Законите на Хамурапи – едни от най-старите в човешката история
Цар Хамурапи (1810г.-1750г. прочие Хр.) е прочут с това, че през годините на своето царуване превзел съвсем цяла Месопотамия и основал мощното Вавилонско царство. Такава страна обаче, не би могла да съществува без закони, които да контролират и подредят живота в нея. Затова били създадени законодателни актове, които съставляват най-старият законодателен кодекс в човешката история и са известни като „ законите на Хамурапи “. Те били записани върху глинени плочки с клинопис. Освен това, цялостният кодекс бил увековечен и върху каменни плочи (стели) от диорит. Стелите били сложени в разнообразни градове като знак на царската власт, опираща се на справедливостта и закона.
Една от тези стели е открита от френски археолози в град Суса през 1902г. Тя съставлява каменен артефакт от черен диорит. Височината й е съвсем 2.3 метра. Теглото – 4 тона. Върху горната част са изобразени две човешки фигури, за изправената от които се допуска, че е Хамурапи, а седналата – богът на слънцето Шамаш. Композицията показва концепцията, че царят е единствено реализатор на висшата божествена воля. Това придава и необикновен смисъл на всичко изписано по-долу.
Източник на фотографията – Уикипедия
Законите са общо 282, като са разграничени на 8 групи. Това са осъществяване на правораздаването, отбраната на царското имущество, отбраната на частната благосъстоятелност, получена от царя, покупко-продажби с недвижими парцели, търговски покупко-продажби, фамилни връзки и завещание, закононарушения срещу личността, покупко-продажби с движимо имущество.
За обективен се считал правилото „ око за око, зъб за зъб “. Това значи, че наказването би трябвало да бъде тъкмо същото, както закононарушението. Тоест, в случай че нарушител е отсякъл ръката на човек, тогава би трябвало да отсекат и неговата ръка. Ако е ослепил някого, значи ще ослепят и него. За лъжливо обвиняване в ликвидиране се поставя смъртно наказване.
Обвинението трябвало да бъде потвърдено от обвинителя – а всяко подозрение било в интерес на обвинения. При лъжесвидетелстване виновният бил наказван със същото наказване, което заплашвало упреквания от него почтен човек. Несправедлив арбитър бил уволняван и трябвало да възвърне в 12-кратен размер несправедливия иск, на който бил осъдил почтения обвинен.
Съдилищата били градски, храмови и царският съд. Храмовите разглеждали единствено каузи, които засягали така наречен „ божи съд “ – когато обвиненият бил хвърлян във вода и в случай че изплувал, се считал за почтен, в случай че се удавел, значи бил отговорен.
Не се предвиждало обжалване. Дори царят не можел да помилва някои категории наказани. Ако крадецът посягал върху царска благосъстоятелност, го чакало смъртно наказване. Същата присъда се полагала и при похищение на плебеи, както и при кражба на храмова благосъстоятелност. Но в случай че кражбата била осъществена отвън храма (например овца, свиня, крава), трябвало да бъде платена в 30-кратен размер.
Особено бързо и грубо се разправяли с крадци по време на пожар. По това време къщите били близко една до друга, а пожарите – постоянно събитие. Затова и искащите да се обогатят за непозната сметка не били малко. Оттук произтича и строгостта на наказването – щом ги залавяли, напряко ги хвърляли в огъня.
От държавната хазна се заделяли специфични средства, с цел да се изплащат воини, паднали във противников плен. Но, в случай че воинът бил богат човек, се откупувал самичък.
Подробно били конкретизирани наемните връзки. Например, в случай че някой бил заставен да обработва равнища, защото дължал пари, той плащал единствено такава част от реколтата, която съответствала на дълга му – а другото оставало за него.
Ако заемодател опитвал да измами индивида, който бил взел пари назаем, и не му давал документ за връщането на дълга, се наказвал с огромна санкция.
Любопитно е, че очевидно кръчмите в страната на Хамурапи били ръководени от дами, тъй като не се приказва нищо за мъже в тази роля. Нарушения и закононарушения в такива заведения се наказвали с удавяне. Ако там били забелязвани нарушители, трябвало да бъдат неотложно хванати – бездействието в този случай се наказвало със гибел.
Изневярата се наказвала със гибел, както за мъжа, по този начин и за дамата. Но в случай че оскърбеният от съпрузите прощавал на половинката си, наказването се отменяло.
Ако мъжът бивал покорен по време на война, само че в дома имало задоволително храна, дамата нямала право да се ожени още веднъж. Но в случай че не можела да си обезпечи прехраната, можела да си вземе нов брачен партньор. Обаче при положение, че първият брачен партньор се освободял от плен, дамата трябвало да се върне при него, а децата от втория брак оставали при родния си татко.
Мъжът нямал право да изостави болната си жена, а бил задължен да я храни и устоя в дома си. Омъжената жена имала право на свое имущество, с което да се разпорежда, както желае. Кредиторите на мъжа нямали право да изискват неговия дълг от жена му.
Наемните връзки били мощно развити. Наемало се всичко: служащи, строители, корабостроители, орачи и копачи, животни, транспортни средства. Ако на наетото животно се нанесяла щета, виновникът плащал отплата.
Виждаме по какъв начин законите на Хамурапи и през днешния ден изненадват със своята цялост и благоразумие. Те обхващали всички области на живота в Месопотамия преди 3700 години.
