Трудно е да се каже, че в Ая имаше нещо“.

Трудно е да се каже, че в Ая „ имаше нещо “. Защото в Ая имаше всичко...
В един напълно елементарен четвъртък, както постоянно, аз седях пред компютъра у дома с едно дълго, дълго кафе с мляко и чаках да ме връхлети въпреки и парченце ентусиазъм, с цел да почна да пиша. Нямаше да бъде нищо значимо или гениално. Просто неотдавна бях решила да пиша всеки ден, та да подкрепям писмения тонус, по този начин да се каже. В началото се мъчех да се подстрекавам с всякакви книги, само че с малко книги се получаваше. От години не бях чела нещо, което да преобърне света ми. Сякаш всичко стойностно към този момент бе прочетено и препрочетено и в този момент чинно стоеше някъде в библиотеката зад мен. А това ме натъжаваше. Защото много постоянно изпитвам книжовен апетит, който все по-рядко мога да залъжа. Даже неотдавна доста се зарадвах (прибързано, както се оказа), когато чух прелестни мнения за последния „ разказ на годината “. Всичките ми четящи другари ми пращаха писма, възторжени и щастливи, а когато в писмата на двама от тях, които даже не се познаваха, прочетох репликата „ цвилих от смях “, най-накрая се взех решение да влагам. Ами желаех и аз да поцвиля! Е, разминах се с цвиленето. И освен това, ами понякога дори пръхтях отегчено. Така и не дочетох книгата, което пъклен рядко ми се случва. Дойде ми в повечко дебелашкият комизъм, както и една формулка за смях, употребена по няколко пъти на страница. Както и да е, изживях малко отчаяние. Преглъща се. Често върша неприятни вложения.
Да се върнем на оня четвъртък, когато щях да изпитам цялата мощ на Артър-Дентовото неразбиране, заключено в репликата „ Не ги разбирам тия четвъртъци! “.
Седях и се блещех против монитора, ревизирах си пощата, изпратих картичка за рожден ден. А към този момент бях изпила едно дълго за малко, бях изпушила две цигари и бях пикала цели три пъти (знаете по какъв начин е с кафето), бях си пуснала единствения почтен музикален канал, бях провела няколко полусмислени диалога с другари и един логичен с татко ми, дори се бях намазала с крем за към очите... Чаках. Все нещо щеше да ме осени. Изведнъж на вратата се звънна. Кратко и несъмнено. С гледище някак... Май най-точната дума е изрично. Първото нещо, което си помислих, беше: „ Боже, този някой пред вратата просто ЗНАЕ, че съм тук! “. Не че страдах от параноя, а по-скоро ми стана необичайно, тъй като безусловно никой не звънеше по това време, дори и чистачката от входа. А и да се е случвало, най-малко не звънеше ТАКА. Не погледнах през шпионката. Всъщност нямаше шпионка, само че не е това основната причина да не погледна. Според мен е жалко, неудобно е и за двете страни, тъй като оня, който е извън, постоянно схваща, че се гледа. А и самата дума е глупава. Шпионка. Благодарение на прелестната ми злоба към това откритие (и неговата липса) в този ден се случи най-невероятното нещо в живота ми. Ако имаше по какъв начин да погледна на стълбището, в никакъв случай нямаше да отворя, пък в случай че ще и да умра! Въпреки че, когато посегнах към бравата, изпитах едно необяснимо чувство... Сякаш бях на крачка от разкриването на най-голямата тайнственост в човешката история. Или стоях пред райските врати... В секундата, в която задържах ръка, преди да отворя, чух по какъв начин туптенето на сърцето ми отекна из целия кулоар, нозете ми се подкосиха, пред очите ми затанцуваха разноцветни петна и най-после усетих усет на кръв – по този начин си бях прехапала долната джука. Беше време... Ръката ми се тресеше, само че решително натиснах бравата. Вратата се отваряше като на занимателен каданс, скърцането й беше удушено от някаква свръхестествена тишина и още преди да се очертае облик, аз прозрях. След момент щях да се сблъскам с неизбежното. Времето продължаваше да тече на най-бавни обороти и още не виждах кой стои на крачка от мен. Но към този момент знаех. Защото долових до болежка познато благоухание, а имаше един-единствен човек в целия свят, който миришеше по този метод.
Аз...