Цецо Ценов: България имаше и силни години
Цено Ценов, доайенът на спортните ръководители в България, гостува в предаването „ Код Спорт “ по ТВ+.
Тази година най-дългогодишният състезателен началник у нас получи безспорен избор на доверие за пети мандат като началник на Европейския съвет по битка. Единодушно беше определен също и за вицепрезидент на международната централа в най-древния спорт. Ценов е изпълнителен шеф на Фондация „ Български спорт “ и ръководител на Контролния съвет на Българския олимпийски комитет. Тази година той още веднъж получи куп самопризнания и награди.
Най-престижната от тях е премията „ Лоурел “ на Европейските олимпийски комитети за извънреден принос за развиването на международния спорт и разпространение на олимпийските полезности.
Отличието му беше връчено тържествено на Генералната асамблея на ЕОК в Загреб. Месец по-рано в България той заслужи наградата „ Човек на 21-ви век “ в категорията „ Спорт “ на организацията „ Произведено в България.
- Здравейте, господин Ценов! Ако тази година беше толкоз сполучлива за българския спорт, що се касае за вас в персонален проект, може би щяхме отново да сме в „ десетката “ на международните сили. Как видяхте годината, в която България няма международен отличник в олимпийските дисциплини?
- Тежък въпрос за начало. Виждал съм доста неща в развиването на българския спорт, само че изтичащата година ще остане вечно в главата ми като едно тотално „ издънване “, което не кореспондира с действителните ни благоприятни условия. Аз не съм от хората, които от заран до вечер пеят, че всичко отива по дяволите, всичко се разрушава и разлага. Спортът е една доста дефицитна система откъм благоприятни условия. Трябва всичко да се приема едно към едно, такова каквото е. Твърдя, че несполучливата 2017 година не дава отговор напълно на капацитета, който има България.
- Добре помним времената, когато се вееше девизът „ Вън на политиката от спорта! “. А в този момент какво демонстрират събитията от последните 3 години? Това освен е било една опашата неистина, само че и свалените карти демонстрират - политиката е била, е и ще бъде постоянно водеща в спорта. Бъркам или „ да‘?
- Твърдо „ да “. По начало спортът е политика. Погледнато най-общо в научен мащаб това е политиката на едно общество към своя народ, към своите подрастващи генерации. То включва всичко – от здравето и дълголетието до престижа на нацията, самочувствието и т. н. Не може да не бъде политика. Въпросът е каква политика се води и къде са границите, които не би трябвало да бъдат преминавани. Вашият въпрос го разбирам по-специално. Сигурно визирате последните събития, които се развиват в света и които демонстрират, че май линията на приличието е премината. Това е моето мнение.
- Свалиха маски и карти.
- Точно по този начин и се стартира една открита разпра, която не приляга. Особено като се има поради, че сметката заплащат спортистите, а не спортните ръководители и структури.
- Или политици…
- Те пък минимум! За мен това е огромният проблем. Всъщност огромните ощетени са спортистите, освен това най-хубавите спортисти в света. На никой не му е безразлично да чува и да вижда санкциониране и премахване с едни много неразбираеми претекстове. Знам, че има доста „ за “ и „ срещу “ всичко това, което става, само че по нито един от тези въпроси аз най-малко не съм чул доста съществени и обосновани доводи. Наказват се или ще бъдат глобени за еди какво си и т. н. Нещо повече – тази година има оттегляне спрямо миналата. Имам поради по какъв начин се процедираше преди и по време на олимпиадата в Рио във връзка с провинилите се в допинга. В края на краищата трябваше да има съответни и потвърдени виновници, които по-късно да бъдат отстранени. Сега ще се върна към моя спорт, където макар че имаше доста съществени обвинявания, когато прегледахме всички предадени ни „ съмнителни лица “, излезе че няма нито един с позитивна проба. Е по какъв начин да бъдат отстранени от игрите?
- Мнозина чакаха протест на Русия на игрите в Пьончан, само че реакцията беше нещо като примирение. Как си я обяснявате?
