Театърът като храм
Традиционното обръщение за интернационалния ден на театъра, 27 март, е от пакистанския режисьор Шахид Надийм. Ето и целият текст, оповестен в страницата на Съюза на артистите. Преводът от британски език е на Асен Терзиев.
За мен е огромна чест през 2020 година да бъда създател на Посланието по случай Световния ден на театъра. Приемам с възприятие за най-голямо примирение, само че и като вълнуваща мисъл обстоятелството, че пакистанският спектакъл, както и самият Пакистан получават самопризнание от Международния сценичен институт – най-влиятелната и влиятелна международна институция на нашето време. Тази чест обричам и на паметта на Мадийха Гаухар. Тя бе освен театрална икона и създател на Театър „ Аджока “, само че и моя спътница в живота, която умря преди две години. Екипът на „ Аджока “ извървя дълъг и сложен път от улицата до театралната постройка в най-буквален смисъл. Но, уверен съм, подобен е пътят на голям брой театрални трупи. Никога не е елементарно и няма попътен вятър. Винаги е битка.
Аз пристигам от най-вече мюсюлманска страна, претърпяла няколко военни диктатури, ужасни набези от религиозни екстремисти и три войни със прилежаща Индия, с която разделяме цели хилядолетия история и общо завещание. И през днешния ден продължаваме да живеем в боязън от експлоадиране на война с нашата съседка, и то не каква да е, а нуклеарна, защото и двете страни през днешния ден имат нуклеарно оръжие.
Понякога шеговито споделяме, че тежките времена са положителни за театъра. Не липсват нито провокации, пред които да се надигнем, нито спорове, които да разобличим, нито статукво, което да подринем. Моята театрална натрупа „ Аджока “ върви по сходно опънато въже към този момент повече от 36 години. И чувството бе в действителност като стъпване по въже: в търсене на баланс сред заниманието и образованието, сред проучването и проучването на предишното и подготовката за бъдещето, сред креативната независимост и авантюристичните конфликти с властта, сред социално-критичния и финансово-стабилен спектакъл, сред обръщането към всеобщата аудитория и желанието да бъдеш авангарден. Може да се каже, че един театрал би трябвало да бъде илюзионист, вълшебник.
В Пакистан съществува ясно разделяне сред сакралното и профанното. В профанното няма място за религиозни въпроси, а в сакралното няма място за открит спор и нови хрумвания. Всъщност за консервативното ръководство изкуството и културата остават отвън границите, поради техните „ свещени игри “. Така територията на изпълнителските изкуства се трансформира в нещо като тичане с трудности. Артистите първоначално би трябвало да се потвърдят като положителни мюсюлмани и покорни жители и по едно и също време с това да опитат да създадат по този начин, че музиката, танцът и театърът да бъдат позволени в Исляма. Голям брой от правилните мюсюлмани насилствено одобряват изпълнителските изкуства, въпреки че танцът, музиката и театърът са неразривна част от всекидневието им. Така се оформи субкултура, която носеше капацитета да събере сакралното и профанното на една сцена.
Началото на „ Аджока “ бе обещано от група млади актьори през 80-те по време на военното ръководство. Те отправяха провокации към диктатурата посредством своя самоуверен в обществено и политическо отношение спектакъл на несъгласието. Те с изненада откриха, че техните усеща, техният яд, тяхното обезсърчение бяха изразени от един стихотворец суфист, живял преди 300 години – великият Буле Шах. Артистите от „ Аджока “ откриха, че могат да насочат избухливи политически послания посредством неговата лирика и да нападат корумпираната политическа власт и фанатичната религиозна институция. Властите можеха да забранят или прогонят нас, само че не и един уважаван, известен стихотворец суфист като Буле Шах. Открихме, че неговият живот е бил трагичен и коренен също като неговата лирика, поради която е в заточение и му биват налагани няколко фатви. Така написах „ Була “, пиеса за живота и битките на Буле Шах. Була, както с любов са го наричали хората от Южна Азия, произлиза от пенджабската линия на поетите суфисти, които със своите творби и дейности се изправят храбро против властта на императорите и църковните демагози. Те пишат на езика на народа за неговите стремления. За тях музиката и танцът са средства за директна връзка сред индивида и Бога и посредством тях пренебрежително се прескача посредничеството на експлоатиращите свещеници. Суфистите се обръщат против полово-родовите и класови разделения и възприемат света като знамение, като проявяване на Всемогъщия. Съветът по изкуствата на град Лахор отхвърли пиесата с обяснението, че това не е живописен текст, а биография. Ала когато тя бе сложена на различно място, в Гьоте институт, публиката видя, разбра и оцени символизма в живота и поезията на националния стихотворец. Тя можеше изцяло да се разпознава с неговия живот и ера и да открие паралели със своите.
