От първо лице: Разказва оцеляла при пожара в Кемерово
„ Трудно е да се опише това, което се случи днес… Обикновен почивен ден. Всички фамилии взеха решение да отидат на кино. Облякохме най-хубавите си облекла и тръгнахме. Целият търговски център „ Зминяя вишня “ беше цялостен с гости. Трудно намерихме място на паркинга. Стигнахме за началото на кино лентата. Местата ни бяха в 1-ва зала на 5-ия ред.
Някъде към средата на прожекцията вратата се отвори и от светлината, нахлуваща извън, се разнесе зов: „ Пожар! пожар! “.
Хванах Даниил за ръка и бързо побягнах с него към изхода на залата. Димът беше зад нас. Прожекцията не беше спряна, по този начин и не включиха осветлението в залата. Противопожарна тревога нямаше. Тълпата се втурна през една тясна врата. Вторият излаз по някаква причина не беше отворен (дали имаше?), да, и второто крило на вратата не беше отворено. Изскочихме от кинозалата и видяхме компактен черен токсичен пушек, който беше извършил детската площадка за игри и 2-рия киносалон – те въобще не се виждаха. Вече не можеше да се диша.
Изтичахме до стълбите: там хората към този момент слизаха под паника надолу. Някой слизаше с асансьора. Много плачещи и крещящи деца. Аз и Даниил тръгнахме надолу. Дима беше някъде зад нас, пробвайки се да удържи натиска на обезумелите хора. Възрастните бягаха оттова, разбутвайки и мачкайки децата. По стълбището понякога тълпата също се поддаваше на суматоха, само че мъжете, които бяха в нея, бързо успокояваха всички с крясъци: „ Без суматоха! Спокойно! Всички ще слезем! “. Някой се подхлъзва и падна на стъпалата. Веднага му помогнаха да стане. Когато стигнахме с Даниил до втория етаж, се обади Дима и посочи къде сме. Като разбра, че съвсем сме слезли, реши да се върне за горната си дреха. В този миг той към този момент беше на 3-ия етаж. След това се върна до дрешника, само че там към този момент не се виждаше нищо. Администраторката стоеше в суматоха и не знаеше какво да направи, някакъв мъж крещял, че там, в една от залите са останали децата му. Намерил нечия паднала шапка, Дима я намокрил с вода и се опитал да стигне до залата. Но гъстият и зноен пушек били такива, че шапката не пособия. „ Имате ли противогаз? “ – попитал той обезумелия охранител. Но оня единствено размахал ръце. Опитът да стигне до децата се оказал несполучлив.
Без особено съоръжение да се направи това беше невероятно. Да, и в този миг Дима към този момент разбирал, че самичък се е надишал с отровния пластмасов пушек. И трябваше да слезе при нас.
В този миг ние към този момент бяхме на първия етаж. Веднага щом се оказахме в относителна сигурност, стартира да ме тресе от осъзнаването на цялата обстановка. Даня стартира да плаче и да вика: „ Къде е баща?! Нашият баща ще загине?!! ". С тъга го успокоих, постанових си да се успокоя, и тръгнахме към изхода от Търговския център. През вентилационните шахти димът към този момент излизаше и от първия етаж, разнасяйки невъзможна воня, от която пареше на гърлото и очите сълзяха. Разбирах, че не трябва да чакаме Дима тук – другояче щяхме да получим по-силно отравяне, и се отправихме към паркинга и колата.
Седнахме в колата и Даня потъна в нова вълна от нервност, сълзи и крясъци. Понеже ние бяхме в колата, а баща още не беше пристигнал. Този път не можех да го успокоя…Накрая от вратата на мола се появи Дима. По всичко личеше, че той се отровил от дима… Повече от нас беше поел от дима. Даня и аз се успокоихме и въздъхнахме с облекчение. Слава Богу, че всички се измъкнахме оттова. В това време на изхода от паркинга стана запушалка от коли. Хората, вместо да пуснат пожарните коли, напираха, спасявайки колите си. От прозорците на 4 и 3 етаж излизаха кълба пушек, а по-късно и пламъци. Вече не можеше да се диша, даже и в колата. Затова ние също тръгнахме… Сега, като чета последните вести, разбирам, че ние в действителност сме родени „ под щастлива звезда “… Горките деца, останали там. Дима, несъмнено, се упреква, че не е съумял да стигне до тях… горките Малки Ангелчета…
В главата ми има куп въпроси: Защо? Защо пострадаха тези деца? Защо нямаше естествена евакуация? Къде бяха хората, които трябваше да създадат това? Защо не сработи алармата? Или сработи, само че безшумно? Защо прожекцията не беше прекратена, а я надвикваха, с цел да оповестят за пожара? Защо не отвориха евакуационните изходи от кинозалата? Защо не включиха осветлението в нея? Как да изведеш уплашените деца от тъмната зала? Да, и при неналичието на О2? Защо не сработи нито една от системите за гасене на пожар? Къде беше този прахуляк или пяна, които пръскат от тавана? Защо пристигналите пожарникари тичаха към ТЦ, а не се качиха със своите противогази и термозащитни костюми незабавно към огнището на пожара? Защо, виждайки дете на прозореца, не пуснаха стълба? Защо разрешиха да загине? Защо евакуацията се осъществяване не откъм страната на пожара? Защо?!?!?! Остават толкоз въпроси...На които надали ще дадат ясни отговори... Защото са пуснали ТЦ в употреба с такива съществени недостатъци… само че към този момент е все едно... някой е изгубил околните и роднините си… и противоположен път за тях няма… скърбим дружно с вас… дай, Боже, да оцелеете в тази #болка от загубата…
Източник: Ехото на Москва
Някъде към средата на прожекцията вратата се отвори и от светлината, нахлуваща извън, се разнесе зов: „ Пожар! пожар! “.
