Руската критика за Софийска опера: Батут, демоде и несполучливо пеене
Тук всички си влачат краката, седят, облегнати на хълбок, падат, разтваряйки ръце, тресат копия, мечове, гриви, въртят необичайно очи и вършат всякакви стъпки от асортимента на детския спектакъл, като допълват картината с мизансцени. Никой не би се удивил на всичко това, в случай че българските артисти бяха на кънки. Но не! Артистите пеят и скачат на батут по трима, даже вършат във въздуха шпагат. И апропо шпагатът излиза доста по-сполучлив, в сравнение с високите ноти.
Докато Тодор Живков и Леонид Брежнев се целуваха уста в уста като кръвни братя, всеки артикул, „ създаден в България “, беше шумно акламиран в някогашния Съветски съюз - от консервите с лютеница до концертите на Емил Димитров, Лили Иванова, Васил Найденов, Ритонците, Трамвай № 5, които в действителност пълнеха зали и игрища.
Но и най-хубавите ни музиканти се въздържаха от турнета в Москва и Санкт Петербург, където класиката е вяра от епохи. Сега обаче Софийската опера дръзна да покаже в Болшой спектакъл Пръстенът на нибелунга на Вагнер, Янините девет братя на Любомир Пипков и балета Корсар - след серия от договаряния сред политици и културтрегери през последните пет години.
От възторжените репортажи на пътувалите със софийската опера публицисти не стана доста ясно, че нашите актьори в действителност са били поканени да запълнят сцените, освободени през май от трупата на Болшой, която по това време гастролирала в Китай и Япония. Отзивите на съветските критици за изявата на българите напълно не са благосклонни.
Юлия Бедерева от авторитетния вестник Комерсант твърди, че трагичните герои в Пръстенът на нибелунга са изглеждали комично и се чуди на сценографията, измайсторена от живеещия в Париж художник Николай Панайотов.
„ В началото над сцената надвисва загадъчна структура от три конуса. Какво значат те, публиката ще разбере по-късно, когато се спуснат надолу. И ще се окаже, че те символизират Валхала (дворец, в който съгласно скандинавската митология живеят повалените в борби воини - бел. ред.). Конструкцията е многозначителна - конусите изобразяват ту гора, ту планини, ту пламъци. В края на краищата те служат за екран за видеопрожекция на комичен дракон и жаба, в които се трансформира гномът Алберих. Като под шапка невидимка. Е, и какво, ще каже фенът, какво като е смешно?
Тук всички си влачат краката, седят, облегнати на хълбок, падат, разтваряйки ръце, тресат копия, мечове, гриви, въртят необичайно очи и вършат всякакви стъпки от асортимента на детския спектакъл, като допълват картината с мизансцени. Никой не би се удивил на всичко това, в случай че българските артисти бяха на кънки. Но не! Артистите пеят и скачат на батут по трима, даже вършат във въздуха шпагат. И апропо шпагатът излиза доста по-сполучлив, в сравнение с високите ноти. Има даже плуване във вода.
В този смисъл акробатичните номера на батут, съчетани с пеене, могат да бъдат окачествени като иновация. Над сцената във въздуха с дрънкане се появява пластмасовият летящ транспортен съд - това е Логе. Може би оркестърът частично стана жертва на характерната звучност на Болшой спектакъл. Естествено, не в случаите, където губеше сили и звучеше нестройно. Мнозина от артистите имаха някои сполучливи фрагменти, само че като цяло те нямаха никакво отношение нито към Вагнеровия, нито към какъвто и да е различен вокал в избран жанр “, громи критичката.
Балетът Корсар също е подразнил познавачи в съветската столица - най-много със руския си почерк в постановката. Произведението с музика по поемата на Байрон се счита за касов шлагер, откогато се появява на сцената. В Русия творбата идва през 1858 - две години откакто хореографът Жозеф Мазильо я слага в Парижката опера.
През 1863 Мариус Петипа усъвършенства Корсар с 20-минутната сцена Оживената градина. През ХХ век към спектакъла прибавят популярното па-дьо-дьо, трансформирало се в наложителен детайл на балетните състезания. Така еклектичният Корсар се оказва красиво представление, необременено от строгите догми, типични за това време.