Тогава през 2001-а се роди един нов тип спектакъл. Религиозната музика кавали, танцът дхамал, пламенните рецитации на стихове и даже медитативното пеене зикир се трансфораха в детайли от пиесата. Група сикхи, които тогава бяха в града, с цел да вземат участие в пенджабска конференция, пристигнаха да гледат и разплакани връхлетяха на сцената след финала, с цел да прегръщат и целуват актьорите. Те застанаха на една сцена дружно с мюсюлмански пенджабци за първи път след разделянето на Индия през 1947 година, което бе довело до разцепването на региона Пенджаб и нейните общности. За сикхите Буле Шах бе също толкоз безценен, колкото и за мюсюлманските пенджабци, тъй като суфизмът надскача границите сред религиите и обществата. След паметната премиера последва индийската авантюра на Буле Шах. Започвайки с блестящо турне в индийската част на Пенджаб, „ Була “ се изигра по четирите краища на Индия даже във времена на най-големи напрежения сред двете страни и тук-там, в които публиката не разбираше нито дума пенджабски, само че се наслаждаваше на всеки момент от представлението. Докато вратите за политически разговор и дипломация се затваряха една след друга, вратите на театралните зали и сърцата на индийските фенове оставаха отворени. По време на турнето на трупата „ Аджока “ в индийския Пенджаб през 2004 година след топлия банкет на едно зрелище пред голяма селска аудитория дъртак се приближи към артиста, който играеше ролята на великия суфист. До стареца вървеше момче. „ Внукът ми е доста болен, апелирам ви да го благословите. “. Актьорът се стресна и сподели „ Бабаджи, аз не съм Буле Шах, аз съм единствено артист в неговата роля. “. Старецът се разплака и добави „ Моля ви, благословете внука ми, знам, че той ще се оправи, в случай че го сторите. “. Посъветвахме артиста да извърши желанието на остарелия човек и той благослови момчето. Старецът остана удовлетворен. Преди да си тръгне, сподели „ Синко, вие не сте артист, вие сте олицетворение на Буле Шах, негов аватар “. Изведнъж проумяхме напълно нова концепция за актьорската игра и за театъра, в която артистът ставаше олицетворение на облика, който играе.
За 18-те години на турне с „ Була “ забелязвахме сходни реакции от страна на видимо неподготвената аудитория, за която представлението не беше просто форма на развлечение или стимулиращо интелекта прекарване, а бе среща, която трогваше надълбоко душата. Дори артистът, който изпълняваше ролята на учителя на Буле Шах, бе по този начин надълбоко повлиян от прекарването, че самият той стана стихотворец суфист и разгласява две стихосбирки. Изпълнителите, участващи в продукцията споделиха, че при всяко начало на представлението усещат измежду себе си духа на Буле Шах и усещат сцената, като издигнато пространство. Индийски академик озаглави своята критика за представлението: „ Когато театърът се трансформира в храм “.
