Васил Левски в медийната полемика
Цялостен обществен облик на Левски за пръв път прави Ивайло Христов в новата си книга "Публичният облик на Левски ". Тя съдържа всичко значимо, излязло като "медийна дискусия и публичен спор " до ден сегашен. Мащабно по размер и наличие проучване за делото и живота на Апостола на свободата и еволюирането му през годините. Покрай обществения облик на Левски създателят основава и обществен облик на няколко политически системи, на обособени учени историци, политици, общественици, съратници на Апостола, на дейностите и отношението им към неговата персона, на признанието на стореното от него още от времето като участник в легията на Раковски или както самия Ивайло Христов написа в заключението си: "Една от значимите цели на актуалната монография е да обясни изцяло кой и какво е направил в хода на общобългарския спор за извисяването на обществения облик на Апостола ".
Съдържанието на книгата е разграничено на няколко глави, които с дребни изключения, следват хронологията на времето, през което са се появявали изявленията. Ранни трудове, въпреки и нищожни, създателят открива още във Възрожденската преса или се базира на изреченото от няколко известни воеводи, също и на оценките на Каравелов и Ботев. По-малко известна е оценката на Каравелов, която се основава на разминаването на възгледите и позициите им по тактически и организационни въпроси - Каравелов е насочен съм Сърбия, на чиято помощ се надява.
Реално общественият облик на Левски, ни споделя създателят, стартира да се построява след обесването му през 1873 год. В по-пространни и стойностни измерения се разпростира след Освобождението. Изследванията на Ивайло Христов като цяло оформят гледка на изявленията освен като фактология, само че и като разбор и открояване измежду народа. Началото слага Г. А. Кирков, който през 1882 година написва първата биография на Левски, само че първият, важен от историческа и фактологическа точка, труд е "Васил Левски. Дяконът. Черти из живота му " на Захари Стоянов. Той добива необятна известност и е най-стойностното за това време проучване, акцентира създателят, тъй като Захари Стоянов акцентира Левски като популярен уредник на националната гражданска война и като воин.
По стъпките на Захари Стоянов потеглят Иван Кършовски, Филип Симидов, Стоян Заимов. Но книгата на Захари Стоянов провокира и първия спор, който Ивайло Христов наблюдава и като заслужаващо внимание показва отзива на Стефан Бобчев във в. "Марица ". Отбелязва и оценката на Димитър Благоев и някои други с друга идейна устременост изявления до края на 19 век.
По това време, ни споделя създателят, стартират и първите опити за канонизирането на Дякон Левски и разгорещените разногласия за измяната на поп Кръстьо. Богатата фактология не е безкористен списък на събития, лица, документи, а високо професионален разбор и оценка на събраното и подреденото. Особено внимание Ивайло Христов обръща на и до през днешния ден щекотливия въпрос: "Могъл ли е Левски да бъде избавен? ". Мненията са разнопосочни и към момента няма безапелационен отговор.
Същата прозорливост и аналитичност той демонстрира и при следенето на общобългарския спор след Освобождението до първата международна война. В този интервал към този момент е натрапен един - да го назовем първи, вид на одобряване на обществения облик на Левски. В началото той е романтично-идеалистичен, съпоставя се с Ботев и още веднъж се вършат опити за канонизирането му. Определено място Ивайло Христов отделя на позицията на левицата и на десницата, чиито идейни различия не престават и сред двете войни. По това време се вижда и съществено внимание и отношение на историческата просвета към личността и делото на Апостола. Започва с появяването на книгата на Димитър Страшимиров "Васил Левски. Живот, каузи, извори " (1929) последвана от книгата на Александър Буров - също съществено научно по оценка на създателя проучване. Проследявайки стойностните трудове за Апостола, появили се през края на 20-те и 30-те години на предишния век, Ивайло Христов прави значими заключения: "Личността и високият престиж на Апостола получават голяма, безспорна законна мощ ".
Поражението на България през Първата международна война потвърждава правотата на републиканските и демократичните хрумвания на Левски и още - че той стои отпред на една професионална революционна организация и към този момент е станал обект на поклонение.
По-нататък Ивайло Христов стопира вниманието си върху възприемането на идейното завещание на Левски по време на социализма. През 50-те години се насажда концепцията за интернационализма като идейна позиция на Левски и оценките за живота и делото му очевидно се политизират. Липсват и задоволително проучвателен текстове с приносно значение. Вниманието си в този момент създателят насочва към писанията на Тодор Павлов и Вълко Червенков, които основават в някаква степен килнат, партийно обагрен облик на Левски. Чак след края на 50-те години и началото на 60-те, наклонността стартира да се трансформира и делото на Апостола към този момент се преглежда като справедлив резултат на националното съзряване по време на Възраждането.