- Не бих го споделил примирение. За мен това е едно по-реалистично виждане и то на политическото управление на Русия. Дават си доста добра сметка, че в края на краищата би трябвало на първо място да се гледат ползите на спортистите, на хората, които вършат спорта. Тези огромни спортисти освен носят медали, а имат и една възпитателна задача по отношение на по-младото потомство и тя би трябвало да се осъществя.
- Шефът на битката, новият член на Международния олимпийски комитет и не е загадка - ваш ученик, Ненад Лалович е в комисията на МОК по допинга. Как му понася тази турбуленция поради неразрешените субстанции и бракониерите в спорта?
- С Лалович се познавам от много години. Той е интелигентен човек, не че ми е шеф. Доста забавно се внедри в средите на огромните спортни ръководители и сподели темперамент. Той бе един от малцината, който не одобри на юнашко доверие всички обвинявания в допинг предходната година. Напротив – той до дъно отстояваше идеята, че ще накажем най-жестоко всички, които заслужават това и за които има доказателства. В края на краищата той се оказа прав. Сигурно е много несгоден някому, само че кардинално прав. Именно от него за първи път чух, защото той е индивидът на МОК в Световната антидопингова организация (WADA), че той не е уверен в компетентността на този орган като цяло по ред въпроси. Срещу тези работи господин Лалович въстана и мисля, че скоро време ще разберем и други неща. Там ще настъпят организационни и структурни промени във връзка с цялата система на битка с допинга. Никой не е срещу битката с допинга. Трябва да се разграничат двете неща. Проблемът е, че в тази битка би трябвало да има мярка и правила. Игра без правила не е игра.
- Не знам до каква степен като върховен международен функционер на най-древния спорт - битката имате право да коментирате, само че ще ви попитам. Преди близо 6 години МОК разгласи курс за изваждане на битката от олимпийската стратегия. Въпреки че по статистика – аудитория, фенове, реклами и прочие този спорт делеше 9-14 място от 25-те в олимпийската стратегия. Имаше нещо подозрително и най-после след тотална поддръжка от Съединени американски щати, Русия, Япония и други велики сили това безумство бе спряно. И какво се оказа, че в последна сметка цялата тази история е, с цел да се смени шефа на международната федерация Рафаел Мартинети. Това също тип политика ли беше?
- Според мен, да. Не толкоз огромна, само че политика, която искаше да покаже кой кара влака в интернационалния спорт и че е много рисковано и нестабилно да се обявяваш в съпротива на МОК, когато не си и напълно прав. Тогава също бях член на бюрото на интернационалната федерация и истината е, че не си направихме никаква записка за нещата, за които ни беше обърнато внимание.
- Реално нищо от предложенията не се одобри.
- Честно казано, да. На нас ни беше подсказано, че празните зали не са най-хубавият мотив, че телевизионното ни покритие не е задоволително и ред други неща, на които ние не реагирахме. Също, че не се обръща внимание на развиването на битката при дамите. Още един намек, че не оказваме задоволително помощ като интернационална федерация на африканския континент. Това са все стратегически задания на МОК. Ние някак си ги подминахме като второстепенни неща, а и не обърнахме внимание на съответни сигнали. Аз съм бил на 8-9 олимпиади, само че в Лондон господин Жак Рох пристигна и за първи път заставам на съревнование по битка 15 минути. За първи път не връчи награди, а нормално президентът гледа един сеанс и връчва на най-интересната категория медалите. Това е писан и неписан протокол. Това, че той дори не пожела да остане и да дочака награждаванията, демонстрира, че в действителност дали на нас като бюро, дали на международната общност, дали на някой различен, само че че има нещо, което не върви. И тогава не реагирахме.
- Бил съм на четири международни шампионати по битка с цялостни зали – в Атланта, София, Истанбул и Лас Вегас. И до един миг съгласно мен Рафа Мартинети управляваше добре. Къде се скъса нишката?