На този декор Корсар на Софийската опера - план на трима руски американци, ухае на 80-те, настояват в Москва. Като същинско дете на „ застоя “ в Съюз на съветските социалистически републики, безапелационни са специалисти в мегаполиса. Ето какво написа Татяна Кузнецова.
„ Елдар Алиев - създател на либретото, постановчик хореограф и художник по осветлението, сценографът Семьон Пастух и създателят на костюмите Галина Соловьова отпътуваха за Съединени американски щати при започване на 1990. Оказа се, че са търсени емигранти - поработиха по целия свят, даже и в Русия.
Само че от българския Корсар излиза наяве, че възгледите на този екип за балетната класика са образувани в годините, когато Елдар Алиев танцува в ленинградския Кировски спектакъл, а фамилната двойка Пастух-Соловьова си вади хляба в прилежащия Малий спектакъл за опера и балет. Българският Корсар е радостен и нагласен - през 1980 балетният натурализъм към този момент не бе съвременен. Тогава се приемаше и леката смешка над дремещата класика. Затова Семьон Пастух изобразява източен крайморски базар с пъстри къщички.
Харемът икономично е обозначен с развяващи се пердета, а пещерата на корсарите Пастух е направил като щампа - от тръби в сребрист цвят и други сходни железни произведения. Галина Соловьова се оказва по-консервативна от мъжа си - разноцветните пиратски облекла, бродираните сутиени над златните пачки, обилните поли над шалварите можеха да се видят през 70-те в Съюз на съветските социалистически републики.
Алиев, който през днешния ден е живописен началник на Приморския филиал на Мариинския спектакъл, е създал тази грандиозна вивисекция, на която са способни единствено руските хореографи, отнасящи светлината на съветската класика в международните дълбини.”
От рецензиите излиза наяве, че в Болшой спектакъл триумф е имала само операта Янините девет братя. Творбата на Любомир Пипков е нещо в действителност непознато за изкушения московски фен, който е задоволен от всевъзможни арт хрумвания. Костюмите и маските на кукери и бабугери, които изпълват постановката на Пламен Карталов, са таман за столичните ценители в Русия.
Сега и ученият се надява, че Болшой ще върне визитата у нас. Само че в шлагерите на най-прочутата в света съветска класическа натрупа вземат участие десетки артисти, музиканти и спектакъл майстори - а това значи старания за грандиозно финансиране. Така че няма място за постсоциалистически оптимизъм - България от дълго време не е Запад за Русия.
Източник: Гласове
Докато Тодор Живков и Леонид Брежнев се целуваха уста в уста като кръвни братя, всеки артикул, „ създаден в България “, беше шумно акламиран в някогашния Съветски съюз - от консервите с лютеница до концертите на Емил Димитров, Лили Иванова, Васил Найденов, Ритонците, Трамвай № 5, които в действителност пълнеха зали и игрища.
Но и най-хубавите ни музиканти се въздържаха от турнета в Москва и Санкт Петербург, където класиката е вяра от епохи. Сега обаче Софийската опера дръзна да покаже в Болшой спектакъл Пръстенът на нибелунга на Вагнер, Янините девет братя на Любомир Пипков и балета Корсар - след серия от договаряния сред политици и културтрегери през последните пет години.
От възторжените репортажи на пътувалите със софийската опера публицисти не стана доста ясно, че нашите актьори в действителност са били поканени да запълнят сцените, освободени през май от трупата на Болшой, която по това време гастролирала в Китай и Япония. Отзивите на съветските критици за изявата на българите напълно не са благосклонни.
Юлия Бедерева от авторитетния вестник Комерсант твърди, че трагичните герои в Пръстенът на нибелунга са изглеждали комично и се чуди на сценографията, измайсторена от живеещия в Париж художник Николай Панайотов.
„ В началото над сцената надвисва загадъчна структура от три конуса. Какво значат те, публиката ще разбере по-късно, когато се спуснат надолу. И ще се окаже, че те символизират Валхала (дворец, в който съгласно скандинавската митология живеят повалените в борби воини - бел. ред.). Конструкцията е многозначителна - конусите изобразяват ту гора, ту планини, ту пламъци. В края на краищата те служат за екран за видеопрожекция на комичен дракон и жаба, в които се трансформира гномът Алберих. Като под шапка невидимка. Е, и какво, ще каже фенът, какво като е смешно?