Но чак през 70-те години излиза събрано цялото писмено завещание на Левски, което по неоспорим метод илюстрира духовния растеж на Дякона, слял ориста си със ориста на народа. Друг значим повратен миг, показва писателят, настава след една обява на Николай Генчев и появяването на книгата му "Левски, революцията и бъдещето " (1973). Нетрадиционното и новаторското в нея Ивайло Христов съзира във въпроса за националния нихилизъм на българите, съпоставяйки концепциите на Левски. Книгата на огромния наш историк, той дефинира като знакова, защото отбелязва и показва отношение към фалшификацията на предишното.
Интересен, само че и прецизен е и погледът на Ивайло Христо върху развиването на тематиката за Левски в художествената литература. Като достижение откроява романа на Стефан Дичев - "За свободата ", "Левски " на Яна Язова, "Процесът " на Вера Мутафчиева - през 70-те години.
В обсъждания времеви интервал - социализма, още веднъж се повдига въпросът за гроба на Левски. Разгаря се остра дискусия към разкрития скелет под олтара на църквата "Света Петка Самарджийска ", като се оформят две враждуващи страни: на формалната власт, която директно се поддържа и от някои партийни историци професори, и другата страна - на съперниците им, които укоряват археолози и историци, позволили незаконна немарливост при запазване открития скелет и позорното безмълвие, когато необяснимо по какъв начин изчезват откритите кости. Цялата протяжна и предизвикваща подозрения история към гроба на Левски в този интервал, създателят дефинира като "престъпно немарливи дейности ", подчинени на партийната, а не на националната идея.
Пространното проучване на дебата за гроба на Левски, траял цялостен век, което Ивайло Христов прави, по размер и наличие е обособена монография. В основата си това е освен фактологическа и историческа действителност, само че и идейно-политически прорез на обсъждания времеви интервал. Систематизирайки всички известни данни за поругаването на открития скелет, а и на версиите, популяризирани още от края на 19 век, за извеждането на натрупа на Левски от позорното гробище, създателят се стреми да откри отговор - за какво и до през днешния ден не се знае къде се намират костите, открити под олтара на църквата "Св. Петка Самарджийска ".
Нашето историческо минало е употребявано от всяка политическа власт за свои цели. За страдание и Левски не беше пощаден. Не без предумисъл паметната плоча, на която е написано, че по поверие Левски е бил заровен в църквата, няколко пъти е била поставяна и премахвана. И други недостойни каузи, в дъното на които, за жалост, стоят имена на известни в близкото ни минало историци и археолози, не премълчава създателят. Едва през 1986 година разногласието за гроба на Левски е "замразен " с декларация на Българска академия на науките, с която се позволява слагането на плочата.
След измененията през 1989 година чувството е, написа Ивайло Христов, че към момента има нещо премълчано към гроба, потулено или премълчавано. И това премълчавано желае да осветли Николай Хайтов (това е и позицията на автора) в книгата си "Историята, историците и критиците на българския народ ". Изказаното от Хайтов провокира яд, изливат се тонове жлъч, най-вече от историците, които с нокти и зъби бранят опустошения си престиж, страхувайки се, че Хайтов може да излезе прав.
Последната глава от емблематичната си книги, Ивайло Христов посвещава на актуалната академична и медийна действителност. Акцентът на тази действителност, съгласно него, е подложен върху концепциите на Левски, свързани с възобновяване и построяването на свободната българска страна, т.е. републиканската форма на ръководство. И за етническата толерантност включително. И отново в духа на новото време той съпоставя националните революции в другите балкански страни с нашата, без да престава да търси и аргументите за какво и до през днешния ден Левски не е канонизиран.
Като същински българин и висок експерт - откривател и критик, Ивайло Христов не отминава жалките опити на неколцина духовни и нравствени отрепки и отцеругатели Левски да бъде дегероизиран, като отбелязва писанията на добре платения народен изменник Димитър Бочев и несъответстващия, прочут с простотията си, псевдописател Христо Стоянов.
За знаковия проучвателен труд на Ивайло Христов могат да се кажат още доста неща, да се създадат още високи оценки, само че това е предмет на обособена студия. Тук и в този момент, желаех единствено да откроя най-същественото, най-новаторското, най-приносното и още един път да подчертая, че този респектиращ труд е блестяща отбрана на концепцията, която е и всенародна, че Апостола на свободата е бил блян за добродетелност и съвършенство, за безпределна любов към родината на редица български генерации.
В последните страници на огромното си проучване, Ивайло Христов си задава въпроса: Каква е изгодата от изцяло проучване на фактологията, обвързвана с еволюцията на обществения облик на Левски, и показва няколко отговора. Формулирайки ги, той демонстрира и своя обществен облик, облик на създател, патриот, на духовния и духовен растеж. Книгата е извънредно нужна за опазване на историческата памет на бъдните генерации, за стореното от Апостола на свободата през целия му умишлен живот, предан на битката за независимост. Освен упоменатите високи качества тя се чете и като художествено четиво, което влияе както с вътрешната си композиционна ритмика, по този начин и с наситения и прочувствения изказ. И трансформира, както беше споделил един мъдрец, обстоятелствата на мозъка, във факт на сърцето.
