Трябваше много внимателно да я наблюдава, а Тино беше особено

Трябваше доста деликатно да я следи, а Тино беше изключително деликатен човек. Бяха си уговорили среща посредством Facebook. Щеше му се да я изучи по-подробно. От метода, по който събеседникът му бъркаше в джоба си, Тино знаеше какъв брой може да извлече от него, по кое време и какъв брой може да бъде притиснат въпросният вид.

От силата, с която дамата отмяташе обратно косата си, той знаеше след какъв брой дни/часове ще я напусне, и си представяше какви обидни думи ще използва тя отсреща му. Достатъчно беше да зърне червилото и незабавно имаше готово мнение какъв брой пари ще похарчи за нея. Не желаеше обвързване. Само намек, че въпросната девойка изявеше подготвеност да „ не помни “ пастата си за зъби в жилището му, Тино недвусмислено й даваше да разбере, че това е последният ден в живота й, когато нейните добре гримирани очи го виждат.

Сега му се струваше, че дребната е особена птица. Дълго бе мислил дали изобщо да я предложения, евтиният грим го дразнеше, пръстите на ръцете й не бяха лакирани, което издаваше неуважение към личността му. Беше й споделил да го чака в седем. Беше седем и четвърт. Гледаше я иззад ъгъла на нотариалната адвокатска фирма. Тя стърчеше на пейката, пропуснат на ниска цена куфар, в сиво палто. Беше му любопитно какъв брой време ще гние в занемарената градинка.

Откъде накъде ще идва с огризани нокти и долнокачествен грим? Дори косата й не беше сресана както прилича – сигнал за пренебрежение. Сигурно е мекотело без възприятие за достолепие, към този момент двайсет и пет минути чака. Истинската жена би изчезнала от дълго време, значи тази е просто обикновена. Едва ли би предложила нещо забавно.

Но човек би трябвало да бъде толерантен, търпението е другото име на успеха, а Тино постепенно, непрекъснато ставаше по-силен, подготвен да побеждава. Седем и половина. Лейката продължаваше да виси на пейката. Запръска лек дъжд. Тя не си постави качулката, не оправи яката. Досега не му се бе случвало толкоз неуместно създание да го чака за среща. Тъкмо беше решил да я зареже и видя – онази стартира да циври. Сълзи се търкаляха като капки живак по лицето й – не може да е толкоз тъпа, намерения си Тино – това по бузите е дъжд, за какви сълзи говоря. Но тя плачеше, не помръдваше от пейката, не си слагаше качулката, дъждът валеше изтощено като дъртак, който не дава пет пари за нищо в близост.

Тино стоеше зад адвокатската фирма и се питаше какво й е. Не му се беше случвало такова нещо. Може би е трик? Това е нейният изпитан номер... реве, кефалът захапва кукичката и припва да я утешава. Я да забележим. Почака още малко. Тя продължаваше да седи на пейката, без качулка, без да я е грижа, че дъждът разлива гримът й на евтини, черни дъги. Ако това бе нейната примка, то естеството й бе прекомерно обикновено. Я да се осведомим по какъв начин ще се развие по-нататък селската вечеринка. В едно бе съумяла – бе събудила любознанието му. Дори и простодушен, номерът й работеше.

Тино приближи с мудни, премерени стъпки към нея. Тя не повдигна глава към него. Лицето й, мокро като зле изстискано пране, го отблъсна. Жена, която не умее да се владее и пуска напоителните системи, не заслужаваше нито минута от неговото време. Все отново я попита:

- Знаеш ли какъв брой зле изглеждаш по този начин?

Тя не отговори, избърса сълзите с ръкава на палтото и лицето й се смали. Виж, това е забавно, лице, при което идва вечерта. Тя не сподели нищо, не го погледна, отстъпи обратно към мократа скамейка. Дъждът продължаваше да бие барабана си, капките му бяха доста досадни в края на март, в действителност постоянно бяха.

