Взирам се в пожълтелите страници със стихотворения на поета. Там чета стихотворението му „ Жетва “. Под заглавието му са изписани редове от Хр. Ботев – „ Жетва е в този момент – пейте робини! “. Така стартира и стихотворението на Димитър Полянов:
Жетва е в този момент – пейте робини,
пейте за нови черни тегла,
по какъв начин пред хамбари гладният гине
в градове тъжни и глухи села;
Пейте за тая гнила страна,
кражбата дето свят е закон,
дето на почтен самун се не дава,
а на безчестний – цялостен милион;
пейте – по какъв начин слабий се доубива,
безшумно, безкръвно, ден след ден
в нашта татковина немилостива,
в тоз свят за вълци, хитро скроен,
пейте за алчни златни велможи,
пейте за новите наши паши,
две от раята що дерат кожи
и с памук вадят наште души.
Пейте, нещастни, пейте, терзани,
плебеи на черний кървави труд,
пейте за подлите нови душмани,
пейте за българский кръстен Махмуд!
Вопъл да бъде вашата ария
и да раздруса днешний вертеп –
ядосан да скочи робът покъртен,
насила да вземе слънце и хлеб!
Нека таз ария ваша е клетва
за възмездие в страшния час,
че към този момент зрее кървава жетва
със златно жито единствено за нас!
Не ние решаваме кой е важен стихотворец, а времето… То от време на време по този начин се завърта, като че ли желае да ни покаже, че историята постоянно се повтаря… И може би ще пристигна ден, в който някои от стихотворенията на Димитър Полянов ще се четат още веднъж.
Това е мотив да разлистя документи свързани с живота на Димитър Полянов и да си напомня неговите стихотворения, разкази и фейлетони.
Димитър Иванов Попов е роден на 4 октомри 1876 година в Карнобат. Години по-късно, когато той е прочут стихотворец, назовават градчето на негово име – Поляновград. Родителите му са от село Подвис.
„ Дядо ми по татко, даскал Денко Денкович, бил изпратен като дете вероятно от Неофит Бозвели в Хилендар и Зограф и след завръщането си оттова разкрил първото славяно-българско учебно заведение в града. От оставените старопечатни книги и ръкописи с похвални слова и проповеди се вижда, че бил образован човек. А дядо ми по майка бил погубен от турците в Балкана като национален покровител, за което има дописка в „ Дунавски лебед “ на Г. Раковски “, написа поета в „ Автобиография “.
Майка му Неда е духовита жена и за известно време е председателка на женското сдружение в Карнобат. Тя вкарва в градчето първата ръчна шевна машина донесена от Русия.
Баща му Иван Попдимитров живее като млад при родственици в Крим, Браила и Цариград. После учи в Одеската духовна семинария, която напуща поради заболяване. Завършил Сливенското четирикласно учебно заведение. Става създател на Карнобатското читалище и член на Тайния революционен комитет. Опитвал се да написа стихове, от него евентуално Димитър наследява поетичната искра. По време на Освободителната война фамилията бяга от башибозуците, а когато се завръщат в дома си, там са настанени съветски боен доктор и неговият украински ординарец, който обичал да носи Димитър на раменети си и да го подмята.
Освобождението заварва Иван Попдимитров на работа като служител в турската администрация.
Синът му Димитър още като дете чете приказките „ Хиляда и една нощ “, книги от бащината библиотека. Впечатление му вършат стихотворенията на Иван Вазов от „ Епопея на забравените “. Момчето се среща с националния стихотворец задочно. „ Бях възпитаник в първи клас, коства ми се. Родният ми град избираше известния публицист за депутат. И тъй като по негово време нямаше печатни бюлетини, аз бях един от щастливите краснописци, натоварени да пишем на четвъртити бели листчета фатидичните три думи: Иван Минчев Вазов. Разбира се, аз знаех към този момент доста от стихотворенията на поета и пишейки името му… “
Сред обичаните му поети е и Христо Ботев и на драго сърце рецитира негови стихотворения. Момчето се интересува от литература и история. С наслаждение чете поемата „ Черен арап и хайдут Сидер “ от възрожденеца Никола Козлев.