Тук всички си влачат краката, седят, облегнати на хълбок, падат, разтваряйки ръце, тресат копия, мечове, гриви, въртят необичайно очи и вършат всякакви стъпки от асортимента на детския спектакъл, като допълват картината с мизансцени. Никой не би се удивил на всичко това, в случай че българските артисти бяха на кънки. Но не! Артистите пеят и скачат на батут по трима, даже вършат във въздуха шпагат. И апропо шпагатът излиза доста по-сполучлив, в сравнение с високите ноти. Има даже плуване във вода.
В този смисъл акробатичните номера на батут, съчетани с пеене, могат да бъдат окачествени като иновация. Над сцената във въздуха с дрънкане се появява пластмасовият летящ транспортен съд - това е Логе. Може би оркестърът частично стана жертва на характерната звучност на Болшой спектакъл. Естествено, не в случаите, където губеше сили и звучеше нестройно. Мнозина от артистите имаха някои сполучливи фрагменти, само че като цяло те нямаха никакво отношение нито към Вагнеровия, нито към какъвто и да е различен вокал в избран жанр “, громи критичката.
Балетът Корсар също е подразнил познавачи в съветската столица - най-много със руския си почерк в постановката. Произведението с музика по поемата на Байрон се счита за касов шлагер, откогато се появява на сцената. В Русия творбата идва през 1858 - две години откакто хореографът Жозеф Мазильо я слага в Парижката опера.
През 1863 Мариус Петипа усъвършенства Корсар с 20-минутната сцена Оживената градина. През ХХ век към спектакъла прибавят популярното па-дьо-дьо, трансформирало се в наложителен детайл на балетните състезания. Така еклектичният Корсар се оказва красиво представление, необременено от строгите догми, типични за това време.
На този декор Корсар на Софийската опера - план на трима руски американци, ухае на 80-те, настояват в Москва. Като същинско дете на „ застоя “ в Съюз на съветските социалистически републики, безапелационни са специалисти в мегаполиса. Ето какво написа Татяна Кузнецова.
„ Елдар Алиев - създател на либретото, постановчик хореограф и художник по осветлението, сценографът Семьон Пастух и създателят на костюмите Галина Соловьова отпътуваха за Съединени американски щати при започване на 1990. Оказа се, че са търсени емигранти - поработиха по целия свят, даже и в Русия.
Само че от българския Корсар излиза наяве, че възгледите на този екип за балетната класика са образувани в годините, когато Елдар Алиев танцува в ленинградския Кировски спектакъл, а фамилната двойка Пастух-Соловьова си вади хляба в прилежащия Малий спектакъл за опера и балет. Българският Корсар е радостен и нагласен - през 1980 балетният натурализъм към този момент не бе съвременен. Тогава се приемаше и леката смешка над дремещата класика. Затова Семьон Пастух изобразява източен крайморски базар с пъстри къщички.
Харемът икономично е обозначен с развяващи се пердета, а пещерата на корсарите Пастух е направил като щампа - от тръби в сребрист цвят и други сходни железни произведения. Галина Соловьова се оказва по-консервативна от мъжа си - разноцветните пиратски облекла, бродираните сутиени над златните пачки, обилните поли над шалварите можеха да се видят през 70-те в Съюз на съветските социалистически републики.
Алиев, който през днешния ден е живописен началник на Приморския филиал на Мариинския спектакъл, е създал тази грандиозна вивисекция, на която са способни единствено руските хореографи, отнасящи светлината на съветската класика в международните дълбини.”
От рецензиите излиза наяве, че в Болшой спектакъл триумф е имала само операта Янините девет братя. Творбата на Любомир Пипков е нещо в действителност непознато за изкушения московски фен, който е задоволен от всевъзможни арт хрумвания. Костюмите и маските на кукери и бабугери, които изпълват постановката на Пламен Карталов, са таман за столичните ценители в Русия.
Сега и ученият се надява, че Болшой ще върне визитата у нас. Само че в шлагерите на най-прочутата в света съветска класическа натрупа вземат участие десетки артисти, музиканти и спектакъл майстори - а това значи старания за грандиозно финансиране. Така че няма място за постсоциалистически оптимизъм - България от дълго време не е Запад за Русия.
Източник: Гласове
Източник: slava.bg
КОМЕНТАРИ