Трудно е да опишеш Николай Грозни. Роден е в София,

Трудно е да опишеш Николай Грозни. Роден е в София, само че е сменил местожителството си 35 пъти. Свири пиано в столичното Музикално учебно заведение през 80-те години, признат е с цялостна стипендия в музикалния лицей " Бъркли " в Бостън, Съединени американски щати, след това става будистки духовник в Дарамсала, Индия, а по-късно - и публицист. Този опит намира място в книгите му като мемоарната му " Краката на костенурката " (2008) и романът " Вундеркинд " (2011), по преживявянията му в музикалното учебно заведение от 80-те години, откъдето е изключен. И двете излизат първо на британски в Съединени американски щати, а у нас - с известно забавяне, като " Вундеркинд " се явява едвам предходната година. Но за него Пати Смит написа: " Искрящата и проникновена прозаичност на Николай Грозни се разпростира като музика, като че ли си е служил не с пишеща машина, а с роял. "

Срещаме се в сенчеста градина на ресторант в центъра на София по обяд. Грозни приказва, както написа - доброволно и откровено. Не дава банални отговори и не се опасява, че някой ще се обиди. Пред " Дневник " той приказва за автоцензурата, консервативното въображаем, революцията на джаза и будизма.

Как работите като публицист, който е някогашен джазмен и будистки духовник? Това минало пречи ли Ви?

- Мисля, че пречи, да - това, че съм се занимавал с будизъм. Живеем в малко пуританско и консервативно общество с напредък на Православието след рухването на Берлинската стена. Липсва космополитизъм.

Но това са нещата, които ме вълнуват. Селинджър е писал 40-те, 50-те години в Америка и умерено е цитирал " Свещените книги на Изтока " на Макс Мюлер, първите издания от началото на века, с текстовете на Бхагавад Гита и Упанишадите, будитски сутри и по този начин нататък. Изтокът е бил нещо обикновено, когато битниците са писали, и никой не се е замислял, че това е нещо външно. Било е част от културата, част от цвета на това ново потомство писатели и музиканти.

Джон Колтрейн, да вземем за пример, се е интересувал и от Упанишадите. Жена му, Алис Колтрейн, се занимава с хиндуизъм. Това не е довело до някакъв остракизъм, макар че става дума за чернокожи хора по време на сегрегацията. Колтрейн хваща малко и след този интервал, въпреки че това е чисто условно в Америка, расизмът в негово време е бил великански. Той е прекарал целия си живот в брутална сегрегация, само че това не му е пречело да има един вселенски взор за целия свят, за всички философии, религии, за всевъзможни мирогледи. Никой не е споделил: " Колтрейн е хиндуист " или " Колтрейн се занимава с будизъм. "

Имам възприятието, че ние сме много провинциално село в това отношение и всеки, който мисли малко по-различно от шопската салата и от поповете общо взето няма място в България. Когато преподавах магистърски курс по тибетски език и философия в Нов Български университет, една студентка сподели, че не желае да написа есе, защото аз съм преподавал неща, които нямат нищо общо с България, а ние сме юдео-елинистична страна. И аз доста се учудих, споделих ѝ, че никой не я е карал принудително. Това е курс по желание, с цел да си вземеш някакви " заеми " и да завършиш.

Накратко, да, имам възприятието, че, като публицист, има някаква дискриминация към мен. Аз не се боря, тъй като не се чувствам като публицист, който прави кариера, не ме интересуват такива аспекти. Но има някакво отношение. Един тип: " Е, да, това е Грозни, той написа за говорещи крави или за някакви индийски неща. " Аз не пропагандирам никаква вяра, аз съм видял и претърпял доста и просто давам своята позиция.

Мисля, че в българската литература има едни търсени патетизми - някакъв Вазов, Ботев, с удивителна, който да е същински български публицист, по опция православен. В което няма нищо неприятно, в случай че това се харесва, само че не съм част от това по никакъв метод.

В " Перото " казахте, че, с цел да напишете " Вундеркинд ", сте свирили на пиано. Това по този начин ли е и с другите Ви романи?