- Нека не го датираме тъкмо, само че някъде след 2005 година. Аз познавам господин Мартинети и настоявам, че беше потребна фигура в интернационалния спорт. Не бива с лека ръка да кажем – „ той загроби “ и т. н. Да, позволи доста съществени неточности, само че той беше потребен човек. Но сега, в който реши, че със личен метод ще може да внесе промени в развиването на битката като спорт и в системите, като употребява само посредством съдийския уред и неговите благоприятни условия да го управлява…. Там настъпиха доста съществени разтърсвания и вътрешни несъгласия. Може би за необятната аудитория не са били ясни, само че там към този момент имаше съответствие сред великите сили, които той решаваше еднолично. Раздаваха се медали от време на време отвън разпоредбите на играта и ред други неща. Всичко това беше началото на нашето оттегляне крачка по крачка. Ще прибавя и това, че явно не съм в положение да кажа за какво е имало някакво разтягане на връзките сред него и управлението на МОК. Да не приказваме, че той е швейцарец, живее в Швейцария.
- На 50 км от централата, както обичаше споделя. Но в този момент в МОК са удовлетворени – битката работи с точната телевизия и маркетинг организация, консултантски компании и спонсори. Това също е една друга игра…
- Друга игра е, несъмнено. Това е играта да знаеш къде да си търсиш сметката и личния интерес. Няма за какво да се лъжем - битката е от онази по-голяма група олимпийски спортове, които зависят от дотациите, получавани от МОК. Това е истината. МОК дава много положителни средства на другите интернационалните спортни федерации според от техните позиции.
- Къде бъркаме генерално в българския спорт? Кое от многото наследства от предишното, които се унищожиха във времето, се отрази най-лошо?
- Най-лошо беше първите 7-8 години след 1989 година, когато се отхвърляше всичко и всички. Преживял съм този интервал.
- Единствено нямаше национален съд.
- Само това липсваше! Да слушаш обвинявания, да обвиняваш една спортна организация, че е комунистическа… Може да е получавала политическо влияние от комунистическата партия, само че никога не е била патерица на властта и на тази идеология. Това беше първото за мен, когато се отхвърлиха доста неща. Второто беше, че се унищожи една система. Ние и в този момент не желаеме доста да го кажем. Не настоявам, че тази система трябваше да се резервира до момента, само че беше по-разумно въз основа на тази остаряла система последователно да бъде реконструирана и пригодена към актуалните условия. Но ние не направихме това. Ние казахме: „ Не, това цялото се маха! “ и останахме с недоизградени механизми и до момента. Виждате какъв брой е тежко в избрани моменти, какъв брой мъчно се взимат някои решения и какъв брой мъчно се променят нещата, тъй като в действителност ние нямаме профилирана спортна система, която да работи. Очевидно там беше позволена доста тежка неточност и реакцията и до момента не е напълно съответна. Това е моето мнение.
- Какво мислите за ръководството на Валентин Йорданов, който при започване на 2017-а се отдръпна като президент на Българската федерация по битка след 18 години ръководство. Как работихте с него?
- Работил съм с Валентин Йорданов доста добре от доста от дълго време. Той е артикул на българската битка от основаването си като млад младеж досега, в който участвах в неговото награждаване като олимпийски първенец. Знам какво съставлява той като състезател. Той е състезателен феномен! В това няма подозрение и не го споделям, тъй като е българин и съм непосредствен с него, а тъй като е реалност. Може да бъде потвърдено с милион причини! Доста публицисти са дали задоволително доказателства и са посочили какъв е Валентин Йорданов. Като ръководител на федерацията той мина доста тежък и сложен интервал. Първо за самия себе си – от тепиха, от огромен първенец трябваше да стане началник. Аз съм уверен, че това не стана толкоз елементарно и че той е претърпял доста усложнения. Второ – той стана ръководител на нашата федерация в един много спорен интервал.
- Направо да го кажем – минус 300 хиляди $ в касата, двегодишна възбрана за домакинство…
- И с нуждата всяка година да виси по всякакви инстанции, с цел да подсигурява бюджет на личната си федерация. Ако някой си мисли, че това става толкоз просто и от раз, единствено тъй като се казваш Валентин Йорданов, ще сбърка. За мен той мина един доста тежък интервал, само че се оправи доста добре с нещата. Разбира се си резервира високия дух на победител и всички знаете, че много-много мъчно понасяше неуспехите. Аз съм по-възрастен от него и съм опитвал да му кажа, че не всичко, което е несполучливо, би трябвало да го написа на своя сметка. Приемаше, а и в този момент приема нещата като лична болежка, даже от време на време да няма и минимум отношение към това. За мен това беше един доста добър ръководител на федерацията. В тези условия нашата битка съумя да се резервира в доста прилична кондиция.