Димитър приключва локалното класно учебно заведение. Баща му го завежда в Сливенската гимназия по съвет на шефа ù, който по-късно го оставя да повтаря трети клас, с цел да се „ ускори физически “.
Още като идва, с цел да учи в Сливен, бъдещият стихотворец Димитър Полянов, стартира да води своята „ Смешна тетрадка “. В нея си написа всичко това, което му споделя неговата хазяйка. Също мемоари от родния си град, разказва колоритнитните персони, които са негови съвременници.
През образователната 1889-1890 година приключва трети прогимназиален клас. В Сливенската гимназия учители са му известния книжовник и съставител на две „ Христоматии “ Димитър Мишев, историкът Никола Габровски, написал брошурата „ Нравствената задача на интелигенцията “, Гаврил Балабанов, създател на фейлетони.
Димитър от дете знае турски език, само че в Сливен учи и съветски, помощ му оказва пристигналият от Одеската гимназия възпитаник Димитър Квартирников, брат на класния му началник. С младия мъж остават другари до края на ученичеството в гимназията. По-късно учи немски в Мюнхен и Виена. А като боец учи британски език и чете в оригинал Байрон.
Докато учи в Сливен Димитър обича да се разхожда отвън града, отскача до подножието на връх Бармук. Пише първите си поетични редове: „ О, Бармук, Бармук! “. Ражда се едно от първите му стихотворения „ Безсънни часове “. От 1893 до 1894 година си води тетрадка със стихотворения „ Мисли и фантазии с мастило “.
В Сливенската мъжка гимназия, наред с поетичните му пориви се захваща с живопис. Рисува съвсем всеки ден. Когато приключва пети клас взема решение да вземе документите си от гимназията, с цел да замине за Италия, където да учи живопис. Вече е убеден в желанията си, тъй като се занимава с италиански език. Когато отива в кабинета на шефа на учебното заведение, той му изяснява, че с цел да стане художник би трябвало да има необятна просвета и е нужно да приключи образованието си. И ученикът остава да довърши науките.
През ваканцията на 1893 година написа разказ „ Мечтател и художник “, а основният воин е самият той. Безспорно това е обвързвано с увлечението му към живописта. Този му книжовен младежки опит слага въпросът за „ чистото “ изкуство. Героят от романа избира да напусне пещерата, в която живеят откъснатите от живото художници и да излезе измежду хората.
Полянов е убеден, че изкуството би трябвало да бъде реалистично и да служи на живота.
Но креативните му устреми не се изчерпват единствено с „ Мечтател и художник “. Подражавайки на „ Страданията на младия Вертер “ на Гьоте, написа различен собствен разказ „ Страданията на младия Полянов “. В него стремежите и подозренията на героя се разкриват в писма. Романът даже имал и увод, в който пишело, че животът на героя Матей Полянов бил забавен, само че в последна сметка пристигнал до решение да се самоубие заради изгубената религия в любовта. Ръкописът на този разказ е загубен. От него е останало единствено името на героя, което писателят употребява по-късно като собствен псевдоним.
Много по-късно се подписва и с други псевдоними – Д. Карановец, М. Морянин, М. Мор, Горазд, Ал. Шонар, Червеноризъц Храбър, LXXX, Червен смях и други
През 1894 година Димитър Полянов приключва Сливенската мъжка гимназия и взема решение да учи медицина, с цел да може да оказва помощ на хората. През есента отпътува за Нанси, Франция. Но заниманията му с френския език му разкриват нови светове. Негови обичани създатели стават френските поети и писатели - Оноре де Балзак, Емил Зола и Виктор Юго. Превежда и от съветски известната книга на В. В. Вересаев „ Записки врача “, която способства за мъчителното за него загърбване на медицината. Младият мъж чете и написа непрекъснато. Опитва се да припечелва някоя пара от литературния си труд като преводач и редактор, само че не съумява.
