Марин Янев – актьорът, който цял живот изживява мечтата си
Той постоянно е сред положителния човек и неприятния воин. Играл в съвсем всички филми и сериали от детството на доста от нас. Един от най-обичаните ни артисти и владетел на дублажа. Отраснал е на сцената на Варненския спектакъл, където работели родителите му. Днес продължава да играе в Народния спектакъл. А скоро му следва празник. Той е Марин Янев.
- Баща ми беше спектакъл занаятчия, майка ми – гардеробиерка. Това ме привърза, свърза с театралния въздух, с театралния климат, болести ме, а това заболяване е неизлечимо. В това съм сигурен. А се удостовери и от моите дъщери по-късно. И по този начин от дребен задишах този въздух, хареса ми и съм благополучен, в този смисъл, че през всички тези години живях и върших нещо, което ми беше обичано, за което аз бях мечтал. Даже първите ми театрални изяви са като дете, още не можех да чета и в една пиеса, помня че беше нещо американска, трябваше да играя едно малко пиколо, което носи писмо на героинята, примерно. Трябваше да кажа две думи от рода на: „ Писмо за вас, мадам “ и те ми дадоха написан текста, а аз не можех да чета и с много дресура от страна на татко ми ги научих у дома наизуст и по този начин проходих там, по този начин да се каже.
- Родителите ви кака реагираха когато казахте, че искахте да станете артист? Децата постоянно се пробват да избягат от специалността на родителите си, във вашето семейство обаче несъмнено не е по този начин.
- Не, в противен случай, имаше едно мълчешком задоволство от това, че моето занятие на сцената като артист, беше тяхната реабилитация. Те цялостен живот са работили в театъра, само че зад завесата. Те са били невидими за публиката и в този момент внезапно техният наследник ги оправдава, той е на сцената и те посредством мен, нали разбирате, какво най-вероятно е било в душите на тези хора, благите ми родители, Бог да ги елементарни.
Марин Янев приключва ВИТИЗ в класа на проф. Боян Дановски. Един извънреден випуск. от който са част звезди като Катя Паскалева, Руси Чанев, Стефан Данаилов и Стефан Маврудиев.
- Ооо, това е също един от възможностите в моя живот, едно от птичетата, което е кацало на рамото ми. Това е един от огромните ми шансове – че попаднах под крилото на този огромен възпитател и режисьор. Аз приказвам за Дановси, само че няма да пропусна да кажа какво съм си откраднал и от Крикор (Азарян), от Краси Спасов, от доста хора, които считам, че са по-мъдри от мен. Коко споделяше: „ Майна, в никакъв случай не неистини на сцената – проличава си, проличава, бъди почтен! “.
Там среща и огромната си обич – актрисата Цветана Цветкова. Имат две дъщери, които са тръгнали по техния път – Кристина е актриса, а Марина сценограф.
--> - Любов от пръв взор ли беше?
- Не. Ето, това е абсурд – че ние до четвърти курс съжителствахме дружно, бяхме едни от най-хубавите другари. Приятелство сред момиче и момче в тази ситуация. Ние си споделяхме всички креативен и персонални трепети. Аз знаех нейните – тя имаше връзка с едни доста мастит човек, аз моите пеперудоподобни увлечения... и всичко това ние си споделяхме и имаше едно положително другарство. Как се случи, от кое място? Може би по закона за случайностите, тия безконечни закони на инцидентните неща. В четвърти курс пламна нещо, случи се и може би тъй като беше късно и ни предстоеше разлъка, това още повече породи у нас желанието да се съберем непременно и се случи. И към този момент 50-ина години сме дружно.
Пресъздал е стотици функции на сцената на театъра и в киното. Но една от най-запомнящите се остава тази на Макмърфи от „ Полет над кукувиче гнездо “.
- 70-те години – това беше… вие не знаете, само че някой от хората помнят още това време, когато не всичко можеше да се каже, види и по този начин нататък. Но по едно стичане на събитията ние изиграхме тази пиеса. Хората ме обичаха поради нея, те ме идентифицираха с нея. След зрелище идваха тълпи за подпис, само че те ме обичаха поради това, което говорех на сцената, което Кен Киси беше написал и Красимир Спасов беше сложил на сцената. Моята заслуга беше съвсем никаква, само че тогава времето беше такова, че хората жадуваха за това някой да излезе и да каже истината, колкото и да е многолика.
Освен ослепителен артист Марин Янев постоянно е бил жител с позиция. На митингите, през 2013 година, той беше един от интелектуалците, който излизаха да стачкуват до края.
- За Френската гражданска война беше казано „ революцията изяжда децата си “. В това има огромна истина. Мисля, че нещо сходно се случи. Мисля, че хората в желанието си за смяна се почувстваха излъгани. Като че ли нищо не се промени или доста малко. Вярвам, че в Народното събрание и измежду политиците има умни и мислещи хора и то съществено мислещи, само че общото равнище съгласно мен е доста ниско. Не може, ето, да вземе образец в този момент тази спогодба – Истанбулската. Абе, хора, елементарни са нещата – желаеме ли да има принуждение, било то над дами, деца, мъже? Никой не желае. И за какво е тогава цялото това блъскане? Боричкане е мека дума – тази завист, която се изсипва, за какво се политизира всичко това?
- Имате внучка – и тя ли е тръгнала по вашия фамилен път?
- Ах, това за внуците ми е доста прелестно, че ме питате, тъй като това е един от светлите лъчи в моите дни. Децата са прелестно нещо. Те също осмислят значително нашето съществуване, само че внуците – това е в действителност, звезден момент. Тя порасна, към този момент е студентка. Е, не в България, в Оксфорд – публицистика и нещо друго там. Тя ми връща вярата в младежите, които идват след нас.