- Кога сте бил най-щастлив като началник в спорта?
- Най-добре се усещах в интервала сред 1978 и 1989-90 година, когато фактически нашата битка вървеше с доста високи темпове. Това бяха години, в които се гордеех и можех да се изпъча на всички места, че съм българин и имам някакво отношение към спорта. Може да си международник, може да си всевъзможен, само че в никакъв случай не можеш да забравиш кого представляваш и по какъв начин гледат на теб не по тази причина че си еди кой си и еди какъв си, а тъй като знаят какво стои зад тила ти. А тогава зад тила ми стоеше доста огромна мощ. Не обичам да се изхвърлям, само че тогава за мен най-малко едно класиране на второ място след Съветския съюз, беше допустимото. Не допуснахме да бъдем побеждавани от Съединени американски щати, проверете статистиките и ще видите. Не можем да приказваме, че Турция ни е била сериозен противник. Вижте сбирките от медали и класиранията.
- Япония, Корея – това са все страни от първите 10 световно в спорта.
- Така е, а ние се движехме втори-трети. През 1971 година посред София на стадион „ Васил Левски “ България стана международен първенец.
- На какви обороти работи Фондация „ Български спорт “, с президент доктор Николай Божинов. Планирате ли да разширите активността?
- За мен фондацията е едно от хубавите неща, които се случиха в българския спорт в последните 30 години. Да, тя е рожба на новите условия. Създадена е не по обичайния метод, тя е оповестена като доброволна дарителска организация, която би трябвало да събере средства, с цел да ги вложи в избрани действия, които да бъдат в помощ на българския спорт. Нека не се схваща неправилно – фондацията няма опция да събира такива средства, с които да развива спорта, само че има опция да оказва помощ на болни спортисти, на подготовка на състезатели, на пропагандата на спортни резултати и ред други неща. Мисля, че фондацията работи относително добре. Утвърди се, има добра позиция. Специално за ръководителя господин Божинов ще кажа, че е доста сдържан, рационален и състезателен човек. Един от дребното образци за човек, произтекъл от спорта, фактор в бизнеса и намерил реализацията си в тази фондация.
- Има и фантазия - да направи София първокласен ски курорт, което ни се коства много сложна задача. Предстои вашата фондация „ Български спорт “ да раздаде премиите „ Икар “. В анкетите Спортист №1 и Треньор №1 на годината постоянно има един-двама щастливи, и седем-осем афектирани, до момента в който на премиите „ Икар “ всички са удовлетворени, всички са с призове, няма градуиране. Какво да чакаме тази година?
- Първо ще се върна малко обратно – в никакъв случай не подценявайте Ники Божинов. Той е човек, който не си оставя магарето в калта. След като има една фантазия, той ще я гони до дъно. Има задоволително справедливи предпоставки да стане това, което желае. Що се отнася до „ Икарите “, присъствах на съвещанието на журито, което ги дефинира. Няма да ви ги издам, с цел да не обидя журито. Но вярно беше решено, че в година като тази, не трябва да бъдем прекомерно доста ларж на разпределяне на награди. Второто беше, че сякаш в името на една по-разумна тактика, е по-хубаво да се даде акцент върху младите, върху това, което идва като запас, колкото и да е непривично да ги няма някои от огромните имена. Мисля, че тази година премиите ще бъдат в този тип. Правим го дружно с Българския олимпийски комитет, те също връчват свои награди. Във философията на тези награди е заложено, че ние не желаеме да противопоставяме огромните. Големите са си огромни, тъй като са създали резултати. Нека почтено си зададем въпроса – кои сме ние, с цел да определим кой е по-по-най? Има кой да каже това. В този смисъл раздаването на награди по избрани индикатори сякаш излиза по-добро. Поне до момента не съм срещнал някой, който да не се съгласява, само че има доста афектирани от всякакви „ десетки “. И това е обикновено – в случай че един първенец се помири, че е станал трети, значи нещо не е като хората. Това го разбирам и не трябва да се сърдим на спортистите. За мен не би трябвало да има прекомерно доста тържества, когато няма потребност и в случай че може да ги създадем по този начин, че да имат по-силно публично звучене.