През същата година в сливенския вестник „ Сиромашки бранител “ се появява разказът му „ Да не бях бедняк “, което е първата му отпечатана творба. Под нея за първи път се подписва с псевдонима Полянов. Тогава излиза и стихотворението му „ Молитва “.
През лятото на 1895 година, след една година студентство във Франция се завръща в София, с цел да държи конкурсен изпит за стипендия по медицина. Тогава се случва забавно събитие в биографията му, обвързвано с поета Иван Вазов.
„ И по време на юбилея на поета по случай двадесет и пет годишната му писателска активност напечатах в тогавашния партиен вестник „ Социалист “ една негативна публикация и няколко епиграми срещу Константин Величков, тогава министър на просвещението. Тая публикация и тези епиграми, въпреки подписани с псевдонима ми – тогава още малко прочут – станаха причина да изгубя одеве извоюваната ми стипендия.
Сам министър Величков, при който се явих, ми изясни, че не може да даде стипендия на социалист, на юноша, който подлага на критика публичния строй и неговите културни представители. Все по това време, с цел да отпътува още веднъж за Франция „ националният стихотворец “ ми стана поръчител за паспорта. Това стана напълно случайно…Бях отишъл в тогавашната печатницца „ Прогрес “, която се обитаваше на мястото на днешното кафе-сладкарница „ България “ против двореца, да помоля шефа ù Иван Говедаров, татко на пловдивските Говедаровци и остарял другар на татко ми още от седемдесетте години в Цариград, да стане поръчител за паспорта ми. Г. Говедаров бе в течение на моята акцидент със публикацията ми срещу неговите именити другари и жалеше не толкова мене, колкото татко ми…След неговия автограф трябваше още един. И внезапно в дребната стъклена канцеларийка, към двора, влезе Иван Вазов, който бях към този момент срещал и следил по улиците. В тая минута той ми се видя – на мене, деветнадесетгодишния миличък студент – висок, голям. Стори ми се, че той знае кой съм и ме мери от горната страна надолу, пренебрежително и пренебрежително, загдето съм се осмелил да го подлагам на критика, него, великана…
Иван Говедаров го предложения да ми стане поръчител, като ме показа, и поетът, без да сяда на поднесения стол, постави подписа си с едрия си подчерк „ И. Вазов “. Способен ли беше поетът на сходно милосърдие към един собствен малък абстрактен съперник? Съмнявах се. Той просто извърши молбата на приятеля си и не обърна внимание на студента… А ми идеше да му кажа, че зная наизуст цялата му „ Епопея на забравените “, че съм го избирал за народен представител, че му се дразня за оскърбителния му епитет към родния ми град (Вазов го назовава „ Дремиград “ – б. а.), че самичък пишех стихове, че съм създател на злощастната публикация и прочие “.
По-късно, във връзка гибелта на Иван Вазов, Полянов написа стихотворението „ Нашият реверанс “, което Стоян Омарчевски не позволява за щемпел.
От Франция българинът сътрудничи на някои печтни издания – списанието „ Ден “ на Янко Сакъзов, „ Дело “, „ Ново време “, „ Работнически приятел “.
Остава в Нанси от 1894 година до 1902 година Годините, които прекарва там са креативен за поета. Раждат се и едни от първите му разкази „ Срещу Коледа “ и „ Срещу Нова година “, отпечатани във вестник „ Работнически приятел “.
По-късно е създател на редица стихотворения свързани с религиозни празници. Под тези два описа той изписва подзаглавие „ Разказ из живота “. Героите му живеят в съборени къщурки в покрайнините на града, където е мрачно и бедността ги преследва като гладна вълчица... Полянов се трансформира в бранител на слабия човек. В Нанси стартира да основава и фейлетони, един от тях е „ Пътни бележки “.
