Колекционерът Игор Марковски пред „Труд“: Грънчари оценяват безценни картини
Цигани, които не познават различен метод за издръжка, с изключение на кражбата, мишкуват по изби и тавани, отмъкват апропо неповторими картини на Владимир Димитров – Майстора и ги носят на антиквари. Безценни творби на изкуството се въргалят на битака или чакат ред за продажба на безценица зад вратата на някоя панелка.Какво е това? Дивотия? Беззаконие? Бездържавност? „ Това е кокошкарска работа, само че тя храни мафията и по едно и също време с това издава незнанието на способените управляващи “, споделя Игор Марковски, колекционер и притежател на най-голямата аукционна къща у нас. Той се бори от години, с цел да потвърди, че свободната търговия с картини не е престъпно занимание, а благородна специалност и предопределение да продаваш и даряваш на хората хубост.
– Имам, господин Марковски, един другар, който върви заран на битака в събота. И си купува за жълти стотинки оттова най-различни уникати: статуетки, акварели, маслени картини в старинни рамки. И баба знае, че са крадени. Но полицията пет пари не дава. Да, тя откри 14 от 15 картини, откраднати от вкъщи на правоприемник на Майстора тия дни. Но престъпният вземане-даване с изкуството си върви!
– Очевидно. В този случай, който беше оголен, тъй като медиите го демонстрираха, крадците са кокошкари. Те влизат в този или оня дом, с цел да вземат нещо скъпо по техните показа – бижута, часовници, пари в брой. За тях картините не са полезност, само че те ги цапардосват отвреме-навреме, изключително, в случай че видят, че са повечко, тъй като знаят от опит, че могат да изкарат и от тях някой лев. Аз не знам полицията води ли статистика за откраднатите творби на изкуството, само че евентуално знае какъв брой са те в последните 20-30 години. И е наясно несъмнено, че те се крадат освен от частни жилища, а и от галерии, и освен инцидентно, само че и поръчково, проведено. Има един-два центъра у нас, от които се дават поръчките, като се споделя: „ У Заркова, примерно, има едни картини, влез у тях, вземи си, каквото си искаш, а на мен ми донеси единствено картините и аз ще ти дам 1000 лева за тях. “ Ето ви един същински случай. В хотел „ Ростов “ в Плевен, който е благосъстоятелност на народен представител от Българска социалистическа партия, влиза измежду бял ден човек с качулка и бейзболна шапка, с наведена глава – по този начин, че лицето му остава прикрито от камерите – смъква от фоайето картина на Мичи Буюклийски – 100 на 100 см и си излиза гладко. При това подминава другите скъпи картини, сред които и една на Светлин Русев.
– Писахме за този случай. Задигнати бяха още две картини на Мичи – от един търговски център и от хотела. Пошушнаха ни от Министерство на вътрешните работи, че ги е поръчал варненски предприемач. И до такава степен.
– Картините не са открити. Както и доста други, скъпи. Гледах един път в ГДБОП запис от камера, в който режат картината със скалпел, навиват я на руло и отпътуват, а рамката остава на стената…Разбира се, че и това е поръчкова кражба. А по отношение на картините на битака – те са откраднати от хора, които не мислят за тях като за изкуство, а като за нещо, което ще им обезпечи за два-три дни яденето и пиенето. И едното, и другото е безредие – краде се от българския дух. И той обеднява… В една неделна заран на ул. „ Любен Каравелов “ видях да стърчи от кофа за отпадък картина със счупена рамка. Дръпнах я и онемях: На Генко Генков! Обясниха ми комшиите: събарят къща наоколо, прибират тухлите, а другото хвърлят и ромите го товарят в каруците. Как може да се изхвърля изкуство в боклука!
– Един художник, мой остарял прочут, се хвана през вчерашния ден с мен на бас, че наказателното гонене за прочулата се тия дни кражба на 15-те картини, измежду които и тия на Майстора, няма да стигне по-далеч от ромите кокошкари. Ще изгубя баса несъмнено. Делото е в районната, а не в профилираната прокуратура, макар че ромите може да са част от проведена незаконна група.