Хванах Даниил за ръка и бързо побягнах с него към изхода на залата. Димът беше зад нас. Прожекцията не беше спряна, по този начин и не включиха осветлението в залата. Противопожарна тревога нямаше. Тълпата се втурна през една тясна врата. Вторият излаз по някаква причина не беше отворен (дали имаше?), да, и второто крило на вратата не беше отворено. Изскочихме от кинозалата и видяхме компактен черен токсичен пушек, който беше извършил детската площадка за игри и 2-рия киносалон – те въобще не се виждаха. Вече не можеше да се диша.
Изтичахме до стълбите: там хората към този момент слизаха под паника надолу. Някой слизаше с асансьора. Много плачещи и крещящи деца. Аз и Даниил тръгнахме надолу. Дима беше някъде зад нас, пробвайки се да удържи натиска на обезумелите хора. Възрастните бягаха оттова, разбутвайки и мачкайки децата. По стълбището понякога тълпата също се поддаваше на суматоха, само че мъжете, които бяха в нея, бързо успокояваха всички с крясъци: „ Без суматоха! Спокойно! Всички ще слезем! “. Някой се подхлъзва и падна на стъпалата. Веднага му помогнаха да стане. Когато стигнахме с Даниил до втория етаж, се обади Дима и посочи къде сме. Като разбра, че съвсем сме слезли, реши да се върне за горната си дреха. В този миг той към този момент беше на 3-ия етаж. След това се върна до дрешника, само че там към този момент не се виждаше нищо. Администраторката стоеше в суматоха и не знаеше какво да направи, някакъв мъж крещял, че там, в една от залите са останали децата му. Намерил нечия паднала шапка, Дима я намокрил с вода и се опитал да стигне до залата. Но гъстият и зноен пушек били такива, че шапката не пособия. „ Имате ли противогаз? “ – попитал той обезумелия охранител. Но оня единствено размахал ръце. Опитът да стигне до децата се оказал несполучлив.
Без особено съоръжение да се направи това беше невероятно. Да, и в този миг Дима към този момент разбирал, че самичък се е надишал с отровния пластмасов пушек. И трябваше да слезе при нас.
В този миг ние към този момент бяхме на първия етаж. Веднага щом се оказахме в относителна сигурност, стартира да ме тресе от осъзнаването на цялата обстановка. Даня стартира да плаче и да вика: „ Къде е баща?! Нашият баща ще загине?!! ". С тъга го успокоих, постанових си да се успокоя, и тръгнахме към изхода от Търговския център. През вентилационните шахти димът към този момент излизаше и от първия етаж, разнасяйки невъзможна воня, от която пареше на гърлото и очите сълзяха. Разбирах, че не трябва да чакаме Дима тук – другояче щяхме да получим по-силно отравяне, и се отправихме към паркинга и колата.
Седнахме в колата и Даня потъна в нова вълна от нервност, сълзи и крясъци. Понеже ние бяхме в колата, а баща още не беше пристигнал. Този път не можех да го успокоя…Накрая от вратата на мола се появи Дима. По всичко личеше, че той се отровил от дима… Повече от нас беше поел от дима. Даня и аз се успокоихме и въздъхнахме с облекчение. Слава Богу, че всички се измъкнахме оттова. В това време на изхода от паркинга стана запушалка от коли. Хората, вместо да пуснат пожарните коли, напираха, спасявайки колите си. От прозорците на 4 и 3 етаж излизаха кълба пушек, а по-късно и пламъци. Вече не можеше да се диша, даже и в колата. Затова ние също тръгнахме… Сега, като чета последните вести, разбирам, че ние в действителност сме родени „ под щастлива звезда “… Горките деца, останали там. Дима, несъмнено, се упреква, че не е съумял да стигне до тях… горките Малки Ангелчета…
В главата ми има куп въпроси: Защо? Защо пострадаха тези деца? Защо нямаше естествена евакуация? Къде бяха хората, които трябваше да създадат това? Защо не сработи алармата? Или сработи, само че безшумно? Защо прожекцията не беше прекратена, а я надвикваха, с цел да оповестят за пожара? Защо не отвориха евакуационните изходи от кинозалата? Защо не включиха осветлението в нея? Как да изведеш уплашените деца от тъмната зала? Да, и при неналичието на О2? Защо не сработи нито една от системите за гасене на пожар? Къде беше този прахуляк или пяна, които пръскат от тавана? Защо пристигналите пожарникари тичаха към ТЦ, а не се качиха със своите противогази и термозащитни костюми незабавно към огнището на пожара? Защо, виждайки дете на прозореца, не пуснаха стълба? Защо разрешиха да загине? Защо евакуацията се осъществяване не откъм страната на пожара? Защо?!?!?! Остават толкоз въпроси...На които надали ще дадат ясни отговори... Защото са пуснали ТЦ в употреба с такива съществени недостатъци… само че към този момент е все едно... някой е изгубил околните и роднините си… и противоположен път за тях няма… скърбим дружно с вас… дай, Боже, да оцелеете в тази #болка от загубата…
Източник: Ехото на Москва
Източник: manager.bg
КОМЕНТАРИ