Целта на Истанбулската конвенция, според нейния член първи, е да

Целта на Истанбулската конвенция, според нейния член първи, е да ...

От Истанбулската конвенция до доносничеството.



Целта на Истанбулската конвенция, според нейния член първи, е "да защитава жените от всички форми на насилие и да предотвратява, преследва и премахва насилието над жени и домашното насилие." Добре е преди да се критикува, документът да се прочете, и то в оригинал, защото преводът може да е подвеждащ - на български няма две различни думи за sex и gender. Gender role, социалната роля на всеки от двата пола, е това, което в дадена култура се смята за позволено, или очаквано поведение на жените и мъжете.

Например жената трябва да забулва лицето си на улицата, нейното място е в кухнята. Мъжът трябва да има мустаци и господарски нрав. Той може да бие жена си, ако тя не го слуша. Ако мъжът няма мустаци, мие чинии и не наказва жена си за непослушание, той не е истински мъж. В някои култури жената буквално се смята за собственост на мъжа, тя може да бъде купувана и продавана. Разбира се, хомосексуалното поведение е най-голямото табу, най-непозволеното разчупване на традиционните социални роли —gender roles — в патриархално общество.

Но в Истанбулската конвенцията изобщо не става дума за това. Става дума за насилието над жените и децата и домашното насилие в семейството.

Изопачаването на смисъла на текста на Истанбулската конвенция се прави
или целенасочено, с цел някакви политически дивиденти


или се прави от хора, които не са прочели добре самия текст, а се подвеждат от тенденциозни интерпретации.

Като говорим за стереотипи на поведение (gender roles) на двата пола в патриархалното общество, те могат да се обобщят и като два типа морални ценности. В "На предела" Цветан Тодоров очертава разликата между героичните морални ценности и добродетели и "всекидневните". Разликата между героично и "всекидневно" морално действие е в това кой е обектът на действието. При обикновения морален акт обектът на действието винаги е конкретен човек или група от хора. При героичния е някаква абстрактна идея: Родината, светлото комунистическо бъдеще, нашата (християнска, ислямска, Западна) цивилизация.

Героичната смърт е саможертва в името на някакъв идеал или отвлечено понятие. Майка може да се жертва за децата си, пожарникар или плувец - за да спаси живота на непознат човек или на непознати. Но това са истински живи хора. Има разлика между абстрактната възвишена идея за "народ" или "човечество" и обикновената морална грижа за съдбата на конкретни нуждаещи се, или дори на всички конкретни индивиди, които съставляват човечеството. Съдба на всички хора по света би могла да бъде застрашена, да кажем, от световна ядрена война или глобална екологическа катастрофа. При абстракции като Народ, Родина, Светлото комунистическо бъдеще, Християнската цивилизация, Човечество, живота на отделния човек обикновено се губи.

От гледна точка на героичните морални норми, животът на много българи може да се жертва в името на свещената идеята България, или животът на много конкретни хора от народа може да се жертва (като се пратят в концентрационен лагер или се разстрелят) "в името на Народа". Героичният морал включва не само това да си готов да жертваш собствения си живот в името на светъл идеал, но често да жертваш и живота на други хора за него.

"Всекидневните" морални норми и ценности традиционно са били свързвани с жената

Жената се грижи за децата, дома и семейството: това е стереотипът за женската социална роля. Жената може да изпитва състрадание. Тя може и да се жертва за децата си. Проявата на състрадание не се включва в традиционния стереотип за мъжественост. Дори се смята срамно мъжът да бъде прекалено нежен и грижовен. Това се приема за немъжествено в едно патриархално общество. Традиционната роля на мъжа е да бъде воин, смел, силен, непоколебим, страховит (това са класически героични добродетели). Героят е готов да жертва живота си за абстрактни идеали като "родината", "свободата", "светлото бъдеще на народа". И дори да жертва живота на други сънародници.

В наше време социалните полови роли (gender roles) се размиват

Не е срамно мъж да плаче от състрадание, или да облича за децата си, да им готви и да мие чиниите, не е табу жена да бъде работещият и водещ член на семейството, да бъде бизнес дама, военнослужещ, или политически лидер.

Като говорим за традиционния героичен мъжки морал, той беше силно експлоатиран от тоталитарните идеологии. Те изискваха жертвоготовност на всеки в името на колективния идеал. На практика това можеше да означава както да жертваш себе си в битка с врага, така и да жертваш приятелите и дори роднините си, като ги предадеш на тайните служби на партийната власт, ако са съгрешили. Политически съгрешилия (в помислите и думите си) приятел или роднина след това беше обявяван за враг на Народа и наказван. Тайните служби в тоталитарните общества бяха нещо като средновековната Инквизиция - морален стожер, пазител на общодържавния Идеал.

В постмодерната епоха обаче се наложи обратното: пълен морален релативизъм. Все по-често казваме, че няма не само общ за всички хора идеал, но няма и обективна истина, нито обективно добро и зло. Което е истина е морално за едни е неморално за други. Терористът и престъпникът за нас, за други е национален герой. Това е изключително порочен начин на мислене. Този морален релативизъм е язва на постмодерната епоха, която доведе и до ответна реакция - избуяването на религиозните фундаментализми и националпопулизми.

Добро и зло, разбира се, са човешки категории, не природни, и имат смисъл само в междуличностните отношения в обществото. Но ако приемем, че доброто и злото са относителни, ако приемем, че не съществува общоприето понятие за добро и зло в обществото, отваряме кутията на Пандора. Всеки човек има, разбира се, право на лична истина, на лична интерпретация на фактите и на лична защита. Но има все пак обективни факти. И трябва да има обективно (т.е. общовалидно, прието от всички хора и общества) понятие за добро и зло. В никое човешко общество не се смята за добро да убиваш ближния си, да крадеш от него, да лъжесвидетелстваш против него. Не е добро също така и да пишеш политически доноси срещу ближния си, които ще доведат до репресии срещу него.

В дискусия във "Фейсбук" се появиха съждения, отъждествяващи информирането на криминалната полицията за терористи с писането на политически доноси. Абсурдно е да се отъждествява доносничеството, информирането на политическата полиция на един режим за "неправилните" политически възгледи на даден човек, в следствие на което тоталитарната власт предприема репресивни мерки срещу него, с това да информираш криминалната полиция за терорист, за нечии застрашаващи живота на хората действия или намерения. Едно е да бъдеш обявен за враг на народа, защото си казал виц срещу Сталин, Брежнев или Живков и за това да те пратят в затвора, а съвсем друго е да си терорист, който иска да взриви невинни хора.

Информирането на полицията за терориста-убиец е морален акт, акт на "обикновения" морал, загриженост за живота на живи хора, а не загриженост за живота политическата власт и нейната идеология.

Думата "донос" в българския език няма позитивни конотации. Според речника "донос" е: "Тайни сведения за лице, съобщени на висшестоящ в служебно положение или на властта с цел то да бъде злепоставено политически или служебно."

Доносничеството не може да бъде морален акт
за разлика от информирането на полицията за нечии криминални намерения

Ако моралът е нещо относително, значи просто няма морал. Ако няма общовалиден морал, всеки може да прави каквото си иска — да убива, да краде, да лъжесвидетелства, да доносничи срещу ближния си, ако това му носи лична изгода. Ако доброто е относително, значи добро е само това, което е изгодно за мен.

Картината, разбира се, никога не е черно-бяла. Да убиеш човек не е същото като да го наклеветиш пред властите (освен ако от клеветата не последва убийство). А дори и убийството може да е оправдано, ако е при самозащита, или за да се спаси живота на невинна жертва. Но все пак, ако говорим за морал, ние трябва да можем да степенуваме "нечернобелите" морални казуси в реалния живот по степента им на сивост.

Близо 30 години след падането на комунистическия режим у нас продължават да излизат нови и нови сведения за хора, понякога високо уважавани професионалисти в своята област, хора с добро име, които са били вербувани да донасят на комунистическата ДС. Картината не е черно-бяла, всеки случай е индивидуален, и за да съдим справедливо, трябва да знаем всички факти — при какви обстоятелства е бил вербуван даден човек, дали на практика той е донасял за някого и какво точно е писал в своите донесения. Знаем, че Държавна сигурност е притискала хора с някаква уязвимост да стават агенти, защото те от една страна могат по-лесно да бъдат притискани. Но аз имам приятели, станали пълнолетни през 1970-те или 1980-те, които са били притискани и въпреки натиска са отказали да сътрудничат. Те са изтърпели последствията от този отказ.