– Не мисля. Според мен няма поръчка за тая кражба. Като демонстрираха откраднатите картини по малкия екран, аз предвидих незабавно, че ще бъдат подхвърлени някъде, или ще ги намерят у някой антиквар. Не споделям, че антикварните магазини са средище на крадени картини.
– А какви са? Антикварят, в чиято квартира откриха картините на Майстора, 100 на 100 е знаел, че са крадени. По БиТи Ви той сподели: „ Купих ги от различен антиквар за 8000 лева, въпреки че единствено за портрета на Вера повече бих дал… “
– Каквото и да каже, по закон той е „ безкористен покупател “. Всяка картина си има история, нали знаете? „ Тази е – споделя ми някой – от една моя баба, вуйна на майка ми, която е била зъболекарка на Златю Бояджиев. “ Толкова пъти съм чувал това, че за малко да допускам по какъв начин Златю е имал 24 зъболекари, 280 зъба и 250 роднини…Не истории, а смехории… А моят съучастник купи един път една картина на Пенчо Обрешков и я реставрира. Много й се радвахме, само че след това разбрахме, че била открадната от Пловдивската градска изложба и се търси. Отидохме в галерията и я дарихме. Така постъпват добросъвестните купувачи, в случай че са в действителност такива, а освен на хартия. Обаче са малко на брой, които биха върнали, като нас, крадената картина. Затова аз съм писал три писма на Министерство на вътрешните работи в годините – да си създадем уебсайт, на който да качваме крадени картини, с цел да може да види всеки, че са търсени и по този начин по-лесно да се намират. Не ми позволиха.
– Видях в интернет нещо сходно, озаглавено „ Регистър на откраднатите творби на изкуството “. В него има цифром и словом 6 статуи.
– А Интерпол има толкоз богат указател на крадените картини! През него се намират произведения, задигани още от времето на нацизма, та и до наши дни.
– Разгледах го преди срещата с вас. Сравнението с нашия указател е печално.
– А всички картини би трябвало да са оповестени! Като напишеш името на художника, да ти излизат – коя къде е, коя е в неопределеност. Аз влизам гратис в уеб страниците на задгранични музеи, пиша примерно „ Ван Гог “ и виждам всички негови картини по света къде се намират – и да са в частни сбирка, отново излизат на фотография. Така е с всеки художник – френски, маджарски, полски, румънски, чешки! Само с нашите художници не е. Напишете в интернет „ Владимир Димитров – Майстора “. Ще ви излязат единствено няколко картини, продавани на търг и от Националната художествена изложба (НХГ). Само няколко! Въпреки, че и нашето Министерство на културата, като и всички културни институции в Евросъюза, взе много европейски пари, с цел да се създадат регистри на творбите на изкуството. И в Министерство на вътрешните работи е потопен към 1 милион, доколкото разбирам, даден, с цел да се направи уеб страница за крадените картини и статуи. Като научих, че се създава подобен уебсайт, преди време, желаех да вляза в него. Казаха ми да подам молба в РПУ-то по местоживеене, да кажа от кой ай пи адрес ще вляза в уеб страницата, да ми дадат ключова дума, т.е. да ме наблюдават. Направих го. И какво да видя по-късно? Че има единствено 5 картини там!
– Колекционерите като вас обичат да пазят в загадка картините си и статуите. Чиновниците споделят, че това е основна спънка пред регистрацията им.
– Аз не съм задължен да разгласявам сбирката си пред страната. Наследил съм я от дядо си, поета Венко Марковски, чието същинско име е Вениамин Миланов Тошев. Той е пристигнал в България от лагера на гибелта в Голи Оток, където бил измежду политическите пандизчии. Планът бил да отпътува по покана от Организация на обединените нации отсам за Съединени американски щати, само че той остава, по покана на Живков, с който до края на живота си беше непосредствен. През март 1968 година ми остави в завещание 1237 творби на изкуството. Той от друго не се интересуваше – нито от жилища, нито от коли. Колекцията в годините растеше и намаляваше, аз си изкарвах с нея прехраната. Защо да я разглася каква е и къде я държа? Да дойдат по-лесно да ми я откраднат? И Светлин Русев не си беше записал сбирката. И доста други колекционери.