Аз съм световна персона и моят интерес към суфизма е най-вече културологичен. Интересуват ме повече перформативните и художествени страни на пенджабските поети суфисти, но моите фенове, които може да не са екстремисти, нито фанатици, поддържат същински религиозни вярвания. Изследването на истории като тази на Буле Шах (а такива има доста във всички култури), може да се трансформира в мост сред нас, театралните създатели и неопитната, само че въодушевена аудитория. Заедно можем да открием духовните измерения и да построим мостове сред предишното и сегашното, водещи към бъдещето, което е орис на всички общности; вярващи и невярващи, артисти и старци с техните внуци.
Причината, заради която споделям историята за Буле Шах и за нашия опит с този тип спектакъл на суфизма е, че играейки на сцената, от време на време по този начин се увличаме в своята философия на театъра, в своите функции на предвестници на обществена смяна, че оставяме зад тила си големи човешки маси. Занимавайки се с провокациите на личното си настояще се лишаваме от опциите, които театърът дава за надълбоко духовно прекарване. В днешния свят, където фанатизмът, омразата и насилието още веднъж се надигат, нациите се насъскват една против друга, едни вярващи се бият с други вярващи и едни общества сеят ненавист против други…. А в това време умират деца от недохранване, умират майки при раждане поради неналичието на медицински грижи и идеологиите на омразата процъфтяват. Планетата ни затъва все по-дълбоко и по-дълбоко в климатична и във висша рецесия. Чува се тропотът на копитата на четирите конници на Апокалипсиса. Трябва да възстановим духовните си сили, би трябвало да се борим с апатията, летаргията, скептицизма, алчността и пренебрежението към света, в който живеем и планетата, която обитаваме. Театърът има роля, благородна роля да предизвиква и активизира човечеството да се измъкне от проваляне в бездната. Той може да издигне театралната сцена, пространството за игра до нещо свещено.
В Южна Азия изпълнителите допират със благоговение пода на сцената преди да стъпят от горната страна – античен обред, в който духовното и културното са към момента преплетени. Време е да възвърнем тази симбиоза сред артиста и публиката, сред предишното и бъдещето. Създаването на спектакъл може да бъде заветен акт и актьорите могат да станат аватари на облиците, които изиграват. Театърът издига акта на игра до по-висока духовна степен. Театърът има капацитета да бъде храм, а храмът – да бъде място за игра.
За мен е огромна чест през 2020 година да бъда създател на Посланието по случай Световния ден на театъра. Приемам с възприятие за най-голямо примирение, само че и като вълнуваща мисъл обстоятелството, че пакистанският спектакъл, както и самият Пакистан получават самопризнание от Международния сценичен институт – най-влиятелната и влиятелна международна институция на нашето време. Тази чест обричам и на паметта на Мадийха Гаухар. Тя бе освен театрална икона и създател на Театър „ Аджока “, само че и моя спътница в живота, която умря преди две години. Екипът на „ Аджока “ извървя дълъг и сложен път от улицата до театралната постройка в най-буквален смисъл. Но, уверен съм, подобен е пътят на голям брой театрални трупи. Никога не е елементарно и няма попътен вятър. Винаги е битка.
Аз пристигам от най-вече мюсюлманска страна, претърпяла няколко военни диктатури, ужасни набези от религиозни екстремисти и три войни със прилежаща Индия, с която разделяме цели хилядолетия история и общо завещание. И през днешния ден продължаваме да живеем в боязън от експлоадиране на война с нашата съседка, и то не каква да е, а нуклеарна, защото и двете страни през днешния ден имат нуклеарно оръжие.
Понякога шеговито споделяме, че тежките времена са положителни за театъра. Не липсват нито провокации, пред които да се надигнем, нито спорове, които да разобличим, нито статукво, което да подринем. Моята театрална натрупа „ Аджока “ върви по сходно опънато въже към този момент повече от 36 години. И чувството бе в действителност като стъпване по въже: в търсене на баланс сред заниманието и образованието, сред проучването и проучването на предишното и подготовката за бъдещето, сред креативната независимост и авантюристичните конфликти с властта, сред социално-критичния и финансово-стабилен спектакъл, сред обръщането към всеобщата аудитория и желанието да бъдеш авангарден. Може да се каже, че един театрал би трябвало да бъде илюзионист, вълшебник.
