Балканските измерения на Деня на независимостта
Три взаимно свързани събития през 1908 година провокират нова рецесия в интернационалните връзки на Балканите. Става дума за младотурската гражданска война, анексията на Босна и Херцеговина и провъзгласяването на независимостта на България.
Първото събития играе ролята единствено на ускорител – опасявайки се от подсилване позициите на младотурския режим и някои признаци на усилване на британското въздействие в Цариград, Австро-Унгария бърза да реализира отдавнашното си желание да организира анексията като едностранен акт и да сложи света пред приключен факт.
България пък посреща младотурския прелом с злост и паника, тъй като укрепването на един парламентарен режим с присъединяване и на националните придвижвания на нетурските нации ще я лиши от съображение за интервенция. Преди това, преди да мисли за каквото и да било друго, България би трябвало да се освободи от васалната взаимозависимост по отношение на Османската империя, останала й в завещание от Берлинския контракт. Българското държавно управление съгласува своята акция с тази на Австро-Унгария: по едно и също време с анексията на Босна и Херцеговина Фердинанд прогласява независимостта на България.
Анексията на Босна и Херцеговина и провъзгласяването на независимостта на България се явяват дейности в нарушаване на берлинския контракт и засягат целостта на Османската империя. Портата незабавно реагира с митинг до силите, подписали този контракт. Изострят се австро-турските връзки. Още преди провъзгласяването на независимостта българското държавно управление поставя ръка върху железниците в Южна България и натрупа войски на южната си граница. Султанското държавно управление също концентрира войски на границите си с България.
Конфликтът естествено не е единствено австро-турски и българо-турски. Анексията на Босна и Херцеговина визира виталните ползи на Сърбия и Черна гора, които слагат въпроса, в случай че не за друго, то най-малко за някаква отплата. Австро-сръбските връзки навлизат в стадий на остра рецесия, която заплашва всеки миг да прерасне в открит боен спор. Зад Сърбия стои Русия, само че е още неподготвена и поучава за примиряване. Започват сондажи и договаряния за привикване на европейска конференция, която да разиска ситуацията и да потърси миролюбив излаз от рецесията. В същото време сръбското държавно управление прави опит за доближаване с Османската империя за да провежда съюз на балканските страни против Австро-Унгария. Портата обаче избира не толкоз съюз против Австро-Унгария, колкото против България.
Кризата провокира активизиране и на гръцката дипломация. Главното, което безпокои ръководещите мегаломански среди в Атина, е България. И те оставят въпроса за остров Крит на втори проект /рано или късно островът ще бъде гръцки!/, като насочват напъните си към Македония. Използвайки рецесията в българо-турските връзки, Гърция търси сплотяване с Османската империя на антибългарска основа. В подмяна на помощта, която би и оказала срещу България, Гърция се стреми да получи преимущества в Македония. Портата обаче не желае да допусне гръцки войски в Македония нито пък желае да се откаже от „ правата “ си върху остров Крит.
От друга страна, Австро-Унгария ускорява натиска върху Сърбия, като се стреми да притегли и България на своя страна на антисръбска основа. Българското държавно управление обаче не се подава на внушенията в това направление и сондира почвата за вероятно сплотяване със Сърбия на антитурска и антиавстро-унгарска основа. Между България и Сърбия стартира замяна на отзиви по този въпрос, само че до съответни съглашения не се стига, защото сръбското държавно управление и в изискванията на остра австро-сръбска рецесия не изоставя претенциите си към Македония.
Кризата от 1908 не прераства във боен спор, тъй като нито една от забърканите в нея страни още не е задоволително готова за огромна война. Най-брутално работи Австро-Унгария, само че и тя не се взема решение да нападне Сърбия, защото излиза наяве, че последната ще бъде предпазена от Русия, а вероятно и от другите сили на Антантата. При това състояние след известно оживление пристрастеностите още веднъж се уталагат. През 1909 година сред Австро-Унгария и Османската империя се реализира споразумение за признание на анексията против 2,5 милиона турски лири, които Хабсбургската поема да изплати на Портата като отплата за породените й загуби. Наскоро по-късно Сърбия също е принудена да капитулира и да признае анексията. Преговорите по отношение на сумата, която България би трябвало да заплати като отплата за независимостта си, приключват наред: България се задължава да изплати на Русия в продължение на 50 години 82 милиона франка, а Русия се отхвърля от 125-те милиона франка турски дълг. С това рецесията е преодоляна, а зреещият боен спор – за малко отсрочен. /БГНЕС
-----------------------------------------------------------
Текстът е фрагмент от „ История на балканските нации 19-20 век “ на известния историк проф. Кръстьо Манчев.
