Реформата на финансовия модел вече дава сериозни резултати
„ Труд “ продължава професионалната полемика за висшето обучение в България. Тя бе открита от професор Борислав Борисов – човек с извънреден учредителен опит и потвърдени практики в развиването на университетското обучение у нас. В серия от шест публикации проф. Борисов заключи основните, съгласно него, проблеми и вероятности пред висшето обучение в България.
Днес в полемиката се включва ректорът на Софийския университет „ Св. Климент Охридски “ проф. Анастас Герджиков .
Същевременно редица ректори на висши учебни заведения в страната показаха предпочитание да вземат участие в полемиката със свои публикации. „ Труд “ ще ги разгласява всяка сряда.
Сегашното положение на висшето обучение е резултат от три съществени аргументи. На първо място масовизирането му при започване на демократичните промени повлия отрицателно на качеството. Увеличаването на броя на студентите и надлежно на приключилите висше обучение е международна наклонност, само че при нас това увеличение не стана естествено и последователно, ние увеличихме броя на студентите 4-5 пъти единствено за няколко години. Когато одобряваме не 20% от завършващите приблизително обучение, а 80 на 100, неизбежно във висшето обучение влизат и хора, които нямат същите качества и мотивация като тези, които приемахме преди.
Това, че висше обучение ще получат и хора с по-малки качества от най-хубавите, единствено по себе си не е проблем. Все по-голяма част от специалностите изискват висше обучение и има проучвания, които демонстрират, че даже да не си откри работа по специалността, приключилият висше обучение се осъществя по-добре и рядко остава незает. Проблемът е различен. Всеки учител се стреми всички негови студенти да схванат това, което преподава, да получат познания и да придобият умения. Когато наред с най-хубавите, които приемахме преди, преподаваме и на студенти с по-малки благоприятни условия, ние ощетяваме положителните, тъй като неизбежно приспособяваме компликацията на материала и скоростта, с която го сервира, към опциите на по-слабите. Така поради масовизацията качеството на образованието се намалява още на входа на висшето обучение.
През последните години масовизацията на висшето обучение беше оправдавана и защитавана и с един недомислен знак, признат със Стратегия „ Европа 2020 ”, който изисква до 2020 година делът на популацията с висше обучение да доближи 40 %. Първият въпрос, който поражда, е за какво европейските служители са решили вместо да мерят % на студентите сред 18 и 25 години, да изискват да отчитаме каузи на висшистите тъкмо в тази възрастова група. С какво тя е по-важна от популацията сред 25 и 29 години или на хората сред 40 и 44 години? Освен това единствено след няколко години ще достигнем този знак даже да не вършим нищо. Причината е в непрекъснатото повишаване на броя на българските студенти меджу 19 и 23 години, което по данни на Националния статистически институт за интервала 2000/2001-2013/2014 година е следното:
Ако се абстрахираме от броя на отпадналите студенти, който не е огромен, явно делът на хората с висше обучение сред 30 и 34 години през 2020 година ще подхожда на каузи на студентите сред 19 и 23 годишна възраст през интервала 2006-2009 година, който е бил към 37-38 %, а пет години по-късно доближава даже 43 %. Притеснението на българските служители, срещнали се със Стратегия „ Европа 2020 ” преди няколко години, идва първо от обстоятелството, че по това време делът на висшистите в посочената възрастова група е бил под 25 на 100, което се дължи на това, че приключилите при започване на века са били толкоз, и второ – на неразбирането, че това през идващите години се е трансформирало.
На второ място доста от университетите в България не развиват действителна научна активност. Софийският университет и Медицинският университет – София основават близо 80 % от научната продукция на университетите. Научните резултати на първите шест университета доближават 90 % от общата научна продукция, което значи, че всички останали 45 висши учебни заведения дават не повече от 10 на 100 от научната активност. Това е неприятно за качеството на висшето обучение, тъй като, за разлика от междинното учебно заведение, един от главните способи да се увеличи качеството е, когато преподавателят не препредава познания, прочетени някъде или получени от някой различен, а получени персонално от него.
Наред с това даже и в най-хубавите български университети научните изявления в реферирани и индексирани списания в региона на публичните и на филантропичните науки са доста по-малко от тези в естествените науки. По идеологически аргументи до 1990 година в филантропичните и публичните науки се поощряваше издание в български, а не в задгранични научни списания, а допреди 10 години съвсем напълно липсваше достъп до самите списания, т. е. освен нямаше условие да се разгласява в тях, а и беше невероятно да се прочетат научните изявления. Така системата за научно израстване в тези дисциплини у нас докара до изкривеното схващане, че за приемане на научни степени и звания в публичните и филантропичните науки монографиите на български са по-важни от публикациите в съществени списания, защото единствено със публикации не може да се получи аспирираната степен или служба. Затова е извънредно належащо стимулирането на публикуването в научни списания с импакт фактор/импакт сан и включени в международната система за рефериране, индексиране и оценяване в региона на публичните и филантропичните науки.
Третият проблем е основен. Става дума за финансовия модел. В края на 20 век „ историческият ” принцип беше сменен с формула за заслужено систематизиране на дотацията. Този модел почиваше на броя на студентите в обособените висши учебни заведения и в действителност беше обективен, само че не отчиташе качеството. Този минус докара до най-големия проблем за българското висше обучение.
Първо, той наказваше университетите с най-високо качество, тъй като това качество им струваше скъпо, а получаваха дотация като всички други. Това ги демотивираше.
Второ, тъй като финансовият модел стимулираше не повишението на качеството, а само повишаването на броя на студентите, висшите учебни заведения започнаха да усилват броя на специалностите, в това число в професионални посоки, в които нямат опит и потенциал. Така се стигна освен до основаването на близо 15 юридически факултета в страната, а и до това механически университет да стартира образование в над 20 професионални посоки.
Така финансовият модел докара до спад на качеството като по едно и също време демотивираше висшите учебни заведения да го покачват и ги стимулираше да се разрастват в посоки, в които няма по какъв начин да обезпечат качествено обучение. Затова не броят на висшите учебни заведения би трябвало да ни тревожи (преди 25 години броят на държавните висши учебни заведения беше съвсем същият, а и по-широката мрежа подсигурява по-широк достъп), би трябвало да ни тревожи спадът на качеството, изключително спадът, провокиран от разкриването на нови специалности с ниско качество.
Неслучайно сред тези три казуса не показах демографското развиване. Намаляването на завършващите приблизително обучение над два пъти единствено видимо въздейства отрицателно на системата за висше обучение. Въпреки намалелия брой кандидат-студенти страната не е понижила дотацията. Следователно би трябвало с по-малко студенти и със същата дотация висшето обучение да е даже в по-добро положение. Демографското развиване наподобява отрицателно за системата на висшето обучение само тъй като тя 15 години се е развивала екстензивно и в този момент намалелият брой студенти не дава отговор на разрасналата се система. Нещо повече, демографският процес даже оказа помощ на висшето обучение, тъй като сподели и на най-големите скептици, че по този начин повече не може.
През последните години няколко държавни управления и национални събрания поддържаха промяна, която за първи път трансформира финансовия модел. Стратегията за развиването на висшето обучение и промените на Закона за висшето обучение имат за цел да подтикват повишението на качеството като в модела за финансиране бяха включени няколко съставния елемент, които го регистрират. Само за няколко години това промени съществено системата на висшето обучение.
Осигуряването на по-голяма дотация за първите в обещано професионално направление и намаляването на приема за последните докара до няколко позитивни резултата – конкуренцията подтиква всички висши учебни заведения да покачват качеството, а новият модел ги демотивира да търсят студенти непременно, тъй като в случай че качеството е ниско, страната лимитира приема. Специалностите, разкрити без задоволителен потенциал и с ниско качество, стартират да се закриват по финансови аргументи.
Тази смяна срещна огромна опозиция, защото докара до усложнения за някои висши учебни заведения, тъй като остарелият финансов модел ги беше подтикнал да се разраснат прекалено. Промяната на този модел, комбиниран с демографския проблем, ги докара до съществени компликации. Не би било заслужено да ги укоряваме, тъй като страната ги е подтикнала в продължение на 15 години да вършат точно това, а не да покачват качеството. Тези университети нямат виновност, че са се нагодили по отношение на държавната политика и в този момент не можем да им кажем: „ Затваряйте цели факултети ”. Тези университети би трябвало да бъдат подкрепени – нормативно и финансово, да се реформират и да се приспособяват към новата държавна политика.
Реформата включва и други тласъци като поддръжката за приритетни професионални посоки и предпазени специалности, както и за някои посоки, свързани с българския език, история, литература и просвета.
Това не значи, че промяната е съвършена. В Народното събрание на два пъти бе отхвърлено предлагането за потребностите на акредитацията всеки учител да се регистрира на едно работно място, а не на две. Отказът да се одобри това предложение бе комбиниран с приемането на предлагането броят на хабилитираните преподаватели, които водят лекции, да се понижи от 70% на 50%, в случай че Академичният съвет реши. В композиция тези две неща значат, че има мощно лоби на университетите, които нямат задоволителен научен състав.
Не е решен и казусът с коефициентите по професионални посоки. Разликата сред най-ниските и най-високите е близо 10 пъти. Наскоро МОН сподели данни, от които се вижда, че в цяла Европа естествената разлика е 5, т. е. у нас съотношението сред най-добре финансираните професионални посоки и тези с най-ниско финансиране е накриво.
Въпреки тези и някои други нерешени проблеми промяната във висшето обучение ни води в вярната посока. Макар и да минава неусетно, това е значима промяна. Тя освен е основна за студентите, работодателите, пазара на труда, стопанската система и цялото общество, тя е и промяна в сложен бранш, доста по- сполучлива от промените в останалите значими за обществото браншове – опазване на здравето, обществена политика, правосъдна система. Ако промяната бъде спряна от изопачен локален национализъм и лобистки ползи, ще пострада освен висшето обучение, а и цялото общество. Ако поддръжката за нея продължи, скоро позитивният резултат във висшето обучение и доста публични сфери ще стане забележим.
Днес в полемиката се включва ректорът на Софийския университет „ Св. Климент Охридски “ проф. Анастас Герджиков .
Същевременно редица ректори на висши учебни заведения в страната показаха предпочитание да вземат участие в полемиката със свои публикации. „ Труд “ ще ги разгласява всяка сряда.
Сегашното положение на висшето обучение е резултат от три съществени аргументи. На първо място масовизирането му при започване на демократичните промени повлия отрицателно на качеството. Увеличаването на броя на студентите и надлежно на приключилите висше обучение е международна наклонност, само че при нас това увеличение не стана естествено и последователно, ние увеличихме броя на студентите 4-5 пъти единствено за няколко години. Когато одобряваме не 20% от завършващите приблизително обучение, а 80 на 100, неизбежно във висшето обучение влизат и хора, които нямат същите качества и мотивация като тези, които приемахме преди.
Това, че висше обучение ще получат и хора с по-малки качества от най-хубавите, единствено по себе си не е проблем. Все по-голяма част от специалностите изискват висше обучение и има проучвания, които демонстрират, че даже да не си откри работа по специалността, приключилият висше обучение се осъществя по-добре и рядко остава незает. Проблемът е различен. Всеки учител се стреми всички негови студенти да схванат това, което преподава, да получат познания и да придобият умения. Когато наред с най-хубавите, които приемахме преди, преподаваме и на студенти с по-малки благоприятни условия, ние ощетяваме положителните, тъй като неизбежно приспособяваме компликацията на материала и скоростта, с която го сервира, към опциите на по-слабите. Така поради масовизацията качеството на образованието се намалява още на входа на висшето обучение.
През последните години масовизацията на висшето обучение беше оправдавана и защитавана и с един недомислен знак, признат със Стратегия „ Европа 2020 ”, който изисква до 2020 година делът на популацията с висше обучение да доближи 40 %. Първият въпрос, който поражда, е за какво европейските служители са решили вместо да мерят % на студентите сред 18 и 25 години, да изискват да отчитаме каузи на висшистите тъкмо в тази възрастова група. С какво тя е по-важна от популацията сред 25 и 29 години или на хората сред 40 и 44 години? Освен това единствено след няколко години ще достигнем този знак даже да не вършим нищо. Причината е в непрекъснатото повишаване на броя на българските студенти меджу 19 и 23 години, което по данни на Националния статистически институт за интервала 2000/2001-2013/2014 година е следното:
Ако се абстрахираме от броя на отпадналите студенти, който не е огромен, явно делът на хората с висше обучение сред 30 и 34 години през 2020 година ще подхожда на каузи на студентите сред 19 и 23 годишна възраст през интервала 2006-2009 година, който е бил към 37-38 %, а пет години по-късно доближава даже 43 %. Притеснението на българските служители, срещнали се със Стратегия „ Европа 2020 ” преди няколко години, идва първо от обстоятелството, че по това време делът на висшистите в посочената възрастова група е бил под 25 на 100, което се дължи на това, че приключилите при започване на века са били толкоз, и второ – на неразбирането, че това през идващите години се е трансформирало.
На второ място доста от университетите в България не развиват действителна научна активност. Софийският университет и Медицинският университет – София основават близо 80 % от научната продукция на университетите. Научните резултати на първите шест университета доближават 90 % от общата научна продукция, което значи, че всички останали 45 висши учебни заведения дават не повече от 10 на 100 от научната активност. Това е неприятно за качеството на висшето обучение, тъй като, за разлика от междинното учебно заведение, един от главните способи да се увеличи качеството е, когато преподавателят не препредава познания, прочетени някъде или получени от някой различен, а получени персонално от него.
Наред с това даже и в най-хубавите български университети научните изявления в реферирани и индексирани списания в региона на публичните и на филантропичните науки са доста по-малко от тези в естествените науки. По идеологически аргументи до 1990 година в филантропичните и публичните науки се поощряваше издание в български, а не в задгранични научни списания, а допреди 10 години съвсем напълно липсваше достъп до самите списания, т. е. освен нямаше условие да се разгласява в тях, а и беше невероятно да се прочетат научните изявления. Така системата за научно израстване в тези дисциплини у нас докара до изкривеното схващане, че за приемане на научни степени и звания в публичните и филантропичните науки монографиите на български са по-важни от публикациите в съществени списания, защото единствено със публикации не може да се получи аспирираната степен или служба. Затова е извънредно належащо стимулирането на публикуването в научни списания с импакт фактор/импакт сан и включени в международната система за рефериране, индексиране и оценяване в региона на публичните и филантропичните науки.
Третият проблем е основен. Става дума за финансовия модел. В края на 20 век „ историческият ” принцип беше сменен с формула за заслужено систематизиране на дотацията. Този модел почиваше на броя на студентите в обособените висши учебни заведения и в действителност беше обективен, само че не отчиташе качеството. Този минус докара до най-големия проблем за българското висше обучение.
Първо, той наказваше университетите с най-високо качество, тъй като това качество им струваше скъпо, а получаваха дотация като всички други. Това ги демотивираше.
Второ, тъй като финансовият модел стимулираше не повишението на качеството, а само повишаването на броя на студентите, висшите учебни заведения започнаха да усилват броя на специалностите, в това число в професионални посоки, в които нямат опит и потенциал. Така се стигна освен до основаването на близо 15 юридически факултета в страната, а и до това механически университет да стартира образование в над 20 професионални посоки.
Така финансовият модел докара до спад на качеството като по едно и също време демотивираше висшите учебни заведения да го покачват и ги стимулираше да се разрастват в посоки, в които няма по какъв начин да обезпечат качествено обучение. Затова не броят на висшите учебни заведения би трябвало да ни тревожи (преди 25 години броят на държавните висши учебни заведения беше съвсем същият, а и по-широката мрежа подсигурява по-широк достъп), би трябвало да ни тревожи спадът на качеството, изключително спадът, провокиран от разкриването на нови специалности с ниско качество.
Неслучайно сред тези три казуса не показах демографското развиване. Намаляването на завършващите приблизително обучение над два пъти единствено видимо въздейства отрицателно на системата за висше обучение. Въпреки намалелия брой кандидат-студенти страната не е понижила дотацията. Следователно би трябвало с по-малко студенти и със същата дотация висшето обучение да е даже в по-добро положение. Демографското развиване наподобява отрицателно за системата на висшето обучение само тъй като тя 15 години се е развивала екстензивно и в този момент намалелият брой студенти не дава отговор на разрасналата се система. Нещо повече, демографският процес даже оказа помощ на висшето обучение, тъй като сподели и на най-големите скептици, че по този начин повече не може.
През последните години няколко държавни управления и национални събрания поддържаха промяна, която за първи път трансформира финансовия модел. Стратегията за развиването на висшето обучение и промените на Закона за висшето обучение имат за цел да подтикват повишението на качеството като в модела за финансиране бяха включени няколко съставния елемент, които го регистрират. Само за няколко години това промени съществено системата на висшето обучение.
Осигуряването на по-голяма дотация за първите в обещано професионално направление и намаляването на приема за последните докара до няколко позитивни резултата – конкуренцията подтиква всички висши учебни заведения да покачват качеството, а новият модел ги демотивира да търсят студенти непременно, тъй като в случай че качеството е ниско, страната лимитира приема. Специалностите, разкрити без задоволителен потенциал и с ниско качество, стартират да се закриват по финансови аргументи.
Тази смяна срещна огромна опозиция, защото докара до усложнения за някои висши учебни заведения, тъй като остарелият финансов модел ги беше подтикнал да се разраснат прекалено. Промяната на този модел, комбиниран с демографския проблем, ги докара до съществени компликации. Не би било заслужено да ги укоряваме, тъй като страната ги е подтикнала в продължение на 15 години да вършат точно това, а не да покачват качеството. Тези университети нямат виновност, че са се нагодили по отношение на държавната политика и в този момент не можем да им кажем: „ Затваряйте цели факултети ”. Тези университети би трябвало да бъдат подкрепени – нормативно и финансово, да се реформират и да се приспособяват към новата държавна политика.
Реформата включва и други тласъци като поддръжката за приритетни професионални посоки и предпазени специалности, както и за някои посоки, свързани с българския език, история, литература и просвета.
Това не значи, че промяната е съвършена. В Народното събрание на два пъти бе отхвърлено предлагането за потребностите на акредитацията всеки учител да се регистрира на едно работно място, а не на две. Отказът да се одобри това предложение бе комбиниран с приемането на предлагането броят на хабилитираните преподаватели, които водят лекции, да се понижи от 70% на 50%, в случай че Академичният съвет реши. В композиция тези две неща значат, че има мощно лоби на университетите, които нямат задоволителен научен състав.
Не е решен и казусът с коефициентите по професионални посоки. Разликата сред най-ниските и най-високите е близо 10 пъти. Наскоро МОН сподели данни, от които се вижда, че в цяла Европа естествената разлика е 5, т. е. у нас съотношението сред най-добре финансираните професионални посоки и тези с най-ниско финансиране е накриво.
Въпреки тези и някои други нерешени проблеми промяната във висшето обучение ни води в вярната посока. Макар и да минава неусетно, това е значима промяна. Тя освен е основна за студентите, работодателите, пазара на труда, стопанската система и цялото общество, тя е и промяна в сложен бранш, доста по- сполучлива от промените в останалите значими за обществото браншове – опазване на здравето, обществена политика, правосъдна система. Ако промяната бъде спряна от изопачен локален национализъм и лобистки ползи, ще пострада освен висшето обучение, а и цялото общество. Ако поддръжката за нея продължи, скоро позитивният резултат във висшето обучение и доста публични сфери ще стане забележим.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