Деян Донков: Всеки човек е храм
Той умее да умножава любовта по три, по четири или по пет, или по колкото си пъти желае. И това става с лекотата, със съзнаването и с искреността на дете, пришита с алени конци към сърцето на един същински мъж. Осъзнал е, че би трябвало да спрем да гледаме на сякаш баналните от живота като на банални.
Няма нищо тривиално в любовта, щастието, хубостта и в желанието да бъдеш добър. Няма нищо по-истинско от това да искаш да бъдеш бурята, когато битието към теб се опустошава от лекия бриз на неверието. Няма нищо неприятно в това да искаш да биеш камбаната. Затова на 26 ноември Деян Донков удря „ Камбаната “!
„ Всеки от нас би трябвало да може да удря своята си камбана в своя си храм “, споделя артистът във връзка идната премиера в зала 1 на НДК.И е добре да му повярваме. Защото ни го споделя човек, татко, актьор, брачен партньор и другар, който умее да гледа нагоре, къде е любовта.
„ Камбаната “ по едноименния разказ на Недялко Славов ще е изненада. Заради пророчествата, мъчителната истина и силата да издържаш – на обратите, на словото и на личната си физика, научена да съществува на автопилот.
Снимка: Даниел Димитров
Деян Донков – за какво всеки човек е храм и коя е неговата паралелна действителност. Възможно ли е един артист да изиграе всичко. Кой е последният филм, на който е плакал. Какво не трябва да позволяват сегашните татковци, с цел да могат техните генерации не просто да оцеляват.
Казвате за „ Камбаната “, че e трогателен разказ. Може ли да илюстрирате силата на този разказ с един откъс от него?
- „ Къде отива всичкото това знамение, цялата тая хубост, придвижванията на човешкото тяло, цялото му съвършенство. Всичката тая мощ къде отива? Как попива в земята? И къде е мястото, където отново излетява и се връща на бял свят? Къде са входът и изходът на живота? А входът и изходът на гибелта? И в случай че е един тоя вход-изход, то по какъв начин се разминават живота и гибелта? Кой влиза първи и кой –
втори? Кой дава място на другия да влезе пръв – животът на гибелта, или гибелта – на живота. Зар ли хвърлят или имат скришен контракт? “...
Това е един повсеместен метафизичен текст, по който може да се мисли в доста направления. Чудех се дали да Ви задам „ изненадващия “ въпрос – за кого бие камбаната на Недялко Славов, само че май просто би трябвало да виждам спектакъла...
- По-скоро – да, би трябвало да се гледа спектакъла. Там се схваща всичко, по моему. Но за кого бие камбаната? Всеки от нас би трябвало да може да удря своята си камбана в своя си храм... Ако приемем всеки за нещо свято, всеки човек е някакъв храм...
Имам чувството за Вас, че сте крепко стъпил на земята. Но правилно ли е чувството ми, че доста от хората на изкуството у нас като че ли живеят в паралелна действителност?
- Възможно е да е по този начин. Аз персонално дълги години бях по-ангажиран в Народния спектакъл и това беше моята паралелна действителност. Играех по-интензивно, тежки функции, по-често. Общо взето, постоянно пътувах в света на представлението, което трябваше да се играе. Това е персонално моята паралелна действителност. За другите актьори не мога да кажа. Но щом се занимават с изкуство, те имат и един различен свят, вътрешен свят, въображението и всичко това, което е негов израз.
На мен моята действителност ми липсва. Така се случи, че много неща не се играят, да не кажа – съвсем всичко, което играехме. И това се оказа много мъчително...
Защото никой не е очаквал нещата да се развият толкоз внезапно. Аз даже стопирах да си задавам въпроси, тъй като някак си прозрях, че освен коронавирус е повода, само че и нещо друго се случва в този спектакъл.
Никак не е красиво, само че, в случай че бях режисьор на някои от постановките, в които играя, несъмнено щях да се поинтересувам по-живо какво се случва с моите спектакли и за какво не се играят.
Ковид към този момент звучи като опрощение – освен в театъра, само че на всички места...
