Целта на Истанбулската конвенция, според нейния член първи, е да

...
Целта на Истанбулската конвенция, според нейния член първи, е да
Коментари Харесай

От Истанбулската конвенция до доносничеството

Целта на Истанбулската спогодба, съгласно нейния член първи, е " да пази дамите от всички форми на принуждение и да предотвратява, преследва и отстранява насилието над дами и домашното принуждение. " Добре е преди да се подлага на критика, документът да се прочете, и то в оригинал, тъй като преводът може да е подвеждащ - на български няма две разнообразни думи за sex и gender. Gender role, обществената роля на всеки от двата пола, е това, което в дадена просвета се счита за разрешено, или предстоящо държание на дамите и мъжете.

Например дамата би трябвало да забулва лицето си на улицата, нейното място е в кухнята. Мъжът би трябвало да има мустаци и властнически манталитет. Той може да бие жена си, в случай че тя не го слуша. Ако мъжът няма мустаци, мие чинии и не санкционира жена си за непокорство, той не е същински мъж. В някои култури дамата безусловно се счита за благосъстоятелност на мъжа, тя може да бъде купувана и продавана. Разбира се, хомосексуалното държание е най-голямото табу, най-непозволеното разчупване на обичайните обществени функции —gender roles — в патриархално общество.

Но в Истанбулската конвенцията въобще не става дума за това. Става дума за насилието над дамите и децата и домашното принуждение в фамилията.

Изопачаването на смисъла на текста на Истанбулската спогодба се прави
или целеустремено, за някакви политически дивиденти


или се прави от хора, които не са прочели добре самия текст, а се подвеждат от тенденциозни тълкования.

Като приказваме за стандарти на държание (gender roles) на двата пола в патриархалното общество, те могат да се обобщят и като два вида морални полезности. В " На лимита " Цветан Тодоров обрисува разликата сред героичните морални полезности и добродетели и " всекидневните ". Разликата сред героично и " ежедневно " морално деяние е в това кой е обектът на действието. При елементарния честен акт обектът на действието постоянно е съответен човек или група от хора. При героичния е някаква нереална концепция: Родината, светлото комунистическо бъдеще, нашата (християнска, ислямска, Западна) цивилизация.

Героичната гибел е всеотдайност в името на някакъв блян или отвлечено разбиране. Майка може да се жертва за децата си, пожарникар или плувец - с цел да избави живота на чужд човек или на непознати. Но това са същински живи хора. Има разлика сред нереалната възвишена концепция за " народ " или " човечество " и елементарната морална грижа за ориста на съответни нуждаещи се, или даже на всички съответни човеци, които съставляват човечеството. Съдба на всички хора по света би могла да бъде застрашена, да кажем, от международна нуклеарна война или световна екологическа злополука. При абстракции като Народ, Родина, Светлото комунистическо бъдеще, Християнската цивилизация, Човечество, живота на обособения човек нормално се губи.

От позиция на героичните морални правила, животът на доста българи може да се жертва в името на свещената концепцията България, или животът на доста съответни хора от народа може да се жертва (като се пратят в концентрационен лагер или се разстрелят) " в името на Народа ". Героичният морал включва освен това да си подготвен да жертваш личния си живот в името на ярък блян, само че постоянно да жертваш и живота на други хора за него.

" Всекидневните " морални правила и полезности обичайно са били свързвани с дамата

Жената се грижи за децата, дома и фамилията: това е стандартът за женската обществена роля. Жената може да изпитва съчувствие. Тя може и да се жертва за децата си. Проявата на съчувствие не се включва в обичайния стандарт за неустрашимост. Дори се счита срамно мъжът да бъде прекомерно гальовен и грижлив. Това се приема за немъжествено в едно патриархално общество. Традиционната роля на мъжа е да бъде боец, самоуверен, мощен, хладнокръвен, застрашителен (това са типичен героични добродетели). Героят е подготвен да жертва живота си за нереални идеали като " родината ", " свободата ", " светлото бъдеще на народа ". И даже да жертва живота на други сънародници.

В наше време обществените полови функции (gender roles) се размиват

Не е срамно мъж да плаче от съчувствие, или да облича за децата си, да им готви и да мие чиниите, не е табу жена да бъде работещият и водещ член на фамилията, да бъде бизнес дама, военнослужещ, или политически водач.