– Чух ви да казвате по малкия екран, че у нас няма почтен закон, който да контролира свободната търговия с творби на изкуството.
– Със Светлин Русев, който, за жалост, не е сред нас към този момент, работихме много за смяна в прословутата разпоредба Н-3 и Закона за културните полезности. Защото този закон е една измислица, която спъва и колекционерите, и всички, които се интересуват от изкуство. В Народното събрание към този момент мина на първо четене законопроект за изменението му.
– Четох го. Той планува смяна в идентификацията на художествените произведения. Но аз не разбрах – за какво е нужна?
– Идентификацията се прави от комисия в състав от 5-ма души. Сред тях наложително би трябвало да има реставратор и изкуствовед, и то с научна степен, а не кой да е.
– Естествено.
– Да, само че в комисията попадат хора, приключили минно-геоложкия институт, история, география… Има леяри, грънчари… всевъзможни. Грънчар прави оценка скъпа творба, като да вземем за пример картина на Майстора! Представяте ли си това! Ако не вярвате, вижте регистъра на 63-мата специалисти към Министерството на културата. В него няма нито едно име на прочут художник, ваятел, колекционер. Случвало се е комисия да преглежда моя картина. Гледат я специалистите и ме питат: Това на кого е? То няма автограф! На този ли? Сигурен ли сте? Невероятно! Показвам им монографии, изявления и така нататък Нормално е идентификацията да я издавам аз. Организирам търг, стоя с името си и споделям: това е картина на Майстора и така нататък Дано да влезе в закона това, че…аман! И за различен парадокс ще ви кажа. Художник желае да изнесе картина на галерия зад градина. И какво прави? Отива на комисия, да му оценят всяка картина. Като му вземат по 3 лева и 40 ст. Такса. И му дават записка, без която на никое място не може да иде. 3 лева си поделят петима! В света това е нещо невиждано!
– Друг значим законов текст бихте ли отбелязал? Хем значим, хем непохватен?
– Най-важният аз съм го измъчен. През 2010 година на един наш търг пристигна полиция, пратена от Цветан Цветанов и ние със съдружника ми Димитър Фицов бяхме задържани – с обвиняване, че нямаме право да продаваме картини, които са културна полезност. В целия Европейски съюз културна полезност по смисъла на закона е картина, която е над 50 години и коства над 300 000 лева Да, само че „ и “ – то е отрязано с ножица в уеб страницата на министерството на културата. Поради това там за културна полезност се смята картина над 50 година и толкова. Друг въпрос е, че картина за над 300 000 лева няма на българския пазар за изобразително изкуство. Българските художници не са известни и в чужбина. И мъртвите, и живите. Навремето комунистите, които са отговорни за всичко, нали… не ги пускаха да излизат. А в този момент ги притиска тесногръдието, компликациите в прехраната, конюнктурата… В изложбената зала картината гледа индивида. Тя попива от неговия дух и демонстрира от себе си това, което той вижда в нея. Има картини, които са слепи… Трудно се разказват духовни полезности. А противоречивата комисия към Националния исторически музей (НИМ) или Националната художествена изложба ( НХГ) може, като нищо, да напише на някоя записка, че картина на Мутафов – 40 на 40 см, е културна полезност. Въпреки, че тя на търг се продава за 2000, а не за 301 000 лева Аз закупувам картини от Чехия – на Мърквичка, на Ярослав Вешин и други, от галерии, антикварни къщи, търгове. Отивам в националната им изложба по-късно. Може ли да ми дадете документ? – запитвам. – Защо ви е? – Тази картина може да е културна полезност? – Откъде я купихте, 301 000 ли коства? – Не, 2000 евро. Те се смеят: Каква културна полезност е тогава? Аз упорствам: Трябва ми документ, ще ми го желаят в България! Те подвигат плещи, снимат картината откъм гърба и начело и пишат под нея: Я. Вешин – нещо ненужно, тъй като на самата нея автограф има. Е, добре. Кацам на българското летище и споделям: – Внасям картина на Вешин. Обаче ми дават отговор: – Марковски, разкарай се с тия цапаници, не ни интересува. Нямам думи!