Първото събития играе ролята единствено на ускорител – опасявайки се от подсилване позициите на младотурския режим и някои признаци на усилване на британското въздействие в Цариград, Австро-Унгария бърза да реализира отдавнашното си желание да организира анексията като едностранен акт и да сложи света пред приключен факт.
България пък посреща младотурския прелом с злост и паника, тъй като укрепването на един парламентарен режим с присъединяване и на националните придвижвания на нетурските нации ще я лиши от съображение за интервенция. Преди това, преди да мисли за каквото и да било друго, България би трябвало да се освободи от васалната взаимозависимост по отношение на Османската империя, останала й в завещание от Берлинския контракт. Българското държавно управление съгласува своята акция с тази на Австро-Унгария: по едно и също време с анексията на Босна и Херцеговина Фердинанд прогласява независимостта на България.
Анексията на Босна и Херцеговина и провъзгласяването на независимостта на България се явяват дейности в нарушаване на берлинския контракт и засягат целостта на Османската империя. Портата незабавно реагира с митинг до силите, подписали този контракт. Изострят се австро-турските връзки. Още преди провъзгласяването на независимостта българското държавно управление поставя ръка върху железниците в Южна България и натрупа войски на южната си граница. Султанското държавно управление също концентрира войски на границите си с България.
Конфликтът естествено не е единствено австро-турски и българо-турски. Анексията на Босна и Херцеговина визира виталните ползи на Сърбия и Черна гора, които слагат въпроса, в случай че не за друго, то най-малко за някаква отплата. Австро-сръбските връзки навлизат в стадий на остра рецесия, която заплашва всеки миг да прерасне в открит боен спор. Зад Сърбия стои Русия, само че е още неподготвена и поучава за примиряване. Започват сондажи и договаряния за привикване на европейска конференция, която да разиска ситуацията и да потърси миролюбив излаз от рецесията. В същото време сръбското държавно управление прави опит за доближаване с Османската империя за да провежда съюз на балканските страни против Австро-Унгария. Портата обаче избира не толкоз съюз против Австро-Унгария, колкото против България.
Кризата провокира активизиране и на гръцката дипломация. Главното, което безпокои ръководещите мегаломански среди в Атина, е България. И те оставят въпроса за остров Крит на втори проект /рано или късно островът ще бъде гръцки!/, като насочват напъните си към Македония. Използвайки рецесията в българо-турските връзки, Гърция търси сплотяване с Османската империя на антибългарска основа. В подмяна на помощта, която би и оказала срещу България, Гърция се стреми да получи преимущества в Македония. Портата обаче не желае да допусне гръцки войски в Македония нито пък желае да се откаже от „ правата “ си върху остров Крит.
От друга страна, Австро-Унгария ускорява натиска върху Сърбия, като се стреми да притегли и България на своя страна на антисръбска основа. Българското държавно управление обаче не се подава на внушенията в това направление и сондира почвата за вероятно сплотяване със Сърбия на антитурска и антиавстро-унгарска основа. Между България и Сърбия стартира замяна на отзиви по този въпрос, само че до съответни съглашения не се стига, защото сръбското държавно управление и в изискванията на остра австро-сръбска рецесия не изоставя претенциите си към Македония.
Кризата от 1908 не прераства във боен спор, тъй като нито една от забърканите в нея страни още не е задоволително готова за огромна война. Най-брутално работи Австро-Унгария, само че и тя не се взема решение да нападне Сърбия, защото излиза наяве, че последната ще бъде предпазена от Русия, а вероятно и от другите сили на Антантата. При това състояние след известно оживление пристрастеностите още веднъж се уталагат. През 1909 година сред Австро-Унгария и Османската империя се реализира споразумение за признание на анексията против 2,5 милиона турски лири, които Хабсбургската поема да изплати на Портата като отплата за породените й загуби. Наскоро по-късно Сърбия също е принудена да капитулира и да признае анексията. Преговорите по отношение на сумата, която България би трябвало да заплати като отплата за независимостта си, приключват наред: България се задължава да изплати на Русия в продължение на 50 години 82 милиона франка, а Русия се отхвърля от 125-те милиона франка турски дълг. С това рецесията е преодоляна, а зреещият боен спор – за малко отсрочен. /БГНЕС
-----------------------------------------------------------
Текстът е фрагмент от „ История на балканските нации 19-20 век “ на известния историк проф. Кръстьо Манчев.
Източник: dnesplus.bg
КОМЕНТАРИ