Тази година най-дългогодишният състезателен началник у нас получи безспорен избор на доверие за пети мандат като началник на Европейския съвет по битка. Единодушно беше определен също и за вицепрезидент на международната централа в най-древния спорт. Ценов е изпълнителен шеф на Фондация „ Български спорт “ и ръководител на Контролния съвет на Българския олимпийски комитет. Тази година той още веднъж получи куп самопризнания и награди.
Най-престижната от тях е премията „ Лоурел “ на Европейските олимпийски комитети за извънреден принос за развиването на международния спорт и разпространение на олимпийските полезности.
Отличието му беше връчено тържествено на Генералната асамблея на ЕОК в Загреб. Месец по-рано в България той заслужи наградата „ Човек на 21-ви век “ в категорията „ Спорт “ на организацията „ Произведено в България.
- Здравейте, господин Ценов! Ако тази година беше толкоз сполучлива за българския спорт, що се касае за вас в персонален проект, може би щяхме отново да сме в „ десетката “ на международните сили. Как видяхте годината, в която България няма международен отличник в олимпийските дисциплини?
- Тежък въпрос за начало. Виждал съм доста неща в развиването на българския спорт, само че изтичащата година ще остане вечно в главата ми като едно тотално „ издънване “, което не кореспондира с действителните ни благоприятни условия. Аз не съм от хората, които от заран до вечер пеят, че всичко отива по дяволите, всичко се разрушава и разлага. Спортът е една доста дефицитна система откъм благоприятни условия. Трябва всичко да се приема едно към едно, такова каквото е. Твърдя, че несполучливата 2017 година не дава отговор напълно на капацитета, който има България.
- Добре помним времената, когато се вееше девизът „ Вън на политиката от спорта! “. А в този момент какво демонстрират събитията от последните 3 години? Това освен е било една опашата неистина, само че и свалените карти демонстрират - политиката е била, е и ще бъде постоянно водеща в спорта. Бъркам или „ да‘?
- Твърдо „ да “. По начало спортът е политика. Погледнато най-общо в научен мащаб това е политиката на едно общество към своя народ, към своите подрастващи генерации. То включва всичко – от здравето и дълголетието до престижа на нацията, самочувствието и т. н. Не може да не бъде политика. Въпросът е каква политика се води и къде са границите, които не би трябвало да бъдат преминавани. Вашият въпрос го разбирам по-специално. Сигурно визирате последните събития, които се развиват в света и които демонстрират, че май линията на приличието е премината. Това е моето мнение.
- Свалиха маски и карти.
- Точно по този начин и се стартира една открита разпра, която не приляга. Особено като се има поради, че сметката заплащат спортистите, а не спортните ръководители и структури.
- Или политици…
- Те пък минимум! За мен това е огромният проблем. Всъщност огромните ощетени са спортистите, освен това най-хубавите спортисти в света. На никой не му е безразлично да чува и да вижда санкциониране и премахване с едни много неразбираеми претекстове. Знам, че има доста „ за “ и „ срещу “ всичко това, което става, само че по нито един от тези въпроси аз най-малко не съм чул доста съществени и обосновани доводи. Наказват се или ще бъдат глобени за еди какво си и т. н. Нещо повече – тази година има оттегляне спрямо миналата. Имам поради по какъв начин се процедираше преди и по време на олимпиадата в Рио във връзка с провинилите се в допинга. В края на краищата трябваше да има съответни и потвърдени виновници, които по-късно да бъдат отстранени. Сега ще се върна към моя спорт, където макар че имаше доста съществени обвинявания, когато прегледахме всички предадени ни „ съмнителни лица “, излезе че няма нито един с позитивна проба. Е по какъв начин да бъдат отстранени от игрите?
- Мнозина чакаха протест на Русия на игрите в Пьончан, само че реакцията беше нещо като примирение. Как си я обяснявате?
- Не бих го споделил примирение. За мен това е едно по-реалистично виждане и то на политическото управление на Русия. Дават си доста добра сметка, че в края на краищата би трябвало на първо място да се гледат ползите на спортистите, на хората, които вършат спорта. Тези огромни спортисти освен носят медали, а имат и една възпитателна задача по отношение на по-младото потомство и тя би трябвало да се осъществя.
