Чернобил. Едно свидетелство
Този текст е отдаден на сериала Чернобил (2019), само че не е критика на кино лентата, а персонално удостоверение. Между 1975 и 1984 година учих в Съветското приблизително учебно заведение при Посолството на Съюз на съветските социалистически републики в Народна република България, в София. Училището продължава да съществува на същото място, по пътя сред хотел „ Хемус “ и Семинарията, мисля, че като скъпо частно съветско учебно заведение, само че не съм се интересувал. От години не съм минавал оттова, не знам дали Ленин с каскета продължава да маха с ръка от стенописа на плувния басейн на учебното заведение, с ведро-макиавелистична усмивка посрещайки децата на буржоазията.
Когато аз учех там, това беше екстериториално образцово руско учебно заведение, в което от чистачките (тьотките) до шефа всички бяха руснаци, образователната стратегия беше съветска (съветска). Май имаше двама българи: един механик и водачът на учебния рейс. Споменавам това, с цел да обясня за какво мога, а не просто желая да потвърждавам за сериала Чернобил като събитие на истината. Не съм наблюдавал формалната съветска дискредитация на кино лентата, само че мога да си я показва, изключително откакто го гледах. Аз също имах моите подозрения по какъв начин западен сериал може да опише съответно това събитие, което е умален модел на (полу)разпада на Съветската империя. Питах се какво ново може да се каже като визия и просветление след " Сталкер " (1979) на Тарковски. В този текст потвърждавам, че Чернобил го прави.
На първо място, с оправдателен опит за схващане на обсесията, довела до злополуката, и впрегната с последни сили при оправянето с нея. Руският и руски волунтаризъм е показан в цялата му чудовищност и героичност, идеща да компенсира неналичието на стопански, софтуерен и административен потенциал. Гордостта на руснака, наследена и генно манипулирана за основаването на „ руския човек “, не е единствено имперско-тоталитарна. В обезвереното изпитание да не се признае слабостта и да се избегне унижението има достолепие, което Чернобил предава макар – и благодарение на – дистопичното жанрово форматиране на визуализацията на руския метод на живот. Той е показан безапелационно от пепелниците до белите училищен престилки на девойките. Натъртват се в действителност стаканите водка, само че и Чехов прави това в Иванов (1887) и е подложен на критика от съвременниците си за безкрайната „ безсмислена “ итерация на наливането и пиенето – подложен на критика от позицията на един предмодерен спектакъл на символично-художественото „ издигане “ на действителността.
На второ място, с откритото удивление от учените, търсещи истината, и миньорите, копаещи под разтопеното ядро на реактора при температура от над 50 градуса. Тези хора за кино лентата са герои, без да го е боязън от идеологическата корист с този подвиг. Обективно волунтаризмът е коренът на злото, довело до злополуката, и единственият запас за справяне с нея в изискванията на апокалипсис. Но има и емпатия оттатък този социологически разбор – в Чернобил има герои служащи и герои учени, безспорните фигури на модерната западна цивилизация по Юнгер (преди националсоциализма) и Брехт (преди ГДР). Тези фигури остават непокътнати от (полу)разпада на Съветската империя и филмът знае това, еднообразно надалеч както от Путинската, по този начин и от неолибералната агитация, които си подават ръка за дискредитацията на действителните герои на модерността.
На трето място, Чернобил съумява да откри образни еквиваленти на вътрешноприсъщата на модерността апокалиптика, която не е снета от (полу)разпада на Съветската империя. Тази източна чудовищна реализация на западния план на модерността просто стига немислимо по-далече в реализацията на западния план – и би трябвало да служи за поука за Запада, а не за мотив за неоколониално надменност и пренебрежение. Дъното на пъкъла е визуализирано в средоточието на сериала, в 3 серия, представяща разпада приживе на плътта на пожарникарите и инженерите на промяна при гърмежа. След гибелта им тленните им остатъци са третирани като високотоксичен нуклеарен боклук: опаковани в найлони, сложени в оловни ковчези, залети със саркофаг от бетон.
В смисъла на тези наблюдения и персоналния ми училищен опит със руския метод на живот потвърждавам, че сериалът Чернобил е събитие на истината. Уникално в един политически и естетически свят на спечелилия световно капитал, който към този момент няма потребност от идеология, само че продължава с 24-часовия спектакъл-агитпроп, в който неолиберализмът и Путин си подават ръка, с цел да дискредитират опцията на сходно събитие. Представяйки злополуката в Чернобил, филмът инсценира един GAU, „ допустимо най-голямата подлежаща на допускане повреда “, както споделят немците, взели политическо решение да приключат с атомната енергетика. Най-голямата мислима злополука за свещения неолиберално-путиновски алианс, в който живеем като реципиенти на верни и неправилни пари – опцията на истината.
