Твърде често, но не много честно, успехът на протестите се

Твърде често, но не много честно, успехът на протестите се ...

Протестът не е длъжен да свали Борисов, за да бъде успешен.

Твърде често, но не много честно, успехът на протестите се измерва буквалистки - да ви видим сега, ще свалите ли Борисов, няма ли. Вече над 60 дни не може да го свалите - значи не става този протест. Че той да не е вчерашен Борисов - хубаво изигра картите с новата конституция, защото той е играч, а вие не.  
Това бакалско теглене на чертата обаче е - да използваме най-меката дума - наивно. Успехът на протестът не се измерва единствено с това сваля министри, премиери и прокурори. Измерва се в дълъг хоризонт - с това, че създава общност, която внимателно, всекидневно и настойчиво следи всичко, което става в държавата и е готова да му се противопостави, ако то е срещу обществения интерес. 
Всъщност последните седем години постигнаха сериозен граждански успех, който тепърва ще дава плодове. Този успех е в изграждането на общност в социалните мрежи, която е способна да реагира в рамките на часове на всичко: от статус на Дани Кирилов, до атака срещу "Хиполенд" или тарикатското печеленe на време с новата конституция. Може да не звучи много, но ако някой мисли така, нека си припомни годините на Тройната коалиция или НДСВ преди това. Ситуацията тогава: почти цялата медийна среда работи със заглушител. За определени далавери се знае публично, но много малко се пише публично въобще. Ако случайно се напише - някой изяжда едни железа или в по-лекия случай - уволнение. Целият период от 2000 до 2010-та има само един голям протест - този на учителските стачки, и един по-малък - след убийството на Стоян Балтов в Студентски град. За 10 години - толкова. А не е да е нямало безброй поводи за десетки хиляди пред Министерски съвет. "Апартаментгейт" например беше невъзможен - нито по отношение на Цветанов, нито по отношение на останалите замесени. Корупцията получаваше нищожен дял разследвания и нищожен дял реакции, не защото не бе пак толкова отвратителна, а защото паноптикумът на социалните мрежи не бе създаден. А той се създаде след протестите през 2013-та и продължава да работи до днес. Ще работи и в бъдеще и това е чудесно.  
В този смисъл броенето на дните на протест и очакването за оставка на Борисов е нищожно упражнение. Качественото изменение е факт. И то е особено важно, тъй като успява да сложи тежест върху везната на обществения договор и да предизвиква във властта тъкмо онова, което тя всяваше години наред - ако не страх, поне притеснение. Определена гражданска инвестиция, която би трябвало да расте в бъдеще и нейният растеж да се превръща във все по-незаобиколим фактор. Дори опасенията от назадничави места в свободата на словото са не толкова уместни - критичното медийно пространство съществува, просто се измести в социалните мрежи и всъщност сме много по-напред в сравнение с нулевите години или тези преди десет. Ако например "Биволъ" в онези времена разполагаха със собствен вестник, той трудно щеше да пробива мрежите на разпространение; но днес мълниеносното разпространение в социалните мрежи на всяко разследване е голямата и хубава новина, въпреки журналистическите навици по вторачване в лошата. Нека това се знае. 
За финал, още нещо, което се признава рядко. То е че дори самият Борисов и неговият кабинет не е константа; ако той бъде атакуван непрекъснато, няма как да бъде същия. И колкото и да учудва - не е. Представете си тандема Борисов-Гешев през 2005-та. Няколко национални всекидневници, които щяха да ги защитават на амбразурата както и правят до днес. Две телевизии, които ще се страхуват да излъчат нещо по-сериозно от разследване на селски кмет. И толкоз. Най-добре дори да не си го представяте. 
 
Автор: Райко Байчев

Източник: actualno.com