- Да, по този начин наподобява. Народният спектакъл е огромна институция и аз имам вяра в по-светло бъдеще – и на театъра като цяло, и на Народния спектакъл, и на страната ни.
Защото е извънредно, извънредно, извънредно време. Даже от дълго време е минал този краен период... Да не изпускаме толкоз млади фрагменти, и то надарени – освен хора на изкуството, само че и медици, и всевъзможни други експерти. Тук не остават хора, които са способни да се борят, с цел да пречупят тази нецензурност или дивотия. Защото сме очевидци на безобразия и черни статистики във всяко едно отношение.
Снимка: Даниел Димитров
Аз не мога да обвиня народа. За да е подобен народа, значи години наред не е бил добре просветен – и това важи за няколко генерации. Личните му образци за подражателство са някакъв силикон или нещо сходно, което залива всичко и става неуместно. Затова мисля, че нещата се коренят много по-дълбоко.
Възможно ли е един артист да изиграе всичко?
- Това звучи доста ужасно. Аз в никакъв случай не споделям, че съм изиграл нещо, а че съм го играл. Има огромна разлика, тъй като в никакъв случай не мога да изиграя целия Хамлет, въпреки да си научил целия текст, или Дон Жуан, или Калигула, или който и да било различен персонаж. Това са дълбоки води и там не можеш да го изцедиш или изконсумираш целия. Можеш да го играеш и да си по-близо или по-далеч от истината в дадената интерпретация.
Всичко, сигурно, не може да се играе, камо ли да се изиграе. Но пък може да се играе по-малко, само че да е качествено. И щом е останало в твоето сърце, значи е останало и в сърцата на феновете. А това респективно значи, че щом е записано през сърцата и душите на хората, значи се записва и горе, по вертикалата, отива там някъде. И там някъде остава. За мен това е същинското случване, същинското изкуство...
Често ли имате това чувство – за отиването към вертикалата, когато вършиме роля?
- Да, от време на време имам такова чувство, че споделям с нещо от различен порядък. И това е в действителност божествено чувство. Чувствам, че благоговея някак си в избрани моменти... Това осмисля нещата, които се вършат на сцената.
Снимка: Даниел Димитров
Иначе, просто седиш и се превръщаш в една суматоха на сцената, която се чуди къде да си завре ръцете... И това сме го следили, и звучи много неуместно.
Ако в театъра всичко е 100 % онлайн, в киното какво е?
- Там също е 100 % онлайн, само че единствено до момента в който го отснемеш. След това, в случай че се е случил живия живот пред камерата, то остава живо и отсега нататък. И това са точно тези типичен творби на киноизкуството, които вълнуват и до ден сегашен.
Защото в този момент, в случай че гледаш „ Полет над кукувиче гнездо “ с Джак Никълсън, отново ще ти влияе. Има доста такива филми. Докато днешният комерс минава и отпътува, забавляваш се два часа, не си задаваш никакви въпроси, и на другия ден разбираш, че си измамен. Защото си дал освен някакви финанси, само че и част от времето си. А това време е от твоя живот... И ти не си го оползотворил качествено, с цел да направиш нещо, което да остане в теб. И това е изключително ужасно – най-много за децата, и не знам по какъв начин ще ги спасяваме от това зло...
Според мен спасението е да сме по-близо до природата – безусловно. Ние забравяме, че сме част от нещо доста по-голямо, от един Космос. Затова би трябвало да се усещаме такива, а не част от еди-коя си компания. Защото, колкото и да е огромна тази компания, тя е незначително дребна спрямо в действителност огромните неща.
Все още ли не обичате ли да гледате телевизия?
- Не обичам. Не мога. Най-вече, тъй като е накъсана от реклами. Мен безусловно ме заболява главата, в случай че се загледам в малкия екран. Не се стоварвам, а се товаря. Даже и Радина, когато от време на време си пуска нещо, я апелирам да стопира звука, когато не гледа. Защото, до момента в който семейства, може да остане като декор, който също не мога да претърпявам... Предпочитам да чувам музика, която ми харесва.
След „ Четвърта власт “, „ Под прикритие “, „ Дунав мост “, „ Като две капки вода “ и „ Къртицата “, бихте ли заложил на нещо по-сериозно и времеемко като ефирен план?