Като приказваме за обичайния храбър мъжки морал, той беше мощно експлоатиран от тоталитарните идеологии. Те изискваха жертвоготовност на всеки в името на груповия блян. На процедура това можеше да значи както да жертваш себе си в борба с врага, по този начин и да жертваш приятелите и даже роднините си, като ги предадеш на тайните служби на партийната власт, в случай че са съгрешили. Политически съгрешилия (в помислите и думите си) другар или родственик по-късно беше обявяван за зложелател на Народа и наказван. Тайните служби в тоталитарните общества бяха нещо като средновековната Инквизиция - честен стожер, страж на общодържавния Идеал.

В постмодерната ера обаче се наложи противоположното: цялостен честен релативизъм. Все по-често споделяме, че няма освен общ за всички хора блян, само че няма и справедлива истина, нито обективно положително и зло. Което е истина е морално за едни е аморално за други. Терористът и нарушителят за нас, за други е народен воин. Това е извънредно циничен метод на мислене. Този честен релативизъм е язва на постмодерната ера, която докара и до ответна реакция - избуяването на религиозните фундаментализми и националпопулизми.

Добро и зло, несъмнено, са човешки категории, не естествени, и имат смисъл единствено в междуличностните връзки в обществото. Но в случай че приемем, че положителното и злото са относителни, в случай че приемем, че не съществува общоприето разбиране за положително и зло в обществото, отваряме кутията на Пандора. Всеки човек има, несъмнено, право на персонална истина, на персонална интерпретация на обстоятелствата и на персонална отбрана. Но има въпреки всичко справедливи обстоятелства. И би трябвало да има обективно (т.е. общовалидно, признато от всички хора и общества) разбиране за положително и зло. В никое човешко общество не се счита за положително да убиваш близък си, да крадеш от него, да лъжесвидетелстваш срещу него. Не е положително също по този начин и да пишеш политически доноси против близък си, които ще доведат до репресии против него.

В полемика във " Facebook " се появиха съждения, отъждествяващи информирането на престъпната полицията за терористи с писането на политически доноси. Абсурдно е да се отъждествява доносничеството, информирането на политическата полиция на един режим за " неправилните " политически възгледи на даден човек, в резултат на което тоталитарната власт подхваща репресивни ограничения против него, с това да информираш престъпната полиция за терорист, за нечии застрашаващи живота на хората дейности или планове. Едно е да бъдеш разгласен за зложелател на народа, тъй като си споделил анекдот против Сталин, Брежнев или Живков и за това да те пратят в пандиза, а напълно друго е да си терорист, който желае да взриви почтени хора.

Информирането на полицията за терориста-убиец е честен акт, акт на " елементарния " морал, угриженост за живота на живи хора, а не угриженост за живота политическата власт и нейната идеология.

Думата " донос " в българския език няма положителни конотации. Според речника " донос " е: " Тайни сведения за лице, обявени на висшестоящ в служебно състояние или на властта за то да бъде злепоставено политически или служебно. "

Доносничеството не може да бъде честен акт
за разлика от информирането на полицията за нечии престъпни планове

Ако моралът е нещо релативно, значи просто няма морал. Ако няма общовалиден морал, всеки може да прави каквото си желае — да убива, да краде, да лъжесвидетелства, да доносничи против близък си, в случай че това му носи персонална полза. Ако положителното е релативно, значи положително е единствено това, което е преференциално за мен.

Картината, несъмнено, в никакъв случай не е черно-бяла. Да убиеш човек не е същото като да го наклеветиш пред управляващите (освен в случай че от клеветата не последва убийство). А даже и убийството може да е целесъобразно, в случай че е при самоотбрана, или с цел да се избави живота на почтена жертва. Но въпреки всичко, в случай че приказваме за морал, ние би трябвало да можем да степенуваме " нечернобелите " морални проблеми в действителния живот по степента им на сивост.

Близо 30 години след рухването на комунистическия режим у нас не престават да излизат нови и нови сведения за хора, от време на време високо уважавани експерти в своята област, хора с положително име, които са били вербувани да донасят на комунистическата Държавна сигурност. Картината не е черно-бяла, всеки случай е самостоятелен, и с цел да съдим заслужено, би трябвало да знаем всички обстоятелства — при какви условия е бил вербуван даден човек, дали на процедура той е донасял за някого и какво тъкмо е писал в своите донесения. Знаем, че Държавна сигурност е притискала хора с някаква накърнимост да стават сътрудници, тъй като те от една страна могат по-лесно да бъдат притискани. Но аз имам другари, станали пълнолетни през 1970-те или 1980-те, които са били притискани и макар натиска са отказали да сътрудничат. Те са изтърпели следствията от този отвод.