Има различни случаи. Например на лагеристи в Белене, през 1950-те, е било казвано, че ако не подпишат няма да излязат от лагера. Трябва ли да ги съдим, че са подписали? Трябва ли да съдим хора станали информатори под някакъв натиск, ако реално не са донасяли? Можем ли да ги мерим със същия аршин, с който мерим истински доносници, чиито доноси са разбивала съдби на невинни хора?

Някои доброволно са ставали доносници. Едно е да си сътрудничил доброволно за лична изгода, или от жажда за власт, или поради "вяра в комунистическия идеал", или поради някаква смесица от тези неща, а друго - да си се съгласил под натиск без реално да си навредил на някого. (Впрочем, през 1970-те или 80-те този натиск не е бил животозастрашаващ, но може да е бил свързан с публично опозоряване, или с възможност за софийско жителство, за висше образование, за пътуване в чужбина.) Едно е да си се съгласил да напишеш доклад като се върнеш, за да те пуснат да пътуваш на Запад, друго — да донасяш на Шесто за приятели, които разказват политически вицове.

Важно е с какво са те притискали, ако не си станал сътрудник доброволно, но най-важно е, ако си донасял, какво точно си донасял и за кого. Всяка вина, или невинност, или драма, е различна и лична. Но това не значи, че по принцип трябва да приемем сътрудничеството на ДС (с писането на политически донесения срещу хора, а не с информиране за реални криминални престъпления или намерения) като нещо нормално, или нещо, което е било неизбежно.

Тъжно е, че българското общество, за разлика от полското, или чешкото, или унгарското, да кажем, вече повече от четвърт век не може да стигне до съгласие по отношение на моралната си оценка за онова време, да се "справи" с миналото си. Досиетата можеха да бъдат изгорени веднага след промените и забравени, или можеха веднага да бъдат изцяло и напълно разсекретени — още тогава, в началото на 1990-те. Но нито едното, нито другото се случи у нас. Или още по-лошо — и двете се случиха частично и избирателно. Някои досиета бяха изгорени, други дълги години са били използвани като тайно оръжие, с което да се шантажират или при нужда публично опозоряват тези, които са сътрудничили и не са си признали.

Сега, когато четем каквото е оставало, виждаме, че много наши връстници са били следени, "разработвани", или каквато там е думата, но досиетата им ( папките с доноси срещу тях) са били унищожени след промените. Такъв е например моят случай. Това което открих е че съм имал досие с доноси за мен събирано още от началото на 1980-те, много преди излизането на списание "Глас", и това досие е било унищожено през 1990-та. А аз бях син на член на ЦК на БКП. Какво остава за хора от некомунистически семейства? От една страна ми е любопитно кои от приятелите и познатите ми и какво точно са донасяли за мен. От друга страна понякога си казвам — по-добре да не знам, да не се ровя в тази гадост.

Но все пак, защо всички други бивши комунистически страни в Източна Европа много отдавна отвориха досиетата, прочетоха ги, дадоха своята морална оценка, по принцип, както и за конкретни случаи, справиха се с миналото си и продължиха напред, а у нас това не стана?

Черно-белите "морализаторски" представи за света могат да доведат до изопачаване на фактите и дори до репресии, както по комунистическо време. Трябва да има нюанси и степени в оценката. Повечето хора не се нито чудовища нито светци и всеки е имал някакъв по-голям или по-малък грях в живота си. Но моралният релативизъм, отказът от всякаква морална оценка, или замитането на грозните факти под килима е не по-малко зло от моралния максимализъм. Премълчаното или преглътнатото, морално замъгленото, ни тежи като камък на гърлото и ни пречи да вървим напред.

Ако няма зло, и доброто се обезсмисля

Социалните роли се променят, обществата се променят, през 19 век още е имало законно робство, нормално е било мъжете да бият и командват жените си, Оскар Усйлд е лежал в затвора за хомосексуализъм. Донеотдавна в Европа имаше смъртна присъда. Да не говорим за войните и за лагерите на тоталитарните режими на 20-ти век. Но ако приемем, че добро и зло са изцяло относителни категории, ако приемем, че няма общовалидни морални норми — не убивай, не кради, не отнемай свободата или правото на живот и щастие на ближния си— то тогава обществото ще се разпадне. Ще се върнем в джунглата, където единственият закон е правото на по-силния. И всеки е в постоянна война с всички останали. Има все пак обективно добро и зло.

Източник: dnevnik.bg