.jpg )
Благовеста Касабова
Съдържанието на книгата е разграничено на няколко глави, които с дребни изключения, следват хронологията на времето, през което са се появявали изявленията. Ранни трудове, въпреки и нищожни, създателят открива още във Възрожденската преса или се базира на изреченото от няколко известни воеводи, също и на оценките на Каравелов и Ботев. По-малко известна е оценката на Каравелов, която се основава на разминаването на възгледите и позициите им по тактически и организационни въпроси - Каравелов е насочен съм Сърбия, на чиято помощ се надява.
Реално общественият облик на Левски, ни споделя създателят, стартира да се построява след обесването му през 1873 год. В по-пространни и стойностни измерения се разпростира след Освобождението. Изследванията на Ивайло Христов като цяло оформят гледка на изявленията освен като фактология, само че и като разбор и открояване измежду народа. Началото слага Г. А. Кирков, който през 1882 година написва първата биография на Левски, само че първият, важен от историческа и фактологическа точка, труд е "Васил Левски. Дяконът. Черти из живота му " на Захари Стоянов. Той добива необятна известност и е най-стойностното за това време проучване, акцентира създателят, тъй като Захари Стоянов акцентира Левски като популярен уредник на националната гражданска война и като воин.
По стъпките на Захари Стоянов потеглят Иван Кършовски, Филип Симидов, Стоян Заимов. Но книгата на Захари Стоянов провокира и първия спор, който Ивайло Христов наблюдава и като заслужаващо внимание показва отзива на Стефан Бобчев във в. "Марица ". Отбелязва и оценката на Димитър Благоев и някои други с друга идейна устременост изявления до края на 19 век.
По това време, ни споделя създателят, стартират и първите опити за канонизирането на Дякон Левски и разгорещените разногласия за измяната на поп Кръстьо. Богатата фактология не е безкористен списък на събития, лица, документи, а високо професионален разбор и оценка на събраното и подреденото. Особено внимание Ивайло Христов обръща на и до през днешния ден щекотливия въпрос: "Могъл ли е Левски да бъде избавен? ". Мненията са разнопосочни и към момента няма безапелационен отговор.
Същата прозорливост и аналитичност той демонстрира и при следенето на общобългарския спор след Освобождението до първата международна война. В този интервал към този момент е натрапен един - да го назовем първи, вид на одобряване на обществения облик на Левски. В началото той е романтично-идеалистичен, съпоставя се с Ботев и още веднъж се вършат опити за канонизирането му. Определено място Ивайло Христов отделя на позицията на левицата и на десницата, чиито идейни различия не престават и сред двете войни. По това време се вижда и съществено внимание и отношение на историческата просвета към личността и делото на Апостола. Започва с появяването на книгата на Димитър Страшимиров "Васил Левски. Живот, каузи, извори " (1929) последвана от книгата на Александър Буров - също съществено научно по оценка на създателя проучване. Проследявайки стойностните трудове за Апостола, появили се през края на 20-те и 30-те години на предишния век, Ивайло Христов прави значими заключения: "Личността и високият престиж на Апостола получават голяма, безспорна законна мощ ".
Поражението на България през Първата международна война потвърждава правотата на републиканските и демократичните хрумвания на Левски и още - че той стои отпред на една професионална революционна организация и към този момент е станал обект на поклонение.
По-нататък Ивайло Христов стопира вниманието си върху възприемането на идейното завещание на Левски по време на социализма. През 50-те години се насажда концепцията за интернационализма като идейна позиция на Левски и оценките за живота и делото му очевидно се политизират. Липсват и задоволително проучвателен текстове с приносно значение. Вниманието си в този момент създателят насочва към писанията на Тодор Павлов и Вълко Червенков, които основават в някаква степен килнат, партийно обагрен облик на Левски. Чак след края на 50-те години и началото на 60-те, наклонността стартира да се трансформира и делото на Апостола към този момент се преглежда като справедлив резултат на националното съзряване по време на Възраждането.
Но чак през 70-те години излиза събрано цялото писмено завещание на Левски, което по неоспорим метод илюстрира духовния растеж на Дякона, слял ориста си със ориста на народа. Друг значим повратен миг, показва писателят, настава след една обява на Николай Генчев и появяването на книгата му "Левски, революцията и бъдещето " (1973). Нетрадиционното и новаторското в нея Ивайло Христов съзира във въпроса за националния нихилизъм на българите, съпоставяйки концепциите на Левски. Книгата на огромния наш историк, той дефинира като знакова, защото отбелязва и показва отношение към фалшификацията на предишното.