Има разнообразни случаи. Например на лагеристи в Белене, през 1950-те, е било казвано, че в случай че не подпишат няма да излязат от лагера. Трябва ли да ги съдим, че са подписали? Трябва ли да съдим хора станали информатори под някакъв напън, в случай че действително не са донасяли? Можем ли да ги мерим със същия критерий, с който мерим същински доносници, чиито доноси са разбивала ориси на почтени хора?

Някои непринудено са ставали доносници. Едно е да си сътрудничил непринудено за персонална полза, или от жадност за власт, или заради " религия в комунистическия блян ", или заради някаква комбинация от тези неща, а друго - да си се съгласил под напън без действително да си навредил на някого. (Впрочем, през 1970-те или 80-те този напън не е бил животозастрашаващ, само че може да е бил обвързван с обществено оскверняване, или с опция за софийско жителство, за висше обучение, за пътешестване в чужбина.) Едно е да си се съгласил да напишеш отчет като се върнеш, с цел да те пуснат да пътуваш на Запад, друго — да донасяш на Шесто за другари, които описват политически вицове.

Важно е с какво са те притискали, в случай че не си станал помощник непринудено, само че най-важно е, в случай че си донасял, какво тъкмо си донасял и за кого. Всяка виновност, или непорочност, или драма, е друга и персонална. Но това не значи, че по принцип би трябвало да приемем съдействието на Държавна сигурност (с писането на политически донесения против хора, а не с информиране за действителни престъпни закононарушения или намерения) като нещо обикновено, или нещо, което е било неизбежно.

Тъжно е, че българското общество, за разлика от полското, или чешкото, или унгарското, да кажем, към този момент повече от четвърт век не може да стигне до единодушие във връзка с моралната си оценка за това време, да се " оправи " с предишното си. Досиетата можеха да бъдат изгорени незабавно след измененията и забравени, или можеха незабавно да бъдат напълно и изцяло разкрити — още тогава, при започване на 1990-те. Но нито едното, нито другото се случи у нас. Или още по-лошо — и двете се случиха отчасти и изборно. Някои досиета бяха изгорени, други дълги години са били употребявани като скрито оръжие, с което да се шантажират или при потребност обществено опозоряват тези, които са сътрудничили и не са си признали.

Сега, когато четем каквото е оставало, виждаме, че доста наши връстници са били следени, " разработвани ", или каквато там е думата, само че досиетата им ( досиетата с доноси против тях) са били унищожени след измененията. Такъв е да вземем за пример моят случай. Това което открих е че съм имал досие с доноси за мен събирано още от началото на 1980-те, доста преди излизането на списание " Глас ", и това досие е било унищожено през 1990-та. А аз бях наследник на член на Централен комитет на Българска комунистическа партия. Какво остава за хора от некомунистически фамилии? От една страна ми е любопитно кои от приятелите и познатите ми и какво тъкмо са донасяли за мен. От друга страна от време на време си споделям — по-добре да не знам, да не се дълбая в тази гнусота.

Но въпреки всичко, за какво всички други някогашни комунистически страни в Източна Европа доста от дълго време отвориха досиетата, прочетоха ги, дадоха своята морална оценка, по принцип, както и за съответни случаи, оправиха се с предишното си и продължиха напред, а у нас това не стана?

Черно-белите " морализаторски " показа за света могат да доведат до изкривяване на обстоятелствата и даже до репресии, както по комунистическо време. Трябва да има нюанси и степени в оценката. Повечето хора не се нито чудовища нито светци и всеки е имал някакъв по-голям или по-малък грях в живота си. Но моралният релативизъм, отводът от всякаква морална оценка, или замитането на грозните обстоятелства под килима е не по-малко зло от моралния абсолютизъм. Премълчаното или преглътнатото, морално замъгленото, ни тежи като камък на гърлото и ни пречи да вървим напред.

Ако няма зло , и положителното се обезсмисля

Социалните функции се трансформират, обществата се трансформират, през 19 век още е имало законно иго, обикновено е било мъжете да бият и командват дамите си, Оскар Усйлд е лежал в пандиза за хомосексуализъм. Донеотдавна в Европа имаше смъртна присъда. Да не приказваме за войните и за лагерите на тоталитарните режими на 20-ти век. Но в случай че приемем, че положително и зло са напълно относителни категории, в случай че приемем, че няма общовалидни морални правила — не убивай, не кради, не отнемай свободата или правото на живот и благополучие на близък си— то тогава обществото ще се разпадне. Ще се върнем в джунглата, където единственият закон е правото на по-силния. И всеки е в непрекъсната война с всички останали. Има въпреки всичко обективно положително и зло.
Източник: dnevnik.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР