Труд“ започна професионална дискусия за висшето образование в България, като

...
Труд“ започна професионална дискусия за висшето образование в България, като
Коментари Харесай

Основните параметри на университетския преподавателски състав се влошават

„ Труд “ стартира професионална полемика за висшето обучение в България, като поканихме проф. Борислав Борисов в поредност от публикации да открои главните проблеми, които пречат на българските университети да реализират качеството на образование, авторитет и престиж на полученото обучение, съпоставим с този на водещите университети от страните в Европейски Съюз.

В първата публикация проф. Борисов направи разбор на най-често отправяния укор към висшето обучение у нас, а точно, че броят на университетите в България е прекомерно огромен за мащабите на нашата страна. На основата на калкулации бе потвърдено, че броят на университетите в България по отношение на нейното население е изцяло съпоставим с броя на университетите по отношение на популацията на обособените страни от Европейски Съюз.

Във втората публикация проф. Борисов очерта главните насоки на деформацията в учебно-научните посоки в новопоявилите се, а по този начин също и в някои от „ старите “ висши учебни заведения.Бе посочено, че изключително мощна е тази дисторция в резултат на експанзията в образованието по стопанска система и по право, което води и до мощна дисторция в структурата на образователните посоки на висшето обучение като цяло. Като спомагателен развой на структурна дисторция бе обрисувана наклонността към откриване на териториално изнесени структури за образование, като университетските филиали и колежи.

Възможността за качествено ниво на образователния развой във висшето обучение е неразривно обвързвана със положението на университетския кадрови състав от преподаватели в количествен и първокласен аспект. В тази връзка ще се спрем на някои съществени трендове в неговото развиване.


Първата от тях е обвързвана с промените в стойностите на индикатора за съотношението сред броя на обучаваните студенти и надлежно броя на преподавателите, осигуряващи този развой на образование. През образователната 2016/17 година спрямо 1989/1990 година, или за 27 години, броят на студентите е повишен от 133 хиляди на 243 хиляди, или 1.82 пъти, като за същия този интервал броят на преподавателския състав е записал много по-незначителния растеж от 19 хиляди на 22 хиляди, или едвам 1,15 пъти. С други думи, броят на студентите, „ обучавани “ от един учител, се усилва непрестанно, което явно няма по какъв начин да не води до пропорционалния спад в качеството на образование.

Втората от тях е очертаващата се наклонност на понижаване относителния дял на „ щатните “ преподаватели, които са съставка от общия брой преподаватели, по който бе изчислен индикаторът нагоре. При съвсем неизменен сбор на преподавателите, ангажирани в системата на висшето обучение през 2016/17 година спрямо 2000 година, относителният дял на тези, които са на главен трудов контракт в университетите от 67% при започване на интервала, е понижен на 62% понастоящем. Това значи, че системата на висшето обучение от ден на ден стартира да разчита на хонорувани преподаватели и на тези, на втори или на краткотраен трудов контракт, чиито дял е повишен за същия интервал от 33% на 38%. Това е неприятна наклонност, тъй като образът и престижът на един университет, както и на висшето обучение като цяло, се гради основно не от краткотрайно наетите преподаватели, а от неговия щатен преподавателски състав.

За да влезем обаче в дълбочина на разрастващите се процеси, би трябвало да разгледаме какво произтича от самото въвеждане в закона на статуса „ главен трудов контракт “ за университетските преподавателите посредством направените промени в ЗВО през 2004 година След тези промени един учител може да има повече от един „ главен “ трудов контракт с висши учебни заведения, като единственият аршин за това трудовият контракт да е „ главен “, е той да е неопределен. Така, постоянно срещана процедура стана даден учител да бъде в един университет на „ главен “ трудов контракт на 8-часов работен ден и в различен, също на „ главен “ трудов контракт, само че за 4 часа. При това, договорите може и да са повече, стига да не се надвишава общо 12 часа работно време дневно. Това освен обезсмисля самото разбиране „ главен “, само че нещата стават още по-абсурдни с нерядко осъществената опция преподаватели да имат по три или четири трудови контракта, като с изключение на един или два „ съществени “ да се подписват и различен тип трудови контракти, като срочни трудови договори; контракти за съвместителство; за спомагателен труд и други Причината е повече от ясна – мизерното възнаграждение на преподавателския труд, само че следствията за обучаваните са непоправими и дълготрайни.

При това, законодателят е разрешил при акредитацията на висшите учебни заведения един учител да се регистрира (брои) в две висши учебни заведения, стига в тях да е на „ главен “ трудов контракт. Това е нещо, като да имаш 1000 лекари в страната, само че тъй като те работят на две места, да отчиташ, че лекарите, с които разполагаш, са общо 2000. Този нормотворчески парадокс незабавно обезпечи един забележителен контингент преподаватели от държавните висши учебни заведения, които бяха назначени на втори главен трудов контракт в частните висши учебни заведения, както и в новоразкритите факултети по стопанска система и/или по право към държавните висши учебни заведения. Тази настояща нормативна уредба бих определил като особена форма на “неправомерна държавна помощ ” за основаването и съществуването на частните висши учебни заведения. И в случай че тази „ помощ “ в действителност изигра решаваща роля за бързото основаване и развиване на частните висши учебни заведения, също толкоз мощно и бързо тя сътвори условия за брутално компрометиране на качеството на образование, както в частните, по този начин и в държавните университети, възползвали се от нея.