- Баща ми беше спектакъл занаятчия, майка ми – гардеробиерка. Това ме привърза, свърза с театралния въздух, с театралния климат, болести ме, а това заболяване е неизлечимо. В това съм сигурен. А се удостовери и от моите дъщери по-късно. И по този начин от дребен задишах този въздух, хареса ми и съм благополучен, в този смисъл, че през всички тези години живях и върших нещо, което ми беше обичано, за което аз бях мечтал. Даже първите ми театрални изяви са като дете, още не можех да чета и в една пиеса, помня че беше нещо американска, трябваше да играя едно малко пиколо, което носи писмо на героинята, примерно. Трябваше да кажа две думи от рода на: „ Писмо за вас, мадам “ и те ми дадоха написан текста, а аз не можех да чета и с много дресура от страна на татко ми ги научих у дома наизуст и по този начин проходих там, по този начин да се каже.
- Родителите ви кака реагираха когато казахте, че искахте да станете артист? Децата постоянно се пробват да избягат от специалността на родителите си, във вашето семейство обаче несъмнено не е по този начин.
- Не, в противен случай, имаше едно мълчешком задоволство от това, че моето занятие на сцената като артист, беше тяхната реабилитация. Те цялостен живот са работили в театъра, само че зад завесата. Те са били невидими за публиката и в този момент внезапно техният наследник ги оправдава, той е на сцената и те посредством мен, нали разбирате, какво най-вероятно е било в душите на тези хора, благите ми родители, Бог да ги елементарни.
Марин Янев приключва ВИТИЗ в класа на проф. Боян Дановски. Един извънреден випуск. от който са част звезди като Катя Паскалева, Руси Чанев, Стефан Данаилов и Стефан Маврудиев.
- Ооо, това е също един от възможностите в моя живот, едно от птичетата, което е кацало на рамото ми. Това е един от огромните ми шансове – че попаднах под крилото на този огромен възпитател и режисьор. Аз приказвам за Дановси, само че няма да пропусна да кажа какво съм си откраднал и от Крикор (Азарян), от Краси Спасов, от доста хора, които считам, че са по-мъдри от мен. Коко споделяше: „ Майна, в никакъв случай не неистини на сцената – проличава си, проличава, бъди почтен! “.
Там среща и огромната си обич – актрисата Цветана Цветкова. Имат две дъщери, които са тръгнали по техния път – Кристина е актриса, а Марина сценограф.
--> - Любов от пръв взор ли беше?
- Не. Ето, това е абсурд – че ние до четвърти курс съжителствахме дружно, бяхме едни от най-хубавите другари. Приятелство сред момиче и момче в тази ситуация. Ние си споделяхме всички креативен и персонални трепети. Аз знаех нейните – тя имаше връзка с едни доста мастит човек, аз моите пеперудоподобни увлечения... и всичко това ние си споделяхме и имаше едно положително другарство. Как се случи, от кое място? Може би по закона за случайностите, тия безконечни закони на инцидентните неща. В четвърти курс пламна нещо, случи се и може би тъй като беше късно и ни предстоеше разлъка, това още повече породи у нас желанието да се съберем непременно и се случи. И към този момент 50-ина години сме дружно.
Пресъздал е стотици функции на сцената на театъра и в киното. Но една от най-запомнящите се остава тази на Макмърфи от „ Полет над кукувиче гнездо “.
- 70-те години – това беше… вие не знаете, само че някой от хората помнят още това време, когато не всичко можеше да се каже, види и по този начин нататък. Но по едно стичане на събитията ние изиграхме тази пиеса. Хората ме обичаха поради нея, те ме идентифицираха с нея. След зрелище идваха тълпи за подпис, само че те ме обичаха поради това, което говорех на сцената, което Кен Киси беше написал и Красимир Спасов беше сложил на сцената. Моята заслуга беше съвсем никаква, само че тогава времето беше такова, че хората жадуваха за това някой да излезе и да каже истината, колкото и да е многолика.
Освен ослепителен артист Марин Янев постоянно е бил жител с позиция. На митингите, през 2013 година, той беше един от интелектуалците, който излизаха да стачкуват до края.
- За Френската гражданска война беше казано „ революцията изяжда децата си “. В това има огромна истина. Мисля, че нещо сходно се случи. Мисля, че хората в желанието си за смяна се почувстваха излъгани. Като че ли нищо не се промени или доста малко. Вярвам, че в Народното събрание и измежду политиците има умни и мислещи хора и то съществено мислещи, само че общото равнище съгласно мен е доста ниско. Не може, ето, да вземе образец в този момент тази спогодба – Истанбулската. Абе, хора, елементарни са нещата – желаеме ли да има принуждение, било то над дами, деца, мъже? Никой не желае. И за какво е тогава цялото това блъскане? Боричкане е мека дума – тази завист, която се изсипва, за какво се политизира всичко това?
- Имате внучка – и тя ли е тръгнала по вашия фамилен път?
- Ах, това за внуците ми е доста прелестно, че ме питате, тъй като това е един от светлите лъчи в моите дни. Децата са прелестно нещо. Те също осмислят значително нашето съществуване, само че внуците – това е в действителност, звезден момент. Тя порасна, към този момент е студентка. Е, не в България, в Оксфорд – публицистика и нещо друго там. Тя ми връща вярата в младежите, които идват след нас.
Източник: btvnovinite.bg
КОМЕНТАРИ