Интересен, само че и прецизен е и погледът на Ивайло Христо върху развиването на тематиката за Левски в художествената литература. Като достижение откроява романа на Стефан Дичев - "За свободата ", "Левски " на Яна Язова, "Процесът " на Вера Мутафчиева - през 70-те години.
В обсъждания времеви интервал - социализма, още веднъж се повдига въпросът за гроба на Левски. Разгаря се остра дискусия към разкрития скелет под олтара на църквата "Света Петка Самарджийска ", като се оформят две враждуващи страни: на формалната власт, която директно се поддържа и от някои партийни историци професори, и другата страна - на съперниците им, които укоряват археолози и историци, позволили незаконна немарливост при запазване открития скелет и позорното безмълвие, когато необяснимо по какъв начин изчезват откритите кости. Цялата протяжна и предизвикваща подозрения история към гроба на Левски в този интервал, създателят дефинира като "престъпно немарливи дейности ", подчинени на партийната, а не на националната идея.
Пространното проучване на дебата за гроба на Левски, траял цялостен век, което Ивайло Христов прави, по размер и наличие е обособена монография. В основата си това е освен фактологическа и историческа действителност, само че и идейно-политически прорез на обсъждания времеви интервал. Систематизирайки всички известни данни за поругаването на открития скелет, а и на версиите, популяризирани още от края на 19 век, за извеждането на натрупа на Левски от позорното гробище, създателят се стреми да откри отговор - за какво и до през днешния ден не се знае къде се намират костите, открити под олтара на църквата "Св. Петка Самарджийска ".
Нашето историческо минало е употребявано от всяка политическа власт за свои цели. За страдание и Левски не беше пощаден. Не без предумисъл паметната плоча, на която е написано, че по поверие Левски е бил заровен в църквата, няколко пъти е била поставяна и премахвана. И други недостойни каузи, в дъното на които, за жалост, стоят имена на известни в близкото ни минало историци и археолози, не премълчава създателят. Едва през 1986 година разногласието за гроба на Левски е "замразен " с декларация на Българска академия на науките, с която се позволява слагането на плочата.
След измененията през 1989 година чувството е, написа Ивайло Христов, че към момента има нещо премълчано към гроба, потулено или премълчавано. И това премълчавано желае да осветли Николай Хайтов (това е и позицията на автора) в книгата си "Историята, историците и критиците на българския народ ". Изказаното от Хайтов провокира яд, изливат се тонове жлъч, най-вече от историците, които с нокти и зъби бранят опустошения си престиж, страхувайки се, че Хайтов може да излезе прав.
Последната глава от емблематичната си книги, Ивайло Христов посвещава на актуалната академична и медийна действителност. Акцентът на тази действителност, съгласно него, е подложен върху концепциите на Левски, свързани с възобновяване и построяването на свободната българска страна, т.е. републиканската форма на ръководство. И за етническата толерантност включително. И отново в духа на новото време той съпоставя националните революции в другите балкански страни с нашата, без да престава да търси и аргументите за какво и до през днешния ден Левски не е канонизиран.
Като същински българин и висок експерт - откривател и критик, Ивайло Христов не отминава жалките опити на неколцина духовни и нравствени отрепки и отцеругатели Левски да бъде дегероизиран, като отбелязва писанията на добре платения народен изменник Димитър Бочев и несъответстващия, прочут с простотията си, псевдописател Христо Стоянов.
За знаковия проучвателен труд на Ивайло Христов могат да се кажат още доста неща, да се създадат още високи оценки, само че това е предмет на обособена студия. Тук и в този момент, желаех единствено да откроя най-същественото, най-новаторското, най-приносното и още един път да подчертая, че този респектиращ труд е блестяща отбрана на концепцията, която е и всенародна, че Апостола на свободата е бил блян за добродетелност и съвършенство, за безпределна любов към родината на редица български генерации.
В последните страници на огромното си проучване, Ивайло Христов си задава въпроса: Каква е изгодата от изцяло проучване на фактологията, обвързвана с еволюцията на обществения облик на Левски, и показва няколко отговора. Формулирайки ги, той демонстрира и своя обществен облик, облик на създател, патриот, на духовния и духовен растеж. Книгата е извънредно нужна за опазване на историческата памет на бъдните генерации, за стореното от Апостола на свободата през целия му умишлен живот, предан на битката за независимост. Освен упоменатите високи качества тя се чете и като художествено четиво, което влияе както с вътрешната си композиционна ритмика, по този начин и с наситения и прочувствения изказ. И трансформира, както беше споделил един мъдрец, обстоятелствата на мозъка, във факт на сърцето.
Благовеста Касабова
Източник: duma.bg
КОМЕНТАРИ