Красимир Георгиев – живот като сървайвър
Той пробяга стотици километри, с цел да помогне на децата с най-страшната диагноза. Животът му е низ от провокации. Преодолявал е най-екстремните направления – от Северния полярен кръг до Сахара, от джунглите на Бразилия и Камбоджа до Долината на гибелта. Казва, че не може да живее по различен метод, с изключение на по този начин – на ръба.
Герой, нечовек, извънземен, свръхестествен, исполин, подстрекател – това са единствено част от суперлативите, с които беше засипан ултрамаратонецът Красимир Георгиев. На 19 и 20 януари той пробяга с благотворителна цел 246 км за 36 часа на фитнес пътечка в един от столичните молове за идеята да се съберат средства за състезателен лагер на деца, преборили рака и левкемията, които упражняват, вървят на надпревари и печелят награди.
„ По сметката не престават да постъпват средства и сумата е към този момент над 20 хиляди лв., само че освен това е значимо – споделя Краси. – У нас хората, които желаят да съберат пари, или потеглят с есемеси, или те стопират по улиците. Исках самодейността да е персонална, да предизвикам себе си и посредством мен – други хора. Избрах това предизвикателство, тъй като обичам да тичам. Ако някой може да плува или да лети, да го направи за някаква друга своя идея.”
Преди 36-часовия връх не е бягал на пътека повече от 8 часа. Преглежда Книгата на върховете Гинес. Вижда, че тъкмо подобен връх – 36 часа непрестанно тичане на пътека – не е юридически, и незабавно се пали по щурата концепция. Започва това
съревнование със самия себе си
поради смелите деца, които побеждават освен в битката с рака и левкемията, само че и в олимпиади. „ Миналата година имахме 17 медала от 15 деца и второ място в надпреварата – споделя ултрамаратонецът. – Най-важното беше, че доста хора се включиха на втората пътечка до мен, като провокираха себе си за идеята. Казах: „ Ето, аз давам 36 часа от живота си, от персоналното си време. Направете и вие нещо, елате, тичайте 1 км, един час”. С мен бягаха над 200 индивида, имаше и деца. Едно 8-годишно момиченце направи 4 км паралелно с мен. Изненада ме, че отзивите – и на публицистите, и на хората в обществените мрежи, бяха в 99 % положителни, което рядко се случва у нас. Вероятно повода е в необичайния ми метод и в това, че приканих хората да оказват помощ посредством персоналния си образец.”
Животът на неразумно смелия ултрамаратонец и луда глава е като
сюжет за филм за успеха на духа над тялото
Преди 22 години той отпътува за Англия, с цел да учи логика на психиката и психотерапия в Лондонския лицей по логика на психиката. По това време в България не се учи внушаемост, а той е притеглен тъкмо от това. “Лондон е едно от най-големите празненство места в света и когато си сам и на 22 години, е мъчно да устоиш на клопките. И се стартира – нощни клубове, празненства, пушене, пиянство, наркотици… Имаше всичко. Припадал съм два пъти от свръхдоза кокаин…”
В Англия Краси работи 5-6 години с жерви на принуждение към една държавна организация – изнасилвания, побоища. В един миг осъзнава, че би трябвало да спре. Прекалено му е тежко да попива цялата тъга и няма метод, като си тръгне към къщи, да я смъкна от себе си дружно с палтото си.
Тогава получава покана от френски готвач да му оказва помощ в неговия ресторант. “Казах му, че едно яйце не мога да обеля, само че взех решение да се науча да сготвям, тъй като обичам храната”, споделя Краси. Той усвоява тънкостите на готварството, получава и диплома за готвач и работи по огромни хотели и заведения за хранене. „ Хубаво беше, само че там готвачите работят при безчовечен режим – 14-15 часа дневно, и при доста огромен стрес”, споделя той.
На 30 години осъзнава, че не може повече да живее по този начин.
Тежи 100 кг, пуши, пие и се дрогира
„ Изведнъж взех решение, че от идващия ден ще приключа всичко. Не знам по какъв начин се случи, ей по този начин внезапно ми пристигна като прояснение. Първото нещо беше да отслабна. Мотивирах се тотално, отхвърлих самун, алкохол, цигари, опиати, кафе… За 3 месеца смъкнах 25 кг. Продължих да сготвям, ядях си обикновено, само че започнах да търча. А като пробягваш 10-15-20 км 7 дни в седмицата, няма по какъв начин да не отслабнеш. Бягането ми хареса и след към година се приготвих за първия си маратон”, споделя 43-годишният мъж.
