Травматичните преживявания може да се предават от едно поколение на

Травматичните прекарвания може да се предават от едно потомство на друго. Стресът, претърпян от родителите, бабите и дядовците и даже по-далечен родственик, е закодиран в гените ни. Поколение след потомство възпроизвежда избрани модели - алкохолизъм, меланхолия, настъпателност, зависимости... Обречени ли сме да повтаряме грешките на своите прародители, да претърпяваме като свои непознати страсти и премеждия? Книгата „ Не всичко стартира от теб “ оказва помощ в разрешаването на дългогодишни проблеми и компликации, които в доста случаи не се повлияват от обичайната терапия и медикаменти. Пионер в региона на наследствената контузия, създателят Марк Уолин работи като самостоятелен и колективен терапевт повече от 20 години. Разработените от него способи дават опция да стигнем до страховете и паниките, надничащи зад думите, държанието и физическите ни признаци.

(Family Portrait by Edgar Degas, 1858-1867)

♥ Не всичко стартира от теб

„ Миналото в никакъв случай не умира. То даже не е минало. “ ~ Уилям ФОКНЪР, „ Реквием за една монахиня “

Една добре документирана и позната на мнозина характерност на контузията е неспособността ни да изложим ясно какво се е случило. В сходни моменти освен губим мозъка и дума, само че като че ли нещо става и с паметта ни. По време на травматичен случай мисловният ни развой става дотолкоз безреден и комплициран, че даже преставаме да разпознаваме спомените като свързани с въпросното събитие. Вместо това фрагменти от мемоари под формата на разпокъсани облици, телесни чувства и думи биват съхранени в подсъзнанието, откъдето по-късно могат да бъдат задействани от всяко нещо, което даже едва ни припомня за първичния случай. И щом това стане, като че ли някой натиска невидимо копче за повтаряне и ние още веднъж изживяваме първичната контузия в всекидневието. Подсъзнателно реагираме на избрани хора, събития или обстановки по остарели, познати способи, които са отзив от предишното.

Зигмунд Фройд разпознава този модел преди повече от 100 години. Травматичното възобновяване - или „ компулсивното повтаряне “ на събитията, както той го назовава - е опит на подсъзнанието да превърти още веднъж същата преживелица, с цел да можем този път да „ оправим нещата “. Именно този несъзнателен подтик да съживяваме минали събития е един от механизмите, посредством който фамилиите предават неизлекуваните контузии на бъдещите генерации.

Съвременникът на Фройд - Карл Юнг, също има вяра, че това, което остава в подсъзнанието, не изчезва, а по-скоро се появява в живота ни под формата на орис или орис. Всичко неосъзнато, твърди той, се претърпява като съдба. С други думи, до момента в който не проучваме в светлината на съзнанието нашите подсъзнателни модели, ние сме наказани да ги повтаряме. И Фройд, и Юнг означават, че това, което ни е мъчно да проумеем или преживеем, не изчезва просто по този начин, а минава на предпазване в подсъзнанието.

Двамата учени виждат още, че фрагменти от блокирани, потиснати или сподавени мемоари и усеща изплуват в думи, жестове и действия на техните пациенти. Десетилетия наред след тяхното изобретение терапевтите не престават да виждат издайнически знаци като неточности на езика, повтарящи се катастрофи или сънища, които хвърлят светлина върху сфери от живота, за които техните клиенти не приказват и даже не мислят.

Напредъкът в технологиите за записване на мозъчни изображения към този момент разрешава на учените да разгадаят кои мозъчни и телесни функционалности „ дават засечка “, или отхвърлят, в моменти на превъзбуда. Бесел ван дер Колк е нидерландски психиатър, прочут с изследванията си върху посттравматичния стрес. Той изяснява, че по време на контузия центърът на речта изключва, както и междинният префронтален кортекс - онази част от мозъка, която дава отговор за преживяването на сегашния миг. Той разказва безмълвния смут на контузията като положение, в което човек изгубва мозъка и дума. В моменти на заплаха това се случва постоянно, защото тогава мозъчните пътища на спомените са блокирани.

„ Когато хората си напомнят травматично прекарване - декларира той, - функционалността на предните дялове на мозъка им се утежнява, вследствие на което настъпват усложнения в мисленето и говоренето и те не могат да си обяснят, нито да кажат на другите какво тъкмо се е случило. “

Но не всичко остава в давност: след травматичното събитие откъслечни думи, облици и импулси изплуват и стартират да построяват тайния език на страданието, което носим със себе си. Нищо не се губи. Просто частите са били разместени.