– Тъй или инак, преди 8-9 години вас ви арестуваха, съдиха ви за противозаконен търг и ви оправдаха. Ще съдите ли в този момент страната?
– Осъдих я към този момент. Обърнах се към едно съдружие на юристи без граници в Париж и се разбрахме по този начин: в случай че спечелим делото в Страсбург да ми преведат от компенсацията единствено 1 евро. Преведоха го, спечелихме. Но аз съм горделив най-много с това, че евросъдът наложи допълнение към закона за културните полезности, което се споделя „ Марковски против България “. То гласи, че не е културна полезност това, което е над 50 години, тъй като би трябвало да е и над 300 000 лева И че то може да се продава на търг, по комерсиалния закон. По това допълнение е произнесена към този момент оправдателна присъда в България. За другари на предприемач, които поръчват за 60-годишнината му бюст, по негова фотография, само че в позата на Цезар, със златен венец. Вземат документ за него от НХГ и го изнасят в Германия, където той чества юбилея. Там обаче ги чакат немски служители на реда и незабавно ги арестуват. По сигнал от българската полиция. Екстрадират ги и им завеждат дело тук – за експорт на културно-историческа полезност. Оправдават ги обаче, по допълнението „ Марковски против България “.
– 275 от картините, които полицията изнесе преди години от трезорите на банкрутиралата КТБ и ги закара с камионетка в НИМ, се оказаха ваши? Сред тях бяха платна на Васил Стоилов, Дечко Узунов, Златю Бояджиев. Съдът постанови да ви ги върнат. Честито.
– Благодаря. Обаче от КПКОНПИ ми споделиха, че тези картини са материално доказателство по делото против Цветан Василев за пране на пари в изключително огромни размери. А аз трябвало да се явя в съда и по него, и занапред да потвърждавам отново с хиляди документи, че тия картини са мои, а не на обвинения банкер и че са дадени по контракт в трезора на предпазване. Но това е по-малкият проблем. По-големият проблем е, че 39 от тези картини липсват.
– Липсват?!
– Няма ги. Между тях е “Предачката “ на Вешин, купена от Прага. Изчезнала е по пътя сред КТБ и НИМ. По лист от банката излиза, само че по лист в музея не влиза. Аз запитвам единствено за тази картина, за една от 39-те: къде виси, в чий кабинет?! Не е открадната от ром, не е занесена на антиквар, не е в частна сбирка, ревизирал съм това. Подал съм и 39-те картини за търсене по тържни къщи в чужбина. Тук прокуратурата ми написа: “…във връзка с ваши вещи… “ Вещи, а не картини! Оценили ги – моите 275 картини – за 1 млн. лева Как? Откъде-накъде? И кои са тия „ специалисти “? Дотам се стигна, че откакто извадиха скъпите картини от трезорите на банката, нахвърляха ги в една камионетка при минусови температури измежду зима, и ги откараха в НИМ, починалият Божидар Димитров даде изявление. Повдигна една картина на Мърквичка от 1888 година – „ Дете на дървено конче “- и сподели: „ Тази иззета картина упорствам да остане в НИМ, тъй като е портрет на дребния княз Борис! “. Бог да го елементарни, професора, само че той първо, конфискува без съд и присъда картина, която е моя, а не е на обвинения Цветан Василев, чието имущество предстоеше да се запорира, и второ – това не е дребният Борис, тъй като той е роден 6 години по-късно. Няма по какъв начин Мърквичка да го е нарисувал преди да се роди.
– Смешно и тъжно.
– Да… Пита ме съдията, като гледа в досието: Тая картина по какъв начин ще докажете, че е ваша? Отговарям: Тая ли? Изнесете я, тя тежи над 200 кг, тъй като е медно пано от Михалис Гарудис, обърнете я и ще видите – откъм гърба в долния ъгъл с длето и чукче са изковани думичките: „ На другаря Венко Марковски от другаря Пенчо Кубадински “. Такива смешни и тъжни случки мога да ви описвам до на следващия ден.