- Шефът на битката, новият член на Международния олимпийски комитет и не е загадка - ваш ученик, Ненад Лалович е в комисията на МОК по допинга. Как му понася тази турбуленция поради неразрешените субстанции и бракониерите в спорта?
- С Лалович се познавам от много години. Той е интелигентен човек, не че ми е шеф. Доста забавно се внедри в средите на огромните спортни ръководители и сподели темперамент. Той бе един от малцината, който не одобри на юнашко доверие всички обвинявания в допинг предходната година. Напротив – той до дъно отстояваше идеята, че ще накажем най-жестоко всички, които заслужават това и за които има доказателства. В края на краищата той се оказа прав. Сигурно е много несгоден някому, само че кардинално прав. Именно от него за първи път чух, защото той е индивидът на МОК в Световната антидопингова организация (WADA), че той не е уверен в компетентността на този орган като цяло по ред въпроси. Срещу тези работи господин Лалович въстана и мисля, че скоро време ще разберем и други неща. Там ще настъпят организационни и структурни промени във връзка с цялата система на битка с допинга. Никой не е срещу битката с допинга. Трябва да се разграничат двете неща. Проблемът е, че в тази битка би трябвало да има мярка и правила. Игра без правила не е игра.
- Не знам до каква степен като върховен международен функционер на най-древния спорт - битката имате право да коментирате, само че ще ви попитам. Преди близо 6 години МОК разгласи курс за изваждане на битката от олимпийската стратегия. Въпреки че по статистика – аудитория, фенове, реклами и прочие този спорт делеше 9-14 място от 25-те в олимпийската стратегия. Имаше нещо подозрително и най-после след тотална поддръжка от Съединени американски щати, Русия, Япония и други велики сили това безумство бе спряно. И какво се оказа, че в последна сметка цялата тази история е, с цел да се смени шефа на международната федерация Рафаел Мартинети. Това също тип политика ли беше?
- Според мен, да. Не толкоз огромна, само че политика, която искаше да покаже кой кара влака в интернационалния спорт и че е много рисковано и нестабилно да се обявяваш в съпротива на МОК, когато не си и напълно прав. Тогава също бях член на бюрото на интернационалната федерация и истината е, че не си направихме никаква записка за нещата, за които ни беше обърнато внимание.
- Реално нищо от предложенията не се одобри.
- Честно казано, да. На нас ни беше подсказано, че празните зали не са най-хубавият мотив, че телевизионното ни покритие не е задоволително и ред други неща, на които ние не реагирахме. Също, че не се обръща внимание на развиването на битката при дамите. Още един намек, че не оказваме задоволително помощ като интернационална федерация на африканския континент. Това са все стратегически задания на МОК. Ние някак си ги подминахме като второстепенни неща, а и не обърнахме внимание на съответни сигнали. Аз съм бил на 8-9 олимпиади, само че в Лондон господин Жак Рох пристигна и за първи път заставам на съревнование по битка 15 минути. За първи път не връчи награди, а нормално президентът гледа един сеанс и връчва на най-интересната категория медалите. Това е писан и неписан протокол. Това, че той дори не пожела да остане и да дочака награждаванията, демонстрира, че в действителност дали на нас като бюро, дали на международната общност, дали на някой различен, само че че има нещо, което не върви. И тогава не реагирахме.
- Бил съм на четири международни шампионати по битка с цялостни зали – в Атланта, София, Истанбул и Лас Вегас. И до един миг съгласно мен Рафа Мартинети управляваше добре. Къде се скъса нишката?
- Нека не го датираме тъкмо, само че някъде след 2005 година. Аз познавам господин Мартинети и настоявам, че беше потребна фигура в интернационалния спорт. Не бива с лека ръка да кажем – „ той загроби “ и т. н. Да, позволи доста съществени неточности, само че той беше потребен човек. Но сега, в който реши, че със личен метод ще може да внесе промени в развиването на битката като спорт и в системите, като употребява само посредством съдийския уред и неговите благоприятни условия да го управлява…. Там настъпиха доста съществени разтърсвания и вътрешни несъгласия. Може би за необятната аудитория не са били ясни, само че там към този момент имаше съответствие сред великите сили, които той решаваше еднолично. Раздаваха се медали от време на време отвън разпоредбите на играта и ред други неща. Всичко това беше началото на нашето оттегляне крачка по крачка. Ще прибавя и това, че явно не съм в положение да кажа за какво е имало някакво разтягане на връзките сред него и управлението на МОК. Да не приказваме, че той е швейцарец, живее в Швейцария.