В една декемврийска нощ за някаква новогодишна вечеринка на българските студенти написва стихотворението „ Срутените кумири “. Ражда се и романа „ Словоборци “, само че ръкописът е загубен.
Така и не съумява да вземе тапия за доктор. През 1902 година се завръща в България. Пише за списание „ Ново време “, където отпечатва стихотворения – „ Орфей “, „ Суша “, „ Топят се снеговете “, „ Юда Икариотски, „ Сън “, „ Жерави “ и други Някои от тях са поеми. В интервала 1905 година и 1919 година основава разкази, приказки и фейлетони и като че ли загърбва поезията.
В този интервал издава книгата си „ От Изток до Запад “, която съдържа приказки и митове – „ Видения “, „ Наздравицата на Сократа “, „ Херострат “, „ Третата нощ на Клеопатра “, „ Бялата постройка “, „ Приказка за вълка “ и други заглавия. Полянов води читателя в предишното, само че и в бъдещето. Възкръсват исторически облици, разкрива мечтанията за идното.
Участва в Балканската и Първата международна война като запасен офицер и сътрудничи на списание „ Борба “ и вестник „ Работническа отбрана “. Там разгласява разказите „ Вълкът на нищетата “ и „ Покривачът “, както и фейлетоните „ Негово златно Величество “ и „ Сънят на основния Директор “. В тях прозират тематиките за свободата, справедливостта и вярата.
По предложение на Крум Кюляков и Христо Ясенов в края на 1919 година се отпечатва хумористичното седмично списание „ Червен смях “. В него Димитър Полянов написа стихотворения и злободневки. В „ Червен смях “ разгласява свои стихотворения и Христо Смирненски. По-късно Полянов става негов редактор, само че и рисува карикатури. След като списанието е спряно от щемпел взе участие в редактирането на – „ Наши дни “ и „ Нови дни “, където написа публикации по публични и културни въпроси. През 1925 година основава и редактира „ Наковлня “, за седем години излизат 235 бр. След 1933 година се отдава на преводите си от френски език.
Животът на Димитър Полянов изгасва на 25 септември 1953 година в София. На гроба му в Орландовци от дълго време не е стъпвал човешки крайник, а надписа с името му към този момент мъчно се разчита.
Взирам се в пожълтелите страници със стихотворения на поета. Там чета стихотворението му „ Жетва “. Под заглавието му са изписани редове от Хр. Ботев – „ Жетва е в този момент – пейте робини! “. Така стартира и стихотворението на Димитър Полянов:
Жетва е в този момент – пейте робини,
пейте за нови черни тегла,
по какъв начин пред хамбари гладният гине
в градове тъжни и глухи села;
Пейте за тая гнила страна,
кражбата дето свят е закон,
дето на почтен самун се не дава,
а на безчестний – цялостен милион;
пейте – по какъв начин слабий се доубива,
безшумно, безкръвно, ден след ден
в нашта татковина немилостива,
в тоз свят за вълци, хитро скроен,
пейте за алчни златни велможи,
пейте за новите наши паши,
две от раята що дерат кожи
и с памук вадят наште души.
Пейте, нещастни, пейте, терзани,
плебеи на черний кървави труд,
пейте за подлите нови душмани,
пейте за българский кръстен Махмуд!
Вопъл да бъде вашата ария
и да раздруса днешний вертеп –
ядосан да скочи робът покъртен,
насила да вземе слънце и хлеб!
Нека таз ария ваша е клетва
за възмездие в страшния час,
че към този момент зрее кървава жетва
със златно жито единствено за нас!
Не ние решаваме кой е важен стихотворец, а времето… То от време на време по този начин се завърта, като че ли желае да ни покаже, че историята постоянно се повтаря… И може би ще пристигна ден, в който някои от стихотворенията на Димитър Полянов ще се четат още веднъж.
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