Маратонската отдалеченост е 42 км, всичко над това разстояние е ултрамаратон. Краси стартира с 10-20 км и след година стига до 40 км. „ Първият ми маратон беше в Единбург и внезапно ми пристигна концепцията: за какво да не обикалям света и да си търча на дълги дистанции. И по този начин се стартира. Първо в Прага, след това в Бейрут. Отивам в страната, изтичам маратона, оставам една седмица и пробвам храната, срещам се с културата, с хората. Какво по-хубаво от това?”
Като психотерапевт Краси си е задавал въпроса
за какво отива там, където е най-гадно, най-страшно
за какво непрестанно провокира себе си. „ Ние не знаем доста за себе си и в случай че не попаднеш в рискови обстановки, няма по какъв начин да научиш. Трябва да изскочиш от зоната си на комфорт, с цел да схванеш какъв си”, разяснява ултрамаратонецът.
„ Винаги съм бил цялостно дете – признава той. – Не съм бил подложен на обиди и не са ме пренебрегнали от компании поради пълнотата ми, само че евентуално това ме е комплексирало, без да го съзнавам. Аз съм много толерантен, само че един път падне ли ми пердето, става ужасно. Веднъж някакво момче стартира нещо да ми се подиграва и това продължи към месец. Накрая ми кипна, хванах го, подвигнах го и го хвърлих на земята. Оттогава никой не смееше да се закача с мен.”
Роден е в София, само че родителите му живеят в Панагюрище. Баща му се е занимавал с телекомуникации и го местят до връх Братия покрай Панагюрище. Там се среща с майка му, която е от Пловдив, женят се и остават в Панагюрище до през днешния ден. „ Родителите ми всякога „ умират”, когато потегли нанякъде, където е ужасно. Но какво друго да прави човек? Ти искаш ли да си седиш единствено в хола и там да умреш? Като ще загивам, по-добре да е някъде на такива места. Да, тежко е, извънредно е, майка ми и татко ми получават сърдечни удари като вървя по такива надпревари. Майка ми, като потегли, ми пали свещичка, моли се, тя ми подписва командировъчните – смее се Краси. – Казвам: „ Майко, отивам там”, а тя: „ Да забележим дали ще се разпиша”. Иначе съм самичък, нямам жена и деца.
Искам да стана татко
само че просто не съм намерил още майката.”
След близо 22 години в Англия, преди към 3 месеца Краси се е завърнал дефинитивно в България. „ Защо ли? Защото ми харесва какво виждам. Запознах се с доста готини хора хора от Академия „ Телерик”, с екипа на сдружението „ Заедно в час” започваме нов взаимен план. Искам да влизам на вдъхновяващи лекции при децата. На тях им трябват сходни образци, не чалгаджии, а същински хора, които вършат смислени неща”, разяснява Краси. Подготвя академия за млади спортни гении. „ Колкото по-рано хванем дребните, толкоз по-добре, с цел да не потеглят по пътя на опиати и други нездравословни неща. Ако им покажем, че е супер готино да обикалят света, да учат и да вършат забавни неща, а не да се друсат, да пият и да хвърлят салфетки по заведенията, ще е супер. Затова съм се насочил към децата”, разяснява Краси.
От Северния полярен кръг до Сахара
Когато натрупва актив от към 60 маратона, Краси взема решение да тества по какъв начин се оцелява при температури от минус 55 до плюс 55 градуса. Избира си Северния полярен кръг и като контрапункт – Сахара. „ В пустинята не ми прилоша, само че беше пъклен мъчно. Там не ме беше толкоз боязън, че ще пукна, тъй като ни пазеха. Имаш сигнална ракета и хора с джипове към теб, като ти стане нещо, незабавно идва доктор. Но в Заполярието доста ме беше боязън. Температури от минус 52–55 градуса, целият си в скреж – коса, брада, мустаци, облекла. Там бягах на ски и напълно самичък, няма кой да ти помогне, като ти стане зле. Светло е единствено 3 часа в денонощието, през останалото време е мрачно и ужасно. Не може да пристигна кола за спешна помощ, нито хеликоптер и в случай че не се оправиш самичък, си в лапите на бялата гибел. Влачиш и шейна след себе си, в която си караш палатка, храна, газ – всичко, с цел да оживееш 10 дни. Ако ръцете ти са прекомерно замръзнали и не можеш да си закопчееш ципа, край. Цялото съревнование беше към 400 км за 10-12 дни. В средата отпаднах, тъй като си изкълчих неприятно крайници. При сходни свръхизпитания се подписваш авансово в документ пред уредниците, че носиш отговорност за живота си. На такива надпревари няма значение дали ще спечелиш, по-важното е да завършиш, да оцелееш, и не вземат всеки, изпитват те преди този момент. Едно от тестванията преди Заполярието беше да си опънем палатката за не повече от 9 минути”, споделя мъжът.
