„Пожертвах бъбрека си за любимия, а след операцията той ме заряза“
„ Трудно е да се повярва в моята история, само че тя в действителност се случи. Не можех да си показва живота без моя обичан, а той умираше пред очите ми. Шансовете му за живот намаляваха всеки ден, тъй че когато разбрах, че мога да го спася, без съмнение го направих. Да, с цената на здравето си, само че тогава мислех единствено за това, че би трябвало да остане жив…
Любимият ми страдаше от хронична бъбречна непълнота. От 17-годишна възраст е на диализа, защото бъбреците му работят единствено на 5%. Говореше за заболяването си на първата среща, само че това не ме отблъсна. Веднага се харесахме, беше „ химия “, обич от пръв взор.
Беше ми мъчно да го виждам по какъв начин страда. И когато лекарите споделиха, че животът му е в заплаха и се нуждае от бъбречна трансплантация допустимо най-скоро, изцяло изгубих покоя си. Минаха месеци, а донор все нямаше.
От околните му беше останала единствено пенсионираната му майка, тъй че родственото донорство незабавно беше изключено.
Малко преди интервенцията сънувах следното: като че ли някой дърпа обичания ми нагоре, „ там “, а аз го държа крепко за ръката и не го пущам.
И в един миг тази опозиция спря и той остана с мен. жив. Когато се разсъниха, ми пристигна мисълта – да се подложа на тест за съгласуемост като донор.
И се случи невероятното! Лекарите взеха решение, че бъбрекът ми е подобаващ за моя другар и може да се направи трансплантация. Датата на интервенцията беше като втори рожден ден за него. И двамата преминахме интервенцията наред. Бях изписана от болничното заведение след две седмици, обичаният ми беше под наблюдаване още няколко месеца.
Следващите шест месеца бяха най-щастливите в моя живот, мисля, че и в неговия. Но по-късно връзките внезапно се утежниха.
Оставаше до късно на работа, ставаше загадъчен, нервозен, не изпускаше телефона. Два месеца по-късно разбрах, че ми е изневерил с колежка. Тя стартира да се обажда вечер, не устоях и го накарах да ми каже какво се случва. Възлюбеният ми изиска амнистия на колене, аз се поколебах, само че въпреки всичко му простих. И това беше началото на края.
След още три месеца той се прибра и разгласи, че отива при другата. В този миг безусловно усетих по какъв начин земята се изплъзва отдолу под краката ми. Допълзях до стената и изхлипах. „ Как можеш да ме изоставиш след всичко, през което преминахме и преживяхме?! “
Останах с белег за цялостен живот след интервенцията, само че с постъпката си той остави рана, която още не зараства. Съжалявам ли, че пожертвах здравето си? Не, тъй като когато в действителност обичаш един човек, си подготвен да направиш всичко за него, единствено и единствено да го има.
Разделихме се преди шест месеца, само че към момента ме боли доста от измяната. Опитвам се да превключа и да не мисля, само че към този момент въобще не се получава. Ако ме подкрепите със съвет, ще съм ви доста признателна.