Нашият посетител
Игор Марковски е роден на 25 май 1963 година в Скопие, в фамилията на писателя Миле Марковски, внук е на поета Венко Марковски. Завършил актьорско майсторство във ВИТИЗ и мениджмънт в УНСС. Става известен с функциите си в спектакъл “Сълза и смях ” и във филми, измежду които “Таралежите се раждат без бодли ”, а след това като водещ в БНР и във “Всяка неделя ”. От 1986 година има аукционна къща “ Аполон и Меркурий ”, със съдружника си Димитър Фицов. Издател е на списанието за просвета и изкуство “АРТизанин ”.
– Имам, господин Марковски, един другар, който върви заран на битака в събота. И си купува за жълти стотинки оттова най-различни уникати: статуетки, акварели, маслени картини в старинни рамки. И баба знае, че са крадени. Но полицията пет пари не дава. Да, тя откри 14 от 15 картини, откраднати от вкъщи на правоприемник на Майстора тия дни. Но престъпният вземане-даване с изкуството си върви!
– Очевидно. В този случай, който беше оголен, тъй като медиите го демонстрираха, крадците са кокошкари. Те влизат в този или оня дом, с цел да вземат нещо скъпо по техните показа – бижута, часовници, пари в брой. За тях картините не са полезност, само че те ги цапардосват отвреме-навреме, изключително, в случай че видят, че са повечко, тъй като знаят от опит, че могат да изкарат и от тях някой лев. Аз не знам полицията води ли статистика за откраднатите творби на изкуството, само че евентуално знае какъв брой са те в последните 20-30 години. И е наясно несъмнено, че те се крадат освен от частни жилища, а и от галерии, и освен инцидентно, само че и поръчково, проведено. Има един-два центъра у нас, от които се дават поръчките, като се споделя: „ У Заркова, примерно, има едни картини, влез у тях, вземи си, каквото си искаш, а на мен ми донеси единствено картините и аз ще ти дам 1000 лева за тях. “ Ето ви един същински случай. В хотел „ Ростов “ в Плевен, който е благосъстоятелност на народен представител от Българска социалистическа партия, влиза измежду бял ден човек с качулка и бейзболна шапка, с наведена глава – по този начин, че лицето му остава прикрито от камерите – смъква от фоайето картина на Мичи Буюклийски – 100 на 100 см и си излиза гладко. При това подминава другите скъпи картини, сред които и една на Светлин Русев.
– Писахме за този случай. Задигнати бяха още две картини на Мичи – от един търговски център и от хотела. Пошушнаха ни от Министерство на вътрешните работи, че ги е поръчал варненски предприемач. И до такава степен.
– Картините не са открити. Както и доста други, скъпи. Гледах един път в ГДБОП запис от камера, в който режат картината със скалпел, навиват я на руло и отпътуват, а рамката остава на стената…Разбира се, че и това е поръчкова кражба. А по отношение на картините на битака – те са откраднати от хора, които не мислят за тях като за изкуство, а като за нещо, което ще им обезпечи за два-три дни яденето и пиенето. И едното, и другото е безредие – краде се от българския дух. И той обеднява… В една неделна заран на ул. „ Любен Каравелов “ видях да стърчи от кофа за отпадък картина със счупена рамка. Дръпнах я и онемях: На Генко Генков! Обясниха ми комшиите: събарят къща наоколо, прибират тухлите, а другото хвърлят и ромите го товарят в каруците. Как може да се изхвърля изкуство в боклука!
– Един художник, мой остарял прочут, се хвана през вчерашния ден с мен на бас, че наказателното гонене за прочулата се тия дни кражба на 15-те картини, измежду които и тия на Майстора, няма да стигне по-далеч от ромите кокошкари. Ще изгубя баса несъмнено. Делото е в районната, а не в профилираната прокуратура, макар че ромите може да са част от проведена незаконна група.
– Не мисля. Според мен няма поръчка за тая кражба. Като демонстрираха откраднатите картини по малкия екран, аз предвидих незабавно, че ще бъдат подхвърлени някъде, или ще ги намерят у някой антиквар. Не споделям, че антикварните магазини са средище на крадени картини.