- Тези дни вървях в една телевизия и тъкмо това си мислех – че бих се занимавал със основаването на ефирен спектакъл. Но това беше апропо, няма нищо съответно като проекти.
В интернет също се случват хубави неща и не е за подценяване. Просто нещата би трябвало да се запазят по този начин, че и там да има изкуство. Защото това е обвързвано с душата на индивида, а тя не е по-малко значима от тялото.
Кой беше последният филм, на който плакахте?
- Колкото и необичайно да звучи, това е моят филм – „ Камбаната “. Казвам филм, тъй като в него има и кинематографичен миг. Така се случи, че когато играх в Пловдив, си поплаках и се пречистих...
И по време на финала, и откакто феновете си потеглиха, имаше подобен миг на разчувстване... Беше вълнуващо...
Възможно ли е, в случай че има химия в живота, да няма химия на сцената?
- О, да. Разбира се. Това, че са двойка в живота, нищо не значи. Професионализмът на сцената е напълно друго нещо.
Това, че сте двойка в живота, би трябвало да го оставиш преди да влезеш в театъра. Оставяш го на открито и то те чака там. Влизаш вътре като експерт. Това, че на открито правиш това и това, нищо не значи.
Кое оказва помощ повече на артиста в работата му – вродената апатия, непукизъм или тъкмо противоположното, или нещо друго?
- Актьорът би трябвало да е като гъба, с цел да може да попива всевъзможни обстановки и избрани случки. Непукизъм – не. Всеки актьор има театрална тресчица. Когато правиш нещо ново, постоянно се притесняваш по какъв начин и дали ще се оправиш. Това е доста отговорно и бих споделил, че е обвързвано по-скоро с рискова работа, в сравнение с с някакъв непукизъм. Поне при мен е по този начин.
Често ли и по кое време си спомняте думите на Крикор Азарян – „ Случайността е другото име на Бог “?
- Не себе си го споделям от време на време. И си споделям популярност Богу, че е по този начин, и че го съзнавам. Защото от време на време, някои неща, които си мислил, че ще се случат мъчно, просто стават... Ето, от време на време има ангел, който каца на рамото и ти оказва помощ... Това е доста прелестно възприятие и тогава в действителност разбираш, че няма инцидентни неща.
Често ли Ви се случва?
- Да, случва се, когато си във правилния коловоз. Когато пътуваш нанякъде, има такива спирки, на които се спираш, тъй като се е случило нещо хубаво. Има си причина за всичко...
Какво не трябва да позволяват сегашните татковци, с цел да могат техните генерации не просто да оцеляват?
- Това е мъчителен въпрос, тъй като най-големите ми страхове са свързани с децата ми, несъмнено. Може би, децата постоянно би трябвало да имат къде да отидат, даже във въображението си, и да намерят разтуха, колкото и да им е мъчно в живота. Защото ние не знаем какво им следва и какво ще им завещаем, като виждаме по какъв начин върви света.
Според мен, все пак, в изкуството биха могли да намерят такава светлина – постоянно и без значение по какъв начин са в други житейски аспекти.
Думата обич има ли синоним във Вашия живот?
- (Замисля се – бел. а.) Може би, от време на време възприятието за независимост... (Замисля се – бел. а.) И отново от едно зрелище – когато си уединен или когато си самичък, да знаеш, че не си самичък, че има нещо над теб (Деян Донков има поради „ Бая си на бълхите “ от Боян Папазов – бел. а.).
Снимка: Даниел Димитров
Винаги, когато ми е тъжно или тежко, виждам нагоре, без значение дали е ден или нощ. И това постоянно ме успокоява. Това нагоре е другата дума, която може да бъде синоним на обич...
Кога любовта се умножава по две или по три, или даже по повече?
- Тогава, когато се срещнеш с безсмъртието. Когато децата стартират да се раждат...
Ето, най-малкият ми наследник Йоан към този момент съумява да се изправи и да седне. И е доста сладостен, и комичен. И Христо, междинният ми наследник, доста се забавлява с него. Чистосърдечно и по детски му се радва, и това ме прави още по-щастлив. Щастието се мултиплицира от тази наслада. Чудо е. Аз имам трима сина, тъй че любовта към децата ми се е умножила по три.