Нови трендове в психотерапията към този момент включват персоналните контузии в фамилната и обществената история на индивида, трансформирайки ги в част от една по-голяма картина. Трагедиите от друг темперамент и с друг интензитет - като изоставянето, самоубийството и войната или ранната гибел на дете, родител, брат или сестра, могат да провокират шокови талази на страдалчество у няколко генерации напред. Неотдавнашни открития в областта на клетъчната биология, невробиологията, епигенетиката и логиката на психиката на развиването акцентират какъв брой значимо е да се върнем минимум три генерации обратно в фамилната история, с цел да разберем механизма зад модела на контузията и страданието, които се повтарят в границите на фамилията.

Следващата история чудесно илюстрира тази теза. Когато за пръв път срещнах Джеси, той не беше спал като хората от година и нещо. Тъмните кръгове към очите му издаваха безсънието, само че празният му взор намекваше, че това не е всичко. Макар и единствено двайсетгодишен, той изглеждаше 10 години по- възрастен. Влезе и се отпусна в креслото ми, като че ли краката към този момент не го държаха.

Джеси ми изясни, че бил отличен състезател и студент, само че че упоритото бодърствуване го тласнало по нанадолнището на депресията и отчаянието. В резултат на това той беше изнемощял от колежа и беше изгубил бейзболната стипендия, за която по този начин старателно се беше борил. Сега Джеси обезверено търсеше помощ, с цел да си върне предходния живот. През последната година беше сменил трима лекари и двама психолози, беше лежал в клиника за лекуване на безсънието и беше тествал билково лекуване, само че никой човек или способ не беше съумял действително да му помогне, показа с еднообразен глас той. По време на целия ни диалог Джеси беше забил взор в пода, а най-после съобщи, че към този момент е на лимита на силите си.

Когато го попитах има ли визия каква може да е повода за безсънието му, той поклати глава. Преди сънят не му бил проблем. Но след това една нощ, тъкмо след деветнайсетия му рожден ден, той ненадейно се събудил в 3:30 ч. сутринта. Зъзнел и умирал от мраз, само че по никакъв метод не можал да се стопли. Увил се с няколко одеяла, само че три часа по-късно към момента не бил мигнал.

Но с изключение на от мраз, той бил вцепенен и от чудноват боязън, какъвто не бил изпитвал до тогава. Страхувал се, че в случай че още веднъж заспи, ще се случи нещо извънредно. Ако заспя, в никакъв случай няма да се събудя. Всеки път, когато усещал, че се унася, страхът го стряскал и го вадел от съня. Същото се повторило на идната и на по-следващата нощ. Скоро безсънието се трансформирало в еженощно изтезание. Джеси знаел, че страхът му е несъизмерим, само че въпреки всичко не можел да се отърве от него.

Докато говореше, аз го слушах деликатно. Това, което ми направи усещане, беше един необикновен подробност - Джеси сподели, че тъкмо преди първия епизод на бодърствуване му станало доста студено и напряко „ замръзвал “. Започнах да проверявам случая и го попитах дали някой негов роднина, по майчина или бащина линия, е претърпял някаква контузия, обвързвана с измръзване, или по време на сън, или на деветнайсетгодишна възраст.

Джеси сподели, че тъкмо преди появяването на безсънието майка му му споделила за трагичната гибел на по-големия брат на татко му - чичо, за чието битие той въобще не знаел. Чичо Колин бил единствено на деветнайсет, когато измръзнал до гибел, до момента в който проверявал някакъв електропровод по време на снежна стихия на север от Йелоунайф, Северозападна Канада. Следите в снега разкрили, че той се бил борил за живота си. В последна сметка го разкрили в безсъзнание, лежащ по очи в снега и в положение на хипотермия. Смъртта му била такава покруса за фамилията, че те в никакъв случай повече не загатнали неговото име.

Сега, три десетилетия по-късно, Джеси подсъзнателно съживяваше фрагменти от гибелта на Колин - по-специално ужаса да не заспи и да изгуби схващане. За Колин заспиването е било еднакво на гибел. За Джеси явно - също.

Тази връзка беше повратният миг. Когато Джеси осъзна, че безсънието се коренеше в преживелица отпреди трийсет години, той най-сетне разбра за какво го беше боязън да заспи. Сега процесът на излекуване можеше към този момент да стартира. С инструментите, които той овладя по време на взаимната ни работа и които посрамвам в детайли по-нататък в книгата, той съумя да се освободи от контузията на чичото, който в никакъв случай не беше срещал, само че чийто прощален смут подсъзнателно беше възприел като собствен.

Джеси не просто се избави от бремето на безсънието, само че наред с това завоюва и възприятие на по-дълбока непосредственост и съгласуваност със фамилията и своите предшественици.

От: „ Не всичко стартира от теб “, Марк Уолин, изд. Изток Запад
Картина: Family Portrait by Edgar Degas, 1858-1867