Тя се обърна с тил към него и пое по пътеката през гадинката – то в действителност към този момент не беше пътека, а остър лабиринт от клони. Сивото й палто се набута в храстите, мокри до кости под дрипавото небе. Каква нелепост, намерения си Тино. Ако някой е решил да се дави, остави го да потъне по-бързо. Заряза я в храсталака. Чуваше стъпките й - като листа на орех, които се откъсват през есента и човек би трябвало да заплаща на някой незает да ги събере и подпали.

Такива бяха стъпките й - да ги подпалиш и да ги забравиш. Но тя беше упорита, ситна къртица, изкопа мокрите клони, изрови пътека под краката си. Виждаше остарялото й палто, като куче, изгубено измежду тоя неугледен град, и си рече – „ Тръгвам си “. Но му стана забавно. Заобиколи по асфалтирания път, където спираха такситата. Засече я тъкмо в края на пътеката, която тя бе пробила със сивите си стъпки. Лицето, й свито като вестник под черните облаци, се беше разпаднало.

- Стига си циврила – сподели й той.

- Извинете – обади се разпадналото се лице и го отмина, след това забърза по асфалтовия път на такситата. Косата й, кафява като голите клони на бодливите шубраци, бавно потъмня. Това можеше дъждът - да прави нещата гъсти и тъмни - по този начин човек не знаеше дали беседва с момиче, или с нощта.

- Стой – сподели й той, само че тя мина край такситата, без качулка, с среднощ в косите. Гласът на Тино потъмня. – Като ти споделям „ Стой “, значи ще стоиш.

И тя остана, тънка, слаботелесна, ръкохватка на сухо листо. Тогава внезапно му замязя на река, дребната вада в дребния град, където беше роден. Рекичката се раждаше с дъжда и си отиваше с топлите дни, само че Тино още от малко дете я обичаше. Не знаеше по кое време отново ще изчезне тази река. Всъщност единствено той с детската си нелепост я наричаше по този начин, баба му и дядо му просто подхвърляха „ барата “, само че когато водата се появеше сред хилавите крайбрежия, на Тино постоянно се случваше нещо хубаво.

Баща му се обаждаше от Дюселдорф, майка му позвъняваше от Мадрид и той знаеше, че те и двамата го обичат, че ги е грижа за него, а като твоят татко го е грижа за тебе, ще пораснеш огромен мъж. Но татко му все по-рядко се обаждаше. Нищо, утешаваше го дядо му. Нали майка ти позвънява по здрач? Значи ще пораснеш още по-голям мъж. Да, майка му се обаждаше, даже когато се омъжи за един възрастен господин, някакъв идалго над осемдесет, мирен и към момента с всичкия си, само че не напълно, не напълно, тъй като наричаше Тино „ Ваше благородие “. След това му споделяше: - Сервитьор, апелирам донесете ми una serveza por favor, една бира, апелирам, само че парите на индивида бяха потребни. Обажданията на майка му в действителност направиха момчето хубав мъж, а очите на идалгото го научиха да открива какъв брой пари са заровени в гласа на индивида и по какъв начин те могат да попаднат в джобчето на твоята бяла риза.

Само реката се връщаше при Тино. Вярно, тя си отиваше през лятото, само че когато й домъчнееше за дребното градче, още веднъж се появяваше, долитайки с дрипавите черни облаци. Капките върху кафявите листа на ноември я обичаха, тя тичаше сред тесните си крайбрежия, пееше на къщите, събуждаше есента и градините обещаваха, че ще запазят силата си за идващото лято. А той знаеше, че щом реката се е върнала, нещо хубаво ще се случи, нещо доста, доста хубаво. Там за парите - даже за мислите за пари - нямаше място.

Сега момичето му беше замязяло на река - на този бързей, който му носеше благополучие. В гласа й нямаше зима, нито стотинка нямаха очите й, а това остаряло палто, несъмнено купено от магазин за втора ръка, беше цялостно с очакване за юли. Сигурно го бе носила някоя добра жена.

Чакай, за каква доброта приказваме днеска, когато и бебето е готово да ти прегризе врата. Но това е била някоя остаряла, заблудена госпожа; тя е носила старомодното, сиво като ноември палто и несъмнено тази заблудена бабичка постоянно е минавала край някоя река. Добре, че момичето бе купило тъкмо това палто.