- Не, за другите романи не съм свирил, с цел да ги пиша. Примерно, за " Крака на костенурка " непрекъснато слушах Колтрейн. Когато попаднах в Хималаите след " Бъркли ", нямах никаква музика. Купих си малко, скапано касетофонче и единственото, което открих бяха касети на Колтрейн - My Favourite Things, A Love Supreme, няколко албума. Сигурно съм ги преслушал един милион пъти за 4 години в Индия. За да мога да се включа на тази вълна назад към хималайските ми години, слушах Колтрейн от самото начало

Какво взехте от будизма и от Индия, и какво оставихте там? Ето, не сте набожен, да вземем за пример.

- Будизмът не е вяра, по тази причина не мога да кажа, че съм набожен. Това е мироглед и философия. Това е все едно да кажеш, че си сократист или питагореец. Не включва някакъв престиж, който е на небето или на земята.

Последните думи на Буда са били, че всеки би трябвало да търси истината самичък за себе си, в последна сметка. Той не оставя наместници, не слага свои почитатели, които да основават черква. Напротив, споделя, че всеки би трябвало да бъде маслена лампа самичък за себе си по пътя и да не се подчинява да непознатия престиж. Изначално се приема, че истината би трябвало да се преживее персонално, субективно и да е нещо, което всеки самичък намира без значение от външен престиж. От някаква позиция това е може би най-антисистемната философия. Тя счита, че за нея системата постоянно е против истината.

Забелязах, че сте ухилен единствено на фотоси от Индия. Защо е по този начин?

- Не знам. Мисля, че това беше най-щастливият интервал от живота ми. Просто, тъй като нямах безусловно никакви отговорности. Бях се отказал от всичко, а това е извънредно освобождаващо. В един миг става проблематично, само че в този откъслек от време беше доста освобождаващо.

Идеята, че би трябвало да правиш неща - би трябвало да имаш проект за бъдещето, би трябвало да се качваш по някаква стълба или да следваш някакъв избран път, с цел да направиш правиш пари, семейство, къща и по този начин нататък... Това е програмирано в нас, програмен продукт, който даже да не мислим за него, работи. И в случай че не го изпълняваш, се депресираш, че твоите връстници са напред, а ти си изостанал, тъй като си правил други неща, направил си неточности по пътя.

Това надпреварване на плъхове е извънредно пагубно. В нашето хиперконсуматорско общество целият ти живот може да мине по този метод - да се опитваш да догонваш хора, които си мислиш, че са по някакъв метод твои " сътрудници ". Възможността просто да захвърлиш безусловно всичко (и то на ранна възраст, аз бях на 22 години, когато станах монах), да престанеш да правиш проекти, да престанеш да мислиш за бъдещето и просто да си тук, в този момент с това, което е... Беше извънредно освобождаващо. Особено след Америка.

Това, което видях в Щатите бе изключителната екзистенциална невроза на едно общество, където от теб се чака да постигнеш нещо, с цел да се докажеш - или да бъдеш сплескан. Това за мен е пагубно на духовно, и на човешко равнище. Америка не е сама, това е целият свят.

В " Крака на костенурка " разказвате по какъв начин местата се трансформират с времето. Как се е трансформирала София от заминаването Ви в Съединени американски щати?

- Има страхотна смяна. Аз не преставам да виждам в София неща, които са тук още от това време, което за мен е извънредно скъпо. За мен това прави София град, в който желая и обичам да пребивавам. Живял съм на доста места, само че тук не преставам да виждам независимост, и в отношението сред хората, и изобщо в живота.

Дори тази градина тук измежду, някакви блокове. Това, че можеш да се разхождаш с бира в ръка из " Кристал ", а не да бъдеш ударен в тил от служител на реда и задържан за 24 часа, както ще бъде в Америка, в случай че тръгнеш с бира в ръка. Не споделям, че би трябвало да вървиш с бира в ръка, концепцията е, че имаш тази алтернатива.

Хората, които са израснали тук, не го правят оценка и взимам това като метафора за доста неща. В доста западни страни лека-полека разпоредбите трансформират мисленето и се основава подсъзнателна автоцензура за това какво може. Тя е извънредно дълбока. Невъзможно е тя да не прокърви в изкуството - една квадратност, една механичност, от която цялостен живот се пробвам да избягам.

По време на комунизма тя се опитваше да бъде наложена посредством чисто комунистически пуританизъм. Спомням си от дете, в случай че ритнеш някакъв отпадък в парка, постоянно се намираше някоя баба или дядо, които да ти кажат, виж какво работническата класа за теб, а ти какво правиш. Имаше някакъв морал. Работническата класа беше положителното и всеки, който мисли или работи по друг метод я наскърбява и е зложелател на народа. Това се опитваше да влезе като програмен продукт и да се наложи тази автоцензура, която, в последна сметка, си проличава в изкуството, в романите и поезията, които са писани.