„ Мечтата ми е да отида на Антарктида. Искам да прекося целия континент от единия край до другия сам. Дали ще се върна, е различен въпрос, тъй като преди година един китаец остана там, само че пък другарка англичанка съумя. Моята треньорка ми е казвала: „ Ако не се страхуваш от фантазиите си, значи не са задоволително големи”, споделя Краси.
Джунгли, мини, змии и скорпиони
Краси е бил в Бразилия, където бяга през джунглите 275 км, и в Камбоджа. „ Там най-гадното е, че по време на режима на кхмерите са пръснати над 10 милиона мини по джунглите из цялата страна. Половината от тях са обезвредени, само че има още 5 милиона, които никой не знае къде са. Там би трябвало да вървиш единствено по избрана пътека, тъй като в случай че свиеш малко вляво или вдясно, си до такава степен. Отгоре на това има змии, паяци. Много се опасявам от змии, само че нямаше как… В Сахара пък рискови са скорпионите и всяка заран си проверяваш спалния чувал и обувките да няма някъде прикрит скорпион. Следващото ми предизвикателство ще бъде в Амазония, там са най-страшните джунгли. Най-много ме тегли да отида там, където най-вече ме е боязън, тъй като това е методът да преодолееш страха”, не се отхвърля Краси.
Бил е и при масаите, които се славят като най-хубавите бегачи. Отива в Танзания, с цел да се състезава с тях. Там живее няколко месеца, само че до съревнование не се стига: „ По това време в Танзания си избираха президент, имаше безредици и ми споделиха, че не е безвредно да докарваме състезатели – споделя Краси. – Масаите са доста готини хора и огромни другари.”
Ултрамаратонът в Долината на гибелта в Калифорния му коства също доста негативни страсти. „ Badwater135 е най-тежкото съревнование в света. Изминах 216-те км за 37 часа и 37 минути, макар че подметките на маратонките ми се топяха по горещия асфалт. Два пъти припадах и бях с торби с лед на врата и до сърцето, с цел да се предпазя от инфаркт. Наистина брутално съревнование, в което от 40 години не беше взел участие българин. Там е 50 градуса топло, започваш от 85 м под морското равнище и финалът е на 2500 м надморско ниво. Това е непрекъснато нанагорнище, като температурата на асфалта стига до 100 градуса, а на въздуха – 52 градуса. Много изсъхнало, прохладно и неприятно място – все едно 10 хиляди сешоара ти духат в лицето. Тази година отново ще вървя там”, споделя неуморимият ултрамаратонец.
Герой, нечовек, извънземен, свръхестествен, исполин, подстрекател – това са единствено част от суперлативите, с които беше засипан ултрамаратонецът Красимир Георгиев. На 19 и 20 януари той пробяга с благотворителна цел 246 км за 36 часа на фитнес пътечка в един от столичните молове за идеята да се съберат средства за състезателен лагер на деца, преборили рака и левкемията, които упражняват, вървят на надпревари и печелят награди.
„ По сметката не престават да постъпват средства и сумата е към този момент над 20 хиляди лв., само че освен това е значимо – споделя Краси. – У нас хората, които желаят да съберат пари, или потеглят с есемеси, или те стопират по улиците. Исках самодейността да е персонална, да предизвикам себе си и посредством мен – други хора. Избрах това предизвикателство, тъй като обичам да тичам. Ако някой може да плува или да лети, да го направи за някаква друга своя идея.”