В Пакистан съществува ясно разделяне сред сакралното и профанното. В профанното няма място за религиозни въпроси, а в сакралното няма място за открит спор и нови хрумвания. Всъщност за консервативното ръководство изкуството и културата остават отвън границите, поради техните „ свещени игри “. Така територията на изпълнителските изкуства се трансформира в нещо като тичане с трудности. Артистите първоначално би трябвало да се потвърдят като положителни мюсюлмани и покорни жители и по едно и също време с това да опитат да създадат по този начин, че музиката, танцът и театърът да бъдат позволени в Исляма. Голям брой от правилните мюсюлмани насилствено одобряват изпълнителските изкуства, въпреки че танцът, музиката и театърът са неразривна част от всекидневието им. Така се оформи субкултура, която носеше капацитета да събере сакралното и профанното на една сцена.
Началото на „ Аджока “ бе обещано от група млади актьори през 80-те по време на военното ръководство. Те отправяха провокации към диктатурата посредством своя самоуверен в обществено и политическо отношение спектакъл на несъгласието. Те с изненада откриха, че техните усеща, техният яд, тяхното обезсърчение бяха изразени от един стихотворец суфист, живял преди 300 години – великият Буле Шах. Артистите от „ Аджока “ откриха, че могат да насочат избухливи политически послания посредством неговата лирика и да нападат корумпираната политическа власт и фанатичната религиозна институция. Властите можеха да забранят или прогонят нас, само че не и един уважаван, известен стихотворец суфист като Буле Шах. Открихме, че неговият живот е бил трагичен и коренен също като неговата лирика, поради която е в заточение и му биват налагани няколко фатви. Така написах „ Була “, пиеса за живота и битките на Буле Шах. Була, както с любов са го наричали хората от Южна Азия, произлиза от пенджабската линия на поетите суфисти, които със своите творби и дейности се изправят храбро против властта на императорите и църковните демагози. Те пишат на езика на народа за неговите стремления. За тях музиката и танцът са средства за директна връзка сред индивида и Бога и посредством тях пренебрежително се прескача посредничеството на експлоатиращите свещеници. Суфистите се обръщат против полово-родовите и класови разделения и възприемат света като знамение, като проявяване на Всемогъщия. Съветът по изкуствата на град Лахор отхвърли пиесата с обяснението, че това не е живописен текст, а биография. Ала когато тя бе сложена на различно място, в Гьоте институт, публиката видя, разбра и оцени символизма в живота и поезията на националния стихотворец. Тя можеше изцяло да се разпознава с неговия живот и ера и да открие паралели със своите.
Тогава през 2001-а се роди един нов тип спектакъл. Религиозната музика кавали, танцът дхамал, пламенните рецитации на стихове и даже медитативното пеене зикир се трансфораха в детайли от пиесата. Група сикхи, които тогава бяха в града, с цел да вземат участие в пенджабска конференция, пристигнаха да гледат и разплакани връхлетяха на сцената след финала, с цел да прегръщат и целуват актьорите. Те застанаха на една сцена дружно с мюсюлмански пенджабци за първи път след разделянето на Индия през 1947 година, което бе довело до разцепването на региона Пенджаб и нейните общности. За сикхите Буле Шах бе също толкоз безценен, колкото и за мюсюлманските пенджабци, тъй като суфизмът надскача границите сред религиите и обществата. След паметната премиера последва индийската авантюра на Буле Шах. Започвайки с блестящо турне в индийската част на Пенджаб, „ Була “ се изигра по четирите краища на Индия даже във времена на най-големи напрежения сред двете страни и тук-там, в които публиката не разбираше нито дума пенджабски, само че се наслаждаваше на всеки момент от представлението. Докато вратите за политически разговор и дипломация се затваряха една след друга, вратите на театралните зали и сърцата на индийските фенове оставаха отворени. По време на турнето на трупата „ Аджока “ в индийския Пенджаб през 2004 година след топлия банкет на едно зрелище пред голяма селска аудитория дъртак се приближи към артиста, който играеше ролята на великия суфист. До стареца вървеше момче. „ Внукът ми е доста болен, апелирам ви да го благословите. “. Актьорът се стресна и сподели „ Бабаджи, аз не съм Буле Шах, аз съм единствено артист в неговата роля. “. Старецът се разплака и добави „ Моля ви, благословете внука ми, знам, че той ще се оправи, в случай че го сторите. “. Посъветвахме артиста да извърши желанието на остарелия човек и той благослови момчето. Старецът остана удовлетворен. Преди да си тръгне, сподели „ Синко, вие не сте артист, вие сте олицетворение на Буле Шах, негов аватар “. Изведнъж проумяхме напълно нова концепция за актьорската игра и за театъра, в която артистът ставаше олицетворение на облика, който играе.