Вече не е мъчно да се досетим, че в общата бройка на преподаватели на „ главен “ трудов контракт са включени и тези с втори контракт, т.е. една част от преподавателите са били обект на наново преброяване – един път в университета, където е главното им трудово правно отношение, и/или повторно – в различен университет. Допълнително към групата на преподавателите на втори „ главен “ трудов контракт би трябвало да прибавим и тези, които са на втори, трети или четвърти не „ главен “, а единствено „ трудов контракт “. Всъщност тези две групи преподаватели са в основата на образуването на забележителния им по бройка контингент на целогодишно “пътуващите преподаватели ” в разнообразни университети из цялата страна.

Университетите, които имат най-вече преподаватели с втори и повече трудови контракти са Софийският университет и УНСС, като числеността им нормално надвишава 120 преподаватели във всеки един от тях. Този факт е изцяло понятен, тъй като в тези два университета е концентриран контингентът от квалифицирани експерти и те са главните донори на преподавателите по “икономика ” и по “право ”, по които посоки бе разкрито образование в другите университети в страната, които пък от своя страна обезпечават втория, третия и така нататък трудов контракт.

Значително по-зле наподобяват нещата при обзор на писмено плануваната и регистрираната образователна натовареност на преподавателите на втори и повече трудови контракти. Там с учудване ще видим, че годишно се срещат регистрирани по над 1000 – 1500 взети образователни часа в разнообразни университети, а през някои години и над 2000 часа. Не е мъчно да разберем, че такава образователна претовареност на процедура не е допустимо да се осъществя. При 30 образователни седмици за една образователна година или общо 210 календарни дни със събота, неделя и всички публични празници това значи всеки един от тези 210 дни да се преподава по 10 образователни часа, като се заделят и дни за осъществяване на изпити и за пътешестване. Този факт е толкоз неуместен, че приказва самичък по себе си за фрапантното компрометиране на качеството на образователния развой. Очевидно е, че в тази обстановка действително взетите часове са единствено дребна част от планувания хорариум за дисциплината, като образователните курсове се четат в скъсен вид, а изпитите се организират проформа, тъй като няма по какъв начин да скъсаш студент, когато самичък не си си приключил работата, пък и би трябвало още веднъж да пътуваш, с цел да го изпиташ.

Всеки университет в страната поддържа база данни за своите преподавателите, в това число тези на втори и повече трудови контракти, и за тяхната годишна образователна натовареност. Тази информация се подава и обобщава в Регистъра на университетския състав на висшите учебни заведения на Министерството на образованието и науката (МОН). Кой знае за какво обаче на този указател е комплициран гриф „ единствено за служебно прилагане “. В случая поражда следният въпрос: Какво прави МОН с изключение на да записва като взети, очевидно невзети часове, и да лимитира обществения достъп до тази информация? Бездействието в тази ситуация не е ли една демонстрация на застъпничество или отзивчивост? Или може би министерството по този начин схваща държавната просветителна политика, която би трябвало да реализира?

Не по-малко неприятни са и измененията в качествената конструкция на преподавателския състав. Един образец е неговото съществено застаряване, като този развой доближава застрашителни размери и може да се съпостави по своята същина и последствия с демографската злополука в страната. Ситуацията се усложнява още повече в резултат на влошените качествени характерности на кадровите попълнения в преподавателски състав и аргументите главно са две:

Първата от тях е обвързвана с години наред поддържания от страната “мизерен ” стопански и обществен статус и отсам образуваната непривлекателност на специалността “университетски учител ”. Обявените състезания постоянно се провалят заради несъответствуващи и криво-ляво готови претенденти, само че при отсъствието на по-добри и те биват избирани за асистенти и докторанти. Последствията допускам не е належащо да се изясняват.

Втората причина произтича от признатия през 2010 година Закон за развиването на университетския състав в Република България. Същественото от използването на този закон е, че стартира неконтролируем развой на ускорено произвеждане на „ доктори по… “, доценти и професори, без те да дават отговор на обичайно откритите условия и показа на академичната общественост, което пък докара и до несъответстващо преструктуриране в качествения състав на академичната общественост по отношение на неговата професионална подготвеност. Всъщност приемането на този закон е характерен образец за верността на максимата, че „ пътят към пъкъла е застлан с положителни планове “. Въпросът обаче е задоволително сериозен и мисля, че е тематика на независимо разглеждане и полемика.

В поредицата от материали на проф. Борислав Борисов се употребяват данни на МОН, НАОА, Национален статистически институт, Евростат, Сметна палата и други публични източници, като, за жалост, съгласно проф. Борисов, оповестените от тях стойности се разминават във връзка с някои от обектите, само че тези разлики не са от степен на значителност за направените заключения и получените резултати
Източник: trud.bg

СПОДЕЛИ СТАТИЯТА



Промоции

КОМЕНТАРИ
НАПИШИ КОМЕНТАР