Няма нищо тривиално в любовта, щастието, хубостта и в желанието да бъдеш добър. Няма нищо по-истинско от това да искаш да бъдеш бурята, когато битието към теб се опустошава от лекия бриз на неверието. Няма нищо неприятно в това да искаш да биеш камбаната. Затова на 26 ноември Деян Донков удря „ Камбаната “!
„ Всеки от нас би трябвало да може да удря своята си камбана в своя си храм “, споделя артистът във връзка идната премиера в зала 1 на НДК.И е добре да му повярваме. Защото ни го споделя човек, татко, актьор, брачен партньор и другар, който умее да гледа нагоре, къде е любовта.
„ Камбаната “ по едноименния разказ на Недялко Славов ще е изненада. Заради пророчествата, мъчителната истина и силата да издържаш – на обратите, на словото и на личната си физика, научена да съществува на автопилот.
Снимка: Даниел Димитров
Деян Донков – за какво всеки човек е храм и коя е неговата паралелна действителност. Възможно ли е един артист да изиграе всичко. Кой е последният филм, на който е плакал. Какво не трябва да позволяват сегашните татковци, с цел да могат техните генерации не просто да оцеляват.
Казвате за „ Камбаната “, че e трогателен разказ. Може ли да илюстрирате силата на този разказ с един откъс от него?
- „ Къде отива всичкото това знамение, цялата тая хубост, придвижванията на човешкото тяло, цялото му съвършенство. Всичката тая мощ къде отива? Как попива в земята? И къде е мястото, където отново излетява и се връща на бял свят? Къде са входът и изходът на живота? А входът и изходът на гибелта? И в случай че е един тоя вход-изход, то по какъв начин се разминават живота и гибелта? Кой влиза първи и кой –
втори? Кой дава място на другия да влезе пръв – животът на гибелта, или гибелта – на живота. Зар ли хвърлят или имат скришен контракт? “...
Това е един повсеместен метафизичен текст, по който може да се мисли в доста направления. Чудех се дали да Ви задам „ изненадващия “ въпрос – за кого бие камбаната на Недялко Славов, само че май просто би трябвало да виждам спектакъла...
- По-скоро – да, би трябвало да се гледа спектакъла. Там се схваща всичко, по моему. Но за кого бие камбаната? Всеки от нас би трябвало да може да удря своята си камбана в своя си храм... Ако приемем всеки за нещо свято, всеки човек е някакъв храм...
Имам чувството за Вас, че сте крепко стъпил на земята. Но правилно ли е чувството ми, че доста от хората на изкуството у нас като че ли живеят в паралелна действителност?
- Възможно е да е по този начин. Аз персонално дълги години бях по-ангажиран в Народния спектакъл и това беше моята паралелна действителност. Играех по-интензивно, тежки функции, по-често. Общо взето, постоянно пътувах в света на представлението, което трябваше да се играе. Това е персонално моята паралелна действителност. За другите актьори не мога да кажа. Но щом се занимават с изкуство, те имат и един различен свят, вътрешен свят, въображението и всичко това, което е негов израз.
На мен моята действителност ми липсва. Така се случи, че много неща не се играят, да не кажа – съвсем всичко, което играехме. И това се оказа много мъчително...
Защото никой не е очаквал нещата да се развият толкоз внезапно. Аз даже стопирах да си задавам въпроси, тъй като някак си прозрях, че освен коронавирус е повода, само че и нещо друго се случва в този спектакъл.
Никак не е красиво, само че, в случай че бях режисьор на някои от постановките, в които играя, несъмнено щях да се поинтересувам по-живо какво се случва с моите спектакли и за какво не се играят.
Ковид към този момент звучи като опрощение – освен в театъра, само че на всички места...
- Да, по този начин наподобява. Народният спектакъл е огромна институция и аз имам вяра в по-светло бъдеще – и на театъра като цяло, и на Народния спектакъл, и на страната ни.