Преди 36-часовия връх не е бягал на пътека повече от 8 часа. Преглежда Книгата на върховете Гинес. Вижда, че тъкмо подобен връх – 36 часа непрестанно тичане на пътека – не е юридически, и незабавно се пали по щурата концепция. Започва това
съревнование със самия себе си
поради смелите деца, които побеждават освен в битката с рака и левкемията, само че и в олимпиади. „ Миналата година имахме 17 медала от 15 деца и второ място в надпреварата – споделя ултрамаратонецът. – Най-важното беше, че доста хора се включиха на втората пътечка до мен, като провокираха себе си за идеята. Казах: „ Ето, аз давам 36 часа от живота си, от персоналното си време. Направете и вие нещо, елате, тичайте 1 км, един час”. С мен бягаха над 200 индивида, имаше и деца. Едно 8-годишно момиченце направи 4 км паралелно с мен. Изненада ме, че отзивите – и на публицистите, и на хората в обществените мрежи, бяха в 99 % положителни, което рядко се случва у нас. Вероятно повода е в необичайния ми метод и в това, че приканих хората да оказват помощ посредством персоналния си образец.”
Животът на неразумно смелия ултрамаратонец и луда глава е като
сюжет за филм за успеха на духа над тялото
Преди 22 години той отпътува за Англия, с цел да учи логика на психиката и психотерапия в Лондонския лицей по логика на психиката. По това време в България не се учи внушаемост, а той е притеглен тъкмо от това. “Лондон е едно от най-големите празненство места в света и когато си сам и на 22 години, е мъчно да устоиш на клопките. И се стартира – нощни клубове, празненства, пушене, пиянство, наркотици… Имаше всичко. Припадал съм два пъти от свръхдоза кокаин…”
В Англия Краси работи 5-6 години с жерви на принуждение към една държавна организация – изнасилвания, побоища. В един миг осъзнава, че би трябвало да спре. Прекалено му е тежко да попива цялата тъга и няма метод, като си тръгне към къщи, да я смъкна от себе си дружно с палтото си.
Тогава получава покана от френски готвач да му оказва помощ в неговия ресторант. “Казах му, че едно яйце не мога да обеля, само че взех решение да се науча да сготвям, тъй като обичам храната”, споделя Краси. Той усвоява тънкостите на готварството, получава и диплома за готвач и работи по огромни хотели и заведения за хранене. „ Хубаво беше, само че там готвачите работят при безчовечен режим – 14-15 часа дневно, и при доста огромен стрес”, споделя той.
На 30 години осъзнава, че не може повече да живее по този начин.
Тежи 100 кг, пуши, пие и се дрогира
„ Изведнъж взех решение, че от идващия ден ще приключа всичко. Не знам по какъв начин се случи, ей по този начин внезапно ми пристигна като прояснение. Първото нещо беше да отслабна. Мотивирах се тотално, отхвърлих самун, алкохол, цигари, опиати, кафе… За 3 месеца смъкнах 25 кг. Продължих да сготвям, ядях си обикновено, само че започнах да търча. А като пробягваш 10-15-20 км 7 дни в седмицата, няма по какъв начин да не отслабнеш. Бягането ми хареса и след към година се приготвих за първия си маратон”, споделя 43-годишният мъж.
Маратонската отдалеченост е 42 км, всичко над това разстояние е ултрамаратон. Краси стартира с 10-20 км и след година стига до 40 км. „ Първият ми маратон беше в Единбург и внезапно ми пристигна концепцията: за какво да не обикалям света и да си търча на дълги дистанции. И по този начин се стартира. Първо в Прага, след това в Бейрут. Отивам в страната, изтичам маратона, оставам една седмица и пробвам храната, срещам се с културата, с хората. Какво по-хубаво от това?”
Като психотерапевт Краси си е задавал въпроса
за какво отива там, където е най-гадно, най-страшно
за какво непрестанно провокира себе си. „ Ние не знаем доста за себе си и в случай че не попаднеш в рискови обстановки, няма по какъв начин да научиш. Трябва да изскочиш от зоната си на комфорт, с цел да схванеш какъв си”, разяснява ултрамаратонецът.
„ Винаги съм бил цялостно дете – признава той. – Не съм бил подложен на обиди и не са ме пренебрегнали от компании поради пълнотата ми, само че евентуално това ме е комплексирало, без да го съзнавам. Аз съм много толерантен, само че един път падне ли ми пердето, става ужасно. Веднъж някакво момче стартира нещо да ми се подиграва и това продължи към месец. Накрая ми кипна, хванах го, подвигнах го и го хвърлих на земята. Оттогава никой не смееше да се закача с мен.”
Роден е в София, само че родителите му живеят в Панагюрище. Баща му се е занимавал с телекомуникации и го местят до връх Братия покрай Панагюрище. Там се среща с майка му, която е от