Не приказвам за независимост в политически смисъл - да можеш да казваш всичко, каквото си искаш за политиката. А за прочувствената независимост, да изразяваш себе си, което, за мен, при едно строго форматирано консуматорско общество изчезва - с цел да може да съществува, то е обословено от съществуването на автоцензурирани потребители. Ако консуматорите си задават прекомерно доста въпроси и усещат, те не са положителни купувачи, нито пък са положителни потребители. Колкото повече въпроси си задава човек, толкоз по-малко употребява.

Това се отразява в изкуството. Джазът, в действителност, за мен, е тъкмо взривяване на една система на автоцензура, налагала се дълго време. Неслучайно потегля от чернокожите в Америка. Самото естество на джаза е необикновено забавно като обществен феномен.

Те взимат всякакви песни, които се пеят по това време от белите в бели питейни заведения, бели заведения за хранене, бели театри, белите танцуват на тях - като My Favourite Things и други стандарти, които са, дано си кажем почтено, бози! Писани са като комерсиални бози, с цел да могат се запомнят, танцуват и по този начин нататък. И това, което чернокожите вършат, еманципирайки се духовно и прочувствено, е, че взимат тези бели бози, изнасилват и ги вършат изцяло свои, те ги счупват. Създават цяла галактика от музика, която е артикул на свободата, желанието да счупиш оковите и да взривиш системата.

Естествено, по-късно джазът става изцяло класифициран, защото изгубва първичния си, революционен заряд. Както и рокендролът! Той се движи редом с джаза, носи същото, само че от позиция на белите - те също счупват личната си парадигма, като одобряват черната музика.

И в един миг тези две обичаи се срещат и се въплъщават от Майлс Дейвис, за който се твърди, че е основал най-великата рок тайфа на всички времена - Pangaea, Agharta, всичките му албуми! Има един интервал от 7-8 години, в които той свири нещо, което назовават " джаз-рок ", а то си е рокендрол. Той е харесвал рокендрол и той е желал да свири рокендрол, само че не е имал вокалист. Ако чуеш деликатно Agharta, концертните му албуми, барабаните свирят чист рокендрол, ритъмът е подобен. Те се срещат в това нещо и се сплотяват.

Те взимат автоцензурата - много иронично наречена " стандарти ", и го счупват по извънреден метод. Това, което Колтрейн прави е просто галактическо.

В изявление с " Капитал " казахте, че не намирате към този момент нови създатели, които да Ви харесват. Автоцензурата в ли е повода?

- Мисля, че да. Автоцензурата е това, което те потиква към конформизъм, тя е другото му наименование. Цензурираш се, с цел да намериш място в някаква система и това убива изкуството. Пишеш неща, които са реплика на нещо, което ти си мислиш, че публиката би желала да прочете.

Почти всичките ми обичани създатели са били хора, които аз персонално считам за откровени прочувствено. Към себе си и към прекарванията си. Като Томас Бенхард, да вземем за пример. " Племенникът на Витгенщайн " или " Крушенецът " - това са феноменални книги. Но той е много жесток в перцепциите си за австрийското общество и лицемерието му.

Бернхард има автобиографична книга, в която споделя по какъв начин в края на живота му го награждават, с каква злост взима премията и стартира да се подиграва на всички в залата, които цялостен живот са се държали с него като към неавтор. В наследството си, доколкото знам, е поставил уговорка, че няма да му се издават книгите в Австрия, като последно възмездие към родната му страна, която той откровено ненавижда. Това е човек, който не крие възприятията си, с цел да напише един сантиментален разказ, който да го трансформира във великия австрийски публицист. Такава храброст съвсем постоянно липсва.

Чарлс Буковски! Къде е Чарлс Буковски през днешния ден? Кой би дръзнал да напише и пет реда като Чарлс Буковски? Никой! Просто на всички доста им пука, в действителност, от самото начало. Няма по какъв начин да създадеш нещо ново, да се еманципираш от някакви парадигми, когато от самото начало се самоцензурираш. Вълкът и агнето няма по какъв начин да са на едно място. Въпрос на избор е.