Защото е извънредно, извънредно, извънредно време. Даже от дълго време е минал този краен период... Да не изпускаме толкоз млади фрагменти, и то надарени – освен хора на изкуството, само че и медици, и всевъзможни други експерти. Тук не остават хора, които са способни да се борят, с цел да пречупят тази нецензурност или дивотия. Защото сме очевидци на безобразия и черни статистики във всяко едно отношение.
Снимка: Даниел Димитров
Аз не мога да обвиня народа. За да е подобен народа, значи години наред не е бил добре просветен – и това важи за няколко генерации. Личните му образци за подражателство са някакъв силикон или нещо сходно, което залива всичко и става неуместно. Затова мисля, че нещата се коренят много по-дълбоко.
Възможно ли е един артист да изиграе всичко?
- Това звучи доста ужасно. Аз в никакъв случай не споделям, че съм изиграл нещо, а че съм го играл. Има огромна разлика, тъй като в никакъв случай не мога да изиграя целия Хамлет, въпреки да си научил целия текст, или Дон Жуан, или Калигула, или който и да било различен персонаж. Това са дълбоки води и там не можеш да го изцедиш или изконсумираш целия. Можеш да го играеш и да си по-близо или по-далеч от истината в дадената интерпретация.
Всичко, сигурно, не може да се играе, камо ли да се изиграе. Но пък може да се играе по-малко, само че да е качествено. И щом е останало в твоето сърце, значи е останало и в сърцата на феновете. А това респективно значи, че щом е записано през сърцата и душите на хората, значи се записва и горе, по вертикалата, отива там някъде. И там някъде остава. За мен това е същинското случване, същинското изкуство...
Често ли имате това чувство – за отиването към вертикалата, когато вършиме роля?
- Да, от време на време имам такова чувство, че споделям с нещо от различен порядък. И това е в действителност божествено чувство. Чувствам, че благоговея някак си в избрани моменти... Това осмисля нещата, които се вършат на сцената.
Снимка: Даниел Димитров
Иначе, просто седиш и се превръщаш в една суматоха на сцената, която се чуди къде да си завре ръцете... И това сме го следили, и звучи много неуместно.
Ако в театъра всичко е 100 % онлайн, в киното какво е?
- Там също е 100 % онлайн, само че единствено до момента в който го отснемеш. След това, в случай че се е случил живия живот пред камерата, то остава живо и отсега нататък. И това са точно тези типичен творби на киноизкуството, които вълнуват и до ден сегашен.
Защото в този момент, в случай че гледаш „ Полет над кукувиче гнездо “ с Джак Никълсън, отново ще ти влияе. Има доста такива филми. Докато днешният комерс минава и отпътува, забавляваш се два часа, не си задаваш никакви въпроси, и на другия ден разбираш, че си измамен. Защото си дал освен някакви финанси, само че и част от времето си. А това време е от твоя живот... И ти не си го оползотворил качествено, с цел да направиш нещо, което да остане в теб. И това е изключително ужасно – най-много за децата, и не знам по какъв начин ще ги спасяваме от това зло...
Според мен спасението е да сме по-близо до природата – безусловно. Ние забравяме, че сме част от нещо доста по-голямо, от един Космос. Затова би трябвало да се усещаме такива, а не част от еди-коя си компания. Защото, колкото и да е огромна тази компания, тя е незначително дребна спрямо в действителност огромните неща.
Все още ли не обичате ли да гледате телевизия?
- Не обичам. Не мога. Най-вече, тъй като е накъсана от реклами. Мен безусловно ме заболява главата, в случай че се загледам в малкия екран. Не се стоварвам, а се товаря. Даже и Радина, когато от време на време си пуска нещо, я апелирам да стопира звука, когато не гледа. Защото, до момента в който семейства, може да остане като декор, който също не мога да претърпявам... Предпочитам да чувам музика, която ми харесва.
След „ Четвърта власт “, „ Под прикритие “, „ Дунав мост “, „ Като две капки вода “ и „ Къртицата “, бихте ли заложил на нещо по-сериозно и времеемко като ефирен план?
- Тези дни вървях в една телевизия и тъкмо това си мислех – че бих се занимавал със основаването на ефирен спектакъл. Но това беше апропо, няма нищо съответно като проекти.
