Трябва да търсиш щастието единствено и само в себе си,

" Трябва да търсиш щастието само и единствено в себе си, а не в другите, тъй като... животът е прелестен "

" Животът е прелестен " на Роберто Бенини е един от най-големите кино шедьоври на ХХ век. Приемането на действителността с усмивка и лека смешка, вярата в човешкия дух, любовта към живота - това са единствено посланията на кино лентата. Ако през днешния ден имате потребност от такава настройка, от мотив за наслада, от думи, които да ви вдъхновят, тази история е тъкмо такава! Герой в нея е Данчо - безпределно чиста и светла душа.



" Аз съм Данчо. Пия кафе, упражнявам и танцувам. Аз съм програмист. Живея в Лондон. На мен нищо ми няма кардинално ", стартира той с необятна усмивка.

" Но да, другояче съм с церебрална парализа. Роден съм с нея и не го одобрявам като нещо, което ме разграничава от другите. Просто е част от мен и е това, с което разполагам ", добавя Данчо.



Откривам го във фитнеса ден преди още веднъж да се качи на самолета от България към Англия. Грабва ме с упоритостта си по време на подготовка. Мога на моменти да го нарека и дебелоглав, от който всички от време на време имаме потребност в преследването на задачата. Грабва ме и със заразяващата си усмивка. Последното нещо, което щях да виждам, в случай че не знаех авансово, е, че Данчо има някакво увреждане.



" Последният път, когато не стопирах през целия ден да се усмихвам, е когато се състезавах на 10 км. Тогава все едно бях спал със окачалка на устата. В началото фитнес инструкторът ми Милен ми предложи да стартира да търча. И аз пробвах. И беше доста гадно, апропо. Малко по малко стартира да става прелестно. Толкова е заразяващо! Искаш от ден на ден и повече. Следващото предизвикателство е полумаратон през май ", разкрива той.

В Данчо има живот! И толкоз доста сила, че да те накара да поискаш да правиш всички дълго отлагани неща, да загърбиш хилядите оправдания и като него - да се опреш на волята си.



" Започнах с тренировките първо. След това безусловно от нищото взех решение да си купя китара. Така си купих ужасна китара, само че ръцете ми бяха залепнали за нея. И започнах да се занимавам и с китара, и с тренировки. От половин година към този момент съм доста разпален по суинги джаз танци като по-социално занимание. Музиката е независимост, постоянно е била метод да показвам себе си, да изразяваш мисленето си… ", споделя той.

Противно на упованията, Данчо дефинира себе си като късметлия. Най-вече поради своите родители, които в никакъв случай не са го поглеждали като друг. Той не крие своето светоусещане, което е обвързвано с това да търсиш щастието само и единствено в себе си.

" Има прочут житейски път, който би трябвало да си извървял, с цел да стигнеш до това умозаключение. То е развой, не знам дали има прецизен ден и час, когато си казваш – ето стигнах. Малко по-малко, човек просто би трябвало да работи, да прави това, което му се прави и да не се отхвърля и да не спира… ", прибавя Данчо



А в края на прочувствения ни диалог, доста непринудено и непретенциозно ни дава отговор:

" За какво бленувам? Да се наям сега. Мечтая да… да оставя нещо след себе си! "

Дали има по-искрен отговор от този? И също толкоз същински и логичен? Често зад " другите ", както безгрижно ги назоваваме, тъкмо зад тях, невероятните, се крие благосъстоянието от сюжети. А, Данчо - той от време на време ще тича из живота, различен път ловко ще го танцува, а от време на време ще свири най-любимата си ария, даже и с най-ужасната китара! Защото животът е прелестен!