- На 50 км от централата, както обичаше споделя. Но в този момент в МОК са удовлетворени – битката работи с точната телевизия и маркетинг организация, консултантски компании и спонсори. Това също е една друга игра…
- Друга игра е, несъмнено. Това е играта да знаеш къде да си търсиш сметката и личния интерес. Няма за какво да се лъжем - битката е от онази по-голяма група олимпийски спортове, които зависят от дотациите, получавани от МОК. Това е истината. МОК дава много положителни средства на другите интернационалните спортни федерации според от техните позиции.
- Къде бъркаме генерално в българския спорт? Кое от многото наследства от предишното, които се унищожиха във времето, се отрази най-лошо?
- Най-лошо беше първите 7-8 години след 1989 година, когато се отхвърляше всичко и всички. Преживял съм този интервал.
- Единствено нямаше национален съд.
- Само това липсваше! Да слушаш обвинявания, да обвиняваш една спортна организация, че е комунистическа… Може да е получавала политическо влияние от комунистическата партия, само че никога не е била патерица на властта и на тази идеология. Това беше първото за мен, когато се отхвърлиха доста неща. Второто беше, че се унищожи една система. Ние и в този момент не желаеме доста да го кажем. Не настоявам, че тази система трябваше да се резервира до момента, само че беше по-разумно въз основа на тази остаряла система последователно да бъде реконструирана и пригодена към актуалните условия. Но ние не направихме това. Ние казахме: „ Не, това цялото се маха! “ и останахме с недоизградени механизми и до момента. Виждате какъв брой е тежко в избрани моменти, какъв брой мъчно се взимат някои решения и какъв брой мъчно се променят нещата, тъй като в действителност ние нямаме профилирана спортна система, която да работи. Очевидно там беше позволена доста тежка неточност и реакцията и до момента не е напълно съответна. Това е моето мнение.
- Какво мислите за ръководството на Валентин Йорданов, който при започване на 2017-а се отдръпна като президент на Българската федерация по битка след 18 години ръководство. Как работихте с него?
- Работил съм с Валентин Йорданов доста добре от доста от дълго време. Той е артикул на българската битка от основаването си като млад младеж досега, в който участвах в неговото награждаване като олимпийски първенец. Знам какво съставлява той като състезател. Той е състезателен феномен! В това няма подозрение и не го споделям, тъй като е българин и съм непосредствен с него, а тъй като е реалност. Може да бъде потвърдено с милион причини! Доста публицисти са дали задоволително доказателства и са посочили какъв е Валентин Йорданов. Като ръководител на федерацията той мина доста тежък и сложен интервал. Първо за самия себе си – от тепиха, от огромен първенец трябваше да стане началник. Аз съм уверен, че това не стана толкоз елементарно и че той е претърпял доста усложнения. Второ – той стана ръководител на нашата федерация в един много спорен интервал.
- Направо да го кажем – минус 300 хиляди $ в касата, двегодишна възбрана за домакинство…
- И с нуждата всяка година да виси по всякакви инстанции, с цел да подсигурява бюджет на личната си федерация. Ако някой си мисли, че това става толкоз просто и от раз, единствено тъй като се казваш Валентин Йорданов, ще сбърка. За мен той мина един доста тежък интервал, само че се оправи доста добре с нещата. Разбира се си резервира високия дух на победител и всички знаете, че много-много мъчно понасяше неуспехите. Аз съм по-възрастен от него и съм опитвал да му кажа, че не всичко, което е несполучливо, би трябвало да го написа на своя сметка. Приемаше, а и в този момент приема нещата като лична болежка, даже от време на време да няма и минимум отношение към това. За мен това беше един доста добър ръководител на федерацията. В тези условия нашата битка съумя да се резервира в доста прилична кондиция.