За 18-те години на турне с „ Була “ забелязвахме сходни реакции от страна на видимо неподготвената аудитория, за която представлението не беше просто форма на развлечение или стимулиращо интелекта прекарване, а бе среща, която трогваше надълбоко душата. Дори артистът, който изпълняваше ролята на учителя на Буле Шах, бе по този начин надълбоко повлиян от прекарването, че самият той стана стихотворец суфист и разгласява две стихосбирки. Изпълнителите, участващи в продукцията споделиха, че при всяко начало на представлението усещат измежду себе си духа на Буле Шах и усещат сцената, като издигнато пространство. Индийски академик озаглави своята критика за представлението: „ Когато театърът се трансформира в храм “.
Аз съм световна персона и моят интерес към суфизма е най-вече културологичен. Интересуват ме повече перформативните и художествени страни на пенджабските поети суфисти, но моите фенове, които може да не са екстремисти, нито фанатици, поддържат същински религиозни вярвания. Изследването на истории като тази на Буле Шах (а такива има доста във всички култури), може да се трансформира в мост сред нас, театралните създатели и неопитната, само че въодушевена аудитория. Заедно можем да открием духовните измерения и да построим мостове сред предишното и сегашното, водещи към бъдещето, което е орис на всички общности; вярващи и невярващи, артисти и старци с техните внуци.
Причината, заради която споделям историята за Буле Шах и за нашия опит с този тип спектакъл на суфизма е, че играейки на сцената, от време на време по този начин се увличаме в своята философия на театъра, в своите функции на предвестници на обществена смяна, че оставяме зад тила си големи човешки маси. Занимавайки се с провокациите на личното си настояще се лишаваме от опциите, които театърът дава за надълбоко духовно прекарване. В днешния свят, където фанатизмът, омразата и насилието още веднъж се надигат, нациите се насъскват една против друга, едни вярващи се бият с други вярващи и едни общества сеят ненавист против други…. А в това време умират деца от недохранване, умират майки при раждане поради неналичието на медицински грижи и идеологиите на омразата процъфтяват. Планетата ни затъва все по-дълбоко и по-дълбоко в климатична и във висша рецесия. Чува се тропотът на копитата на четирите конници на Апокалипсиса. Трябва да възстановим духовните си сили, би трябвало да се борим с апатията, летаргията, скептицизма, алчността и пренебрежението към света, в който живеем и планетата, която обитаваме. Театърът има роля, благородна роля да предизвиква и активизира човечеството да се измъкне от проваляне в бездната. Той може да издигне театралната сцена, пространството за игра до нещо свещено.
В Южна Азия изпълнителите допират със благоговение пода на сцената преди да стъпят от горната страна – античен обред, в който духовното и културното са към момента преплетени. Време е да възвърнем тази симбиоза сред артиста и публиката, сред предишното и бъдещето. Създаването на спектакъл може да бъде заветен акт и актьорите могат да станат аватари на облиците, които изиграват. Театърът издига акта на игра до по-висока духовна степен. Театърът има капацитета да бъде храм, а храмът – да бъде място за игра.
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