– А какви са? Антикварят, в чиято квартира откриха картините на Майстора, 100 на 100 е знаел, че са крадени. По БиТи Ви той сподели: „ Купих ги от различен антиквар за 8000 лева, въпреки че единствено за портрета на Вера повече бих дал… “
– Каквото и да каже, по закон той е „ безкористен покупател “. Всяка картина си има история, нали знаете? „ Тази е – споделя ми някой – от една моя баба, вуйна на майка ми, която е била зъболекарка на Златю Бояджиев. “ Толкова пъти съм чувал това, че за малко да допускам по какъв начин Златю е имал 24 зъболекари, 280 зъба и 250 роднини…Не истории, а смехории… А моят съучастник купи един път една картина на Пенчо Обрешков и я реставрира. Много й се радвахме, само че след това разбрахме, че била открадната от Пловдивската градска изложба и се търси. Отидохме в галерията и я дарихме. Така постъпват добросъвестните купувачи, в случай че са в действителност такива, а освен на хартия. Обаче са малко на брой, които биха върнали, като нас, крадената картина. Затова аз съм писал три писма на Министерство на вътрешните работи в годините – да си създадем уебсайт, на който да качваме крадени картини, с цел да може да види всеки, че са търсени и по този начин по-лесно да се намират. Не ми позволиха.
– Видях в интернет нещо сходно, озаглавено „ Регистър на откраднатите творби на изкуството “. В него има цифром и словом 6 статуи.
– А Интерпол има толкоз богат указател на крадените картини! През него се намират произведения, задигани още от времето на нацизма, та и до наши дни.
– Разгледах го преди срещата с вас. Сравнението с нашия указател е печално.
– А всички картини би трябвало да са оповестени! Като напишеш името на художника, да ти излизат – коя къде е, коя е в неопределеност. Аз влизам гратис в уеб страниците на задгранични музеи, пиша примерно „ Ван Гог “ и виждам всички негови картини по света къде се намират – и да са в частни сбирка, отново излизат на фотография. Така е с всеки художник – френски, маджарски, полски, румънски, чешки! Само с нашите художници не е. Напишете в интернет „ Владимир Димитров – Майстора “. Ще ви излязат единствено няколко картини, продавани на търг и от Националната художествена изложба (НХГ). Само няколко! Въпреки, че и нашето Министерство на културата, като и всички културни институции в Евросъюза, взе много европейски пари, с цел да се създадат регистри на творбите на изкуството. И в Министерство на вътрешните работи е потопен към 1 милион, доколкото разбирам, даден, с цел да се направи уеб страница за крадените картини и статуи. Като научих, че се създава подобен уебсайт, преди време, желаех да вляза в него. Казаха ми да подам молба в РПУ-то по местоживеене, да кажа от кой ай пи адрес ще вляза в уеб страницата, да ми дадат ключова дума, т.е. да ме наблюдават. Направих го. И какво да видя по-късно? Че има единствено 5 картини там!
– Колекционерите като вас обичат да пазят в загадка картините си и статуите. Чиновниците споделят, че това е основна спънка пред регистрацията им.
– Аз не съм задължен да разгласявам сбирката си пред страната. Наследил съм я от дядо си, поета Венко Марковски, чието същинско име е Вениамин Миланов Тошев. Той е пристигнал в България от лагера на гибелта в Голи Оток, където бил измежду политическите пандизчии. Планът бил да отпътува по покана от Организация на обединените нации отсам за Съединени американски щати, само че той остава, по покана на Живков, с който до края на живота си беше непосредствен. През март 1968 година ми остави в завещание 1237 творби на изкуството. Той от друго не се интересуваше – нито от жилища, нито от коли. Колекцията в годините растеше и намаляваше, аз си изкарвах с нея прехраната. Защо да я разглася каква е и къде я държа? Да дойдат по-лесно да ми я откраднат? И Светлин Русев не си беше записал сбирката. И доста други колекционери.
– Чух ви да казвате по малкия екран, че у нас няма почтен закон, който да контролира свободната търговия с творби на изкуството.
– Със Светлин Русев, който, за жалост, не е сред нас към този момент, работихме много за смяна в прословутата разпоредба Н-3 и Закона за културните полезности. Защото този закон е една измислица, която спъва и колекционерите, и всички, които се интересуват от изкуство. В Народното събрание към този момент мина на първо четене законопроект за изменението му.