Владимир Сабоурин е пишещ на български книжовник от френско-кубински генезис: стихотворец, лингвист, историк на културата и книжовен критик, причисляван към българския постмодернизъм. Автор на „ Манифест на новата обществена лирика “ и създател на литературното придвижване „ Нова обществена лирика “. Професор по антична и западно-европейска литература във ВТУ " Св. Св. Кирил и Методий ".
Текстът е оповестен с разрешението на създателя и издателя на онлайн-списанието.
Когато аз учех там, това беше екстериториално образцово руско учебно заведение, в което от чистачките (тьотките) до шефа всички бяха руснаци, образователната стратегия беше съветска (съветска). Май имаше двама българи: един механик и водачът на учебния рейс. Споменавам това, с цел да обясня за какво мога, а не просто желая да потвърждавам за сериала Чернобил като събитие на истината. Не съм наблюдавал формалната съветска дискредитация на кино лентата, само че мога да си я показва, изключително откакто го гледах. Аз също имах моите подозрения по какъв начин западен сериал може да опише съответно това събитие, което е умален модел на (полу)разпада на Съветската империя. Питах се какво ново може да се каже като визия и просветление след " Сталкер " (1979) на Тарковски. В този текст потвърждавам, че Чернобил го прави.
На първо място, с оправдателен опит за схващане на обсесията, довела до злополуката, и впрегната с последни сили при оправянето с нея. Руският и руски волунтаризъм е показан в цялата му чудовищност и героичност, идеща да компенсира неналичието на стопански, софтуерен и административен потенциал. Гордостта на руснака, наследена и генно манипулирана за основаването на „ руския човек “, не е единствено имперско-тоталитарна. В обезвереното изпитание да не се признае слабостта и да се избегне унижението има достолепие, което Чернобил предава макар – и благодарение на – дистопичното жанрово форматиране на визуализацията на руския метод на живот. Той е показан безапелационно от пепелниците до белите училищен престилки на девойките. Натъртват се в действителност стаканите водка, само че и Чехов прави това в Иванов (1887) и е подложен на критика от съвременниците си за безкрайната „ безсмислена “ итерация на наливането и пиенето – подложен на критика от позицията на един предмодерен спектакъл на символично-художественото „ издигане “ на действителността.
На второ място, с откритото удивление от учените, търсещи истината, и миньорите, копаещи под разтопеното ядро на реактора при температура от над 50 градуса. Тези хора за кино лентата са герои, без да го е боязън от идеологическата корист с този подвиг. Обективно волунтаризмът е коренът на злото, довело до злополуката, и единственият запас за справяне с нея в изискванията на апокалипсис. Но има и емпатия оттатък този социологически разбор – в Чернобил има герои служащи и герои учени, безспорните фигури на модерната западна цивилизация по Юнгер (преди националсоциализма) и Брехт (преди ГДР). Тези фигури остават непокътнати от (полу)разпада на Съветската империя и филмът знае това, еднообразно надалеч както от Путинската, по този начин и от неолибералната агитация, които си подават ръка за дискредитацията на действителните герои на модерността.
На трето място, Чернобил съумява да откри образни еквиваленти на вътрешноприсъщата на модерността апокалиптика, която не е снета от (полу)разпада на Съветската империя. Тази източна чудовищна реализация на западния план на модерността просто стига немислимо по-далече в реализацията на западния план – и би трябвало да служи за поука за Запада, а не за мотив за неоколониално надменност и пренебрежение. Дъното на пъкъла е визуализирано в средоточието на сериала, в 3 серия, представяща разпада приживе на плътта на пожарникарите и инженерите на промяна при гърмежа. След гибелта им тленните им остатъци са третирани като високотоксичен нуклеарен боклук: опаковани в найлони, сложени в оловни ковчези, залети със саркофаг от бетон.
В смисъла на тези наблюдения и персоналния ми училищен опит със руския метод на живот потвърждавам, че сериалът Чернобил е събитие на истината. Уникално в един политически и естетически свят на спечелилия световно капитал, който към този момент няма потребност от идеология, само че продължава с 24-часовия спектакъл-агитпроп, в който неолиберализмът и Путин си подават ръка, с цел да дискредитират опцията на сходно събитие. Представяйки злополуката в Чернобил, филмът инсценира един GAU, „ допустимо най-голямата подлежаща на допускане повреда “, както споделят немците, взели политическо решение да приключат с атомната енергетика. Най-голямата мислима злополука за свещения неолиберално-путиновски алианс, в който живеем като реципиенти на верни и неправилни пари – опцията на истината.
Владимир Сабоурин е пишещ на български книжовник от френско-кубински генезис: стихотворец, лингвист, историк на културата и книжовен критик, причисляван към българския постмодернизъм. Автор на „ Манифест на новата обществена лирика “ и създател на литературното придвижване „ Нова обществена лирика “. Професор по антична и западно-европейска литература във ВТУ " Св. Св. Кирил и Методий ".
Текстът е оповестен с разрешението на създателя и издателя на онлайн-списанието.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