- Кога сте бил най-щастлив като началник в спорта?
- Най-добре се усещах в интервала сред 1978 и 1989-90 година, когато фактически нашата битка вървеше с доста високи темпове. Това бяха години, в които се гордеех и можех да се изпъча на всички места, че съм българин и имам някакво отношение към спорта. Може да си международник, може да си всевъзможен, само че в никакъв случай не можеш да забравиш кого представляваш и по какъв начин гледат на теб не по тази причина че си еди кой си и еди какъв си, а тъй като знаят какво стои зад тила ти. А тогава зад тила ми стоеше доста огромна мощ. Не обичам да се изхвърлям, само че тогава за мен най-малко едно класиране на второ място след Съветския съюз, беше допустимото. Не допуснахме да бъдем побеждавани от Съединени американски щати, проверете статистиките и ще видите. Не можем да приказваме, че Турция ни е била сериозен противник. Вижте сбирките от медали и класиранията.
- Япония, Корея – това са все страни от първите 10 световно в спорта.
- Така е, а ние се движехме втори-трети. През 1971 година посред София на стадион „ Васил Левски “ България стана международен първенец.
- На какви обороти работи Фондация „ Български спорт “, с президент доктор Николай Божинов. Планирате ли да разширите активността?
- За мен фондацията е едно от хубавите неща, които се случиха в българския спорт в последните 30 години. Да, тя е рожба на новите условия. Създадена е не по обичайния метод, тя е оповестена като доброволна дарителска организация, която би трябвало да събере средства, с цел да ги вложи в избрани действия, които да бъдат в помощ на българския спорт. Нека не се схваща неправилно – фондацията няма опция да събира такива средства, с които да развива спорта, само че има опция да оказва помощ на болни спортисти, на подготовка на състезатели, на пропагандата на спортни резултати и ред други неща. Мисля, че фондацията работи относително добре. Утвърди се, има добра позиция. Специално за ръководителя господин Божинов ще кажа, че е доста сдържан, рационален и състезателен човек. Един от дребното образци за човек, произтекъл от спорта, фактор в бизнеса и намерил реализацията си в тази фондация.
- Има и фантазия - да направи София първокласен ски курорт, което ни се коства много сложна задача. Предстои вашата фондация „ Български спорт “ да раздаде премиите „ Икар “. В анкетите Спортист №1 и Треньор №1 на годината постоянно има един-двама щастливи, и седем-осем афектирани, до момента в който на премиите „ Икар “ всички са удовлетворени, всички са с призове, няма градуиране. Какво да чакаме тази година?
- Първо ще се върна малко обратно – в никакъв случай не подценявайте Ники Божинов. Той е човек, който не си оставя магарето в калта. След като има една фантазия, той ще я гони до дъно. Има задоволително справедливи предпоставки да стане това, което желае. Що се отнася до „ Икарите “, присъствах на съвещанието на журито, което ги дефинира. Няма да ви ги издам, с цел да не обидя журито. Но вярно беше решено, че в година като тази, не трябва да бъдем прекомерно доста ларж на разпределяне на награди. Второто беше, че сякаш в името на една по-разумна тактика, е по-хубаво да се даде акцент върху младите, върху това, което идва като запас, колкото и да е непривично да ги няма някои от огромните имена. Мисля, че тази година премиите ще бъдат в този тип. Правим го дружно с Българския олимпийски комитет, те също връчват свои награди. Във философията на тези награди е заложено, че ние не желаеме да противопоставяме огромните. Големите са си огромни, тъй като са създали резултати. Нека почтено си зададем въпроса – кои сме ние, с цел да определим кой е по-по-най? Има кой да каже това. В този смисъл раздаването на награди по избрани индикатори сякаш излиза по-добро. Поне до момента не съм срещнал някой, който да не се съгласява, само че има доста афектирани от всякакви „ десетки “. И това е обикновено – в случай че един първенец се помири, че е станал трети, значи нещо не е като хората. Това го разбирам и не трябва да се сърдим на спортистите. За мен не би трябвало да има прекомерно доста тържества, когато няма потребност и в случай че може да ги създадем по този начин, че да имат по-силно публично звучене.
Източник: gong.bg
КОМЕНТАРИ