– Четох го. Той планува смяна в идентификацията на художествените произведения. Но аз не разбрах – за какво е нужна?
– Идентификацията се прави от комисия в състав от 5-ма души. Сред тях наложително би трябвало да има реставратор и изкуствовед, и то с научна степен, а не кой да е.
– Естествено.
– Да, само че в комисията попадат хора, приключили минно-геоложкия институт, история, география… Има леяри, грънчари… всевъзможни. Грънчар прави оценка скъпа творба, като да вземем за пример картина на Майстора! Представяте ли си това! Ако не вярвате, вижте регистъра на 63-мата специалисти към Министерството на културата. В него няма нито едно име на прочут художник, ваятел, колекционер. Случвало се е комисия да преглежда моя картина. Гледат я специалистите и ме питат: Това на кого е? То няма автограф! На този ли? Сигурен ли сте? Невероятно! Показвам им монографии, изявления и така нататък Нормално е идентификацията да я издавам аз. Организирам търг, стоя с името си и споделям: това е картина на Майстора и така нататък Дано да влезе в закона това, че…аман! И за различен парадокс ще ви кажа. Художник желае да изнесе картина на галерия зад градина. И какво прави? Отива на комисия, да му оценят всяка картина. Като му вземат по 3 лева и 40 ст. Такса. И му дават записка, без която на никое място не може да иде. 3 лева си поделят петима! В света това е нещо невиждано!
– Друг значим законов текст бихте ли отбелязал? Хем значим, хем непохватен?
– Най-важният аз съм го измъчен. През 2010 година на един наш търг пристигна полиция, пратена от Цветан Цветанов и ние със съдружника ми Димитър Фицов бяхме задържани – с обвиняване, че нямаме право да продаваме картини, които са културна полезност. В целия Европейски съюз културна полезност по смисъла на закона е картина, която е над 50 години и коства над 300 000 лева Да, само че „ и “ – то е отрязано с ножица в уеб страницата на министерството на културата. Поради това там за културна полезност се смята картина над 50 година и толкова. Друг въпрос е, че картина за над 300 000 лева няма на българския пазар за изобразително изкуство. Българските художници не са известни и в чужбина. И мъртвите, и живите. Навремето комунистите, които са отговорни за всичко, нали… не ги пускаха да излизат. А в този момент ги притиска тесногръдието, компликациите в прехраната, конюнктурата… В изложбената зала картината гледа индивида. Тя попива от неговия дух и демонстрира от себе си това, което той вижда в нея. Има картини, които са слепи… Трудно се разказват духовни полезности. А противоречивата комисия към Националния исторически музей (НИМ) или Националната художествена изложба ( НХГ) може, като нищо, да напише на някоя записка, че картина на Мутафов – 40 на 40 см, е културна полезност. Въпреки, че тя на търг се продава за 2000, а не за 301 000 лева Аз закупувам картини от Чехия – на Мърквичка, на Ярослав Вешин и други, от галерии, антикварни къщи, търгове. Отивам в националната им изложба по-късно. Може ли да ми дадете документ? – запитвам. – Защо ви е? – Тази картина може да е културна полезност? – Откъде я купихте, 301 000 ли коства? – Не, 2000 евро. Те се смеят: Каква културна полезност е тогава? Аз упорствам: Трябва ми документ, ще ми го желаят в България! Те подвигат плещи, снимат картината откъм гърба и начело и пишат под нея: Я. Вешин – нещо ненужно, тъй като на самата нея автограф има. Е, добре. Кацам на българското летище и споделям: – Внасям картина на Вешин. Обаче ми дават отговор: – Марковски, разкарай се с тия цапаници, не ни интересува. Нямам думи!
– Тъй или инак, преди 8-9 години вас ви арестуваха, съдиха ви за противозаконен търг и ви оправдаха. Ще съдите ли в този момент страната?