В интернет също се случват хубави неща и не е за подценяване. Просто нещата би трябвало да се запазят по този начин, че и там да има изкуство. Защото това е обвързвано с душата на индивида, а тя не е по-малко значима от тялото.
Кой беше последният филм, на който плакахте?
- Колкото и необичайно да звучи, това е моят филм – „ Камбаната “. Казвам филм, тъй като в него има и кинематографичен миг. Така се случи, че когато играх в Пловдив, си поплаках и се пречистих...
И по време на финала, и откакто феновете си потеглиха, имаше подобен миг на разчувстване... Беше вълнуващо...
Възможно ли е, в случай че има химия в живота, да няма химия на сцената?
- О, да. Разбира се. Това, че са двойка в живота, нищо не значи. Професионализмът на сцената е напълно друго нещо.
Това, че сте двойка в живота, би трябвало да го оставиш преди да влезеш в театъра. Оставяш го на открито и то те чака там. Влизаш вътре като експерт. Това, че на открито правиш това и това, нищо не значи.
Кое оказва помощ повече на артиста в работата му – вродената апатия, непукизъм или тъкмо противоположното, или нещо друго?
- Актьорът би трябвало да е като гъба, с цел да може да попива всевъзможни обстановки и избрани случки. Непукизъм – не. Всеки актьор има театрална тресчица. Когато правиш нещо ново, постоянно се притесняваш по какъв начин и дали ще се оправиш. Това е доста отговорно и бих споделил, че е обвързвано по-скоро с рискова работа, в сравнение с с някакъв непукизъм. Поне при мен е по този начин.
Често ли и по кое време си спомняте думите на Крикор Азарян – „ Случайността е другото име на Бог “?
- Не себе си го споделям от време на време. И си споделям популярност Богу, че е по този начин, и че го съзнавам. Защото от време на време, някои неща, които си мислил, че ще се случат мъчно, просто стават... Ето, от време на време има ангел, който каца на рамото и ти оказва помощ... Това е доста прелестно възприятие и тогава в действителност разбираш, че няма инцидентни неща.
Често ли Ви се случва?
- Да, случва се, когато си във правилния коловоз. Когато пътуваш нанякъде, има такива спирки, на които се спираш, тъй като се е случило нещо хубаво. Има си причина за всичко...
Какво не трябва да позволяват сегашните татковци, с цел да могат техните генерации не просто да оцеляват?
- Това е мъчителен въпрос, тъй като най-големите ми страхове са свързани с децата ми, несъмнено. Може би, децата постоянно би трябвало да имат къде да отидат, даже във въображението си, и да намерят разтуха, колкото и да им е мъчно в живота. Защото ние не знаем какво им следва и какво ще им завещаем, като виждаме по какъв начин върви света.
Според мен, все пак, в изкуството биха могли да намерят такава светлина – постоянно и без значение по какъв начин са в други житейски аспекти.
Думата обич има ли синоним във Вашия живот?
- (Замисля се – бел. а.) Може би, от време на време възприятието за независимост... (Замисля се – бел. а.) И отново от едно зрелище – когато си уединен или когато си самичък, да знаеш, че не си самичък, че има нещо над теб (Деян Донков има поради „ Бая си на бълхите “ от Боян Папазов – бел. а.).
Снимка: Даниел Димитров
Винаги, когато ми е тъжно или тежко, виждам нагоре, без значение дали е ден или нощ. И това постоянно ме успокоява. Това нагоре е другата дума, която може да бъде синоним на обич...
Кога любовта се умножава по две или по три, или даже по повече?
- Тогава, когато се срещнеш с безсмъртието. Когато децата стартират да се раждат...
Ето, най-малкият ми наследник Йоан към този момент съумява да се изправи и да седне. И е доста сладостен, и комичен. И Христо, междинният ми наследник, доста се забавлява с него. Чистосърдечно и по детски му се радва, и това ме прави още по-щастлив. Щастието се мултиплицира от тази наслада. Чудо е. Аз имам трима сина, тъй че любовта към децата ми се е умножила по три.
Източник: btvnovinite.bg
КОМЕНТАРИ