- Ще те почерпя кафе – сподели й Тино, само че тя изобщо не му отговори и отмина към ръждясалата гара, по изровения път, където минаваше единствено един рейс дневно, край ниските триетажни блокчета. Там живееха доста пенсионери, а децата и внуците им бяха отпътували в Дания и Германия, Франция и кой знае къде. Но там не падаше подобен дъжд като тук, проливен дъжд, който бе трансформирал косата й в есен.

- Стой – извика той, само че момичето изобщо не спря. Така си отиваше майка му в Испания след късата отпуска лете. - Приличаш ми на реката в едно градче. Никой не ми е приличал на река до момента.

Момичето нищо не сподели, изтича край него, толкоз бързо изтича, като взор, като ято врабчета. Тино видя Коледа, онази златна Коледа, когато и татко му от Дюселдорф, и майка му от Мадрид се бяха събрали дружно – „ Заради тебе “- сподели татко му, а когато родителите дойдат дружно при детето, то пораства доста мъдро и проницателно, за жал. Досеща се, че друга такава Коледа няма да пристигна.

Момичето скочи в рейс номер 10, който отиваше към квартал „ Тева “. Там, в осеметажните блокове, живеят млади мъже. Те отглеждат кучета бойци и печелят доста хилядарки, в случай че техният питбул прегризе гърлата на другите четириноги нещастници. Тино не желаеше да върви в квартал „ Тева “.

За какво ми е такава слабохарактерна, рече си той. Тя няма сили да напсува мъж, който й е вързал тенекиена кутия и не идва на среща. Но несъмнено тъкмо такава му трябваше - без пари в погледа, без грим, без автомобил, без качулка даже. Стъпките й бяха дъжд в края на март, а брегът на неговата река беше стръмен, облечен в коприва.

Той остана на място, наведен като дъно на пресушен поток, като оная снимка в края на зимата – на едно мъдро момче. Но какво е момчето, мощно и прозорливо като самата гибел, в случай че го няма момичето с река в очите, с облаци в стъпките?

В града живееха към петдесет хиляди индивида. Град като град.

Добре. Ще я откри. Сивото й палто бе довело реката до място, което даже на сън не бе мечтало да стане бряг.

Тино затича към автобусната спирка – „ Начална “, само че рейс номер 10 с момичето беше отпътувал. Какво в този момент? По дяволите, валеше противоположен дъжд - като финансов контрольор, от който човек не може да се отърве. Добра се до едно жълто анемично на тип такси.

- Карайте след рейс номер 10 – сподели той на водача, без да го огледа. Още на първата спирка настигна горката десятка и се качи.

Не я видя в рейса.

- Моля – обърна се той към двете възрастни дами, единствените пътнички, до които бе седнала друга стара жена, кондукторката. – Моля, не се ли качи на Начална спирка едно момиче... високо и слабо… с мокро палто… - щеше да каже като река.

- Никой не се качи – отвърна една от бабите.

- Твоята не е на тоя автобус – рече другата.

Какъв дъжд валеше зад стъклата на рейса - изострен като коприва. Студен за 10 зими едновременно.

- Плати си билета – подсети му кондукторката. – Лев и двайсет, момче.

- Да не е тая? – сподели водачът, прошарен, малък зад кормилото, и уточни с палец към една фигура, тънка като тресчица в пороя.

Тано спря да диша. Тя ходеше постепенно, не си бе поставила качулката. Глупаво момиче. Гледай я. Прекрасно момиче.

В осем и четвърт се беше смрачило. Едва ли някой по пътя към квартал „ Тева “ видя по какъв начин един остарял рейс номер 10 спря, без да има безусловно никаква спирка наоколо. Само побелелият водач се подсмихна.

- Луд – сподели той, вперил взор към младежа в черното яке, който бе скочил от вратата напряко в най-гъстия проливен дъжд.

- Луда – подмятна старата кондукторка и уточни момичето, дребно като вретено в дъжда. – Даже не си е закопчала палтото.