– Осъдих я към този момент. Обърнах се към едно съдружие на юристи без граници в Париж и се разбрахме по този начин: в случай че спечелим делото в Страсбург да ми преведат от компенсацията единствено 1 евро. Преведоха го, спечелихме. Но аз съм горделив най-много с това, че евросъдът наложи допълнение към закона за културните полезности, което се споделя „ Марковски против България “. То гласи, че не е културна полезност това, което е над 50 години, тъй като би трябвало да е и над 300 000 лева И че то може да се продава на търг, по комерсиалния закон. По това допълнение е произнесена към този момент оправдателна присъда в България. За другари на предприемач, които поръчват за 60-годишнината му бюст, по негова фотография, само че в позата на Цезар, със златен венец. Вземат документ за него от НХГ и го изнасят в Германия, където той чества юбилея. Там обаче ги чакат немски служители на реда и незабавно ги арестуват. По сигнал от българската полиция. Екстрадират ги и им завеждат дело тук – за експорт на културно-историческа полезност. Оправдават ги обаче, по допълнението „ Марковски против България “.
– 275 от картините, които полицията изнесе преди години от трезорите на банкрутиралата КТБ и ги закара с камионетка в НИМ, се оказаха ваши? Сред тях бяха платна на Васил Стоилов, Дечко Узунов, Златю Бояджиев. Съдът постанови да ви ги върнат. Честито.
– Благодаря. Обаче от КПКОНПИ ми споделиха, че тези картини са материално доказателство по делото против Цветан Василев за пране на пари в изключително огромни размери. А аз трябвало да се явя в съда и по него, и занапред да потвърждавам отново с хиляди документи, че тия картини са мои, а не на обвинения банкер и че са дадени по контракт в трезора на предпазване. Но това е по-малкият проблем. По-големият проблем е, че 39 от тези картини липсват.
– Липсват?!
– Няма ги. Между тях е “Предачката “ на Вешин, купена от Прага. Изчезнала е по пътя сред КТБ и НИМ. По лист от банката излиза, само че по лист в музея не влиза. Аз запитвам единствено за тази картина, за една от 39-те: къде виси, в чий кабинет?! Не е открадната от ром, не е занесена на антиквар, не е в частна сбирка, ревизирал съм това. Подал съм и 39-те картини за търсене по тържни къщи в чужбина. Тук прокуратурата ми написа: “…във връзка с ваши вещи… “ Вещи, а не картини! Оценили ги – моите 275 картини – за 1 млн. лева Как? Откъде-накъде? И кои са тия „ специалисти “? Дотам се стигна, че откакто извадиха скъпите картини от трезорите на банката, нахвърляха ги в една камионетка при минусови температури измежду зима, и ги откараха в НИМ, починалият Божидар Димитров даде изявление. Повдигна една картина на Мърквичка от 1888 година – „ Дете на дървено конче “- и сподели: „ Тази иззета картина упорствам да остане в НИМ, тъй като е портрет на дребния княз Борис! “. Бог да го елементарни, професора, само че той първо, конфискува без съд и присъда картина, която е моя, а не е на обвинения Цветан Василев, чието имущество предстоеше да се запорира, и второ – това не е дребният Борис, тъй като той е роден 6 години по-късно. Няма по какъв начин Мърквичка да го е нарисувал преди да се роди.
– Смешно и тъжно.
– Да… Пита ме съдията, като гледа в досието: Тая картина по какъв начин ще докажете, че е ваша? Отговарям: Тая ли? Изнесете я, тя тежи над 200 кг, тъй като е медно пано от Михалис Гарудис, обърнете я и ще видите – откъм гърба в долния ъгъл с длето и чукче са изковани думичките: „ На другаря Венко Марковски от другаря Пенчо Кубадински “. Такива смешни и тъжни случки мога да ви описвам до на следващия ден.
Нашият посетител
Игор Марковски е роден на 25 май 1963 година в Скопие, в фамилията на писателя Миле Марковски, внук е на поета Венко Марковски. Завършил актьорско майсторство във ВИТИЗ и мениджмънт в УНСС. Става известен с функциите си в спектакъл “Сълза и смях ” и във филми, измежду които “Таралежите се раждат без бодли ”, а след това като водещ в БНР и във “Всяка неделя ”. От 1986 година има аукционна къща “ Аполон и Меркурий ”, със съдружника си Димитър Фицов. Издател е на списанието за просвета и изкуство “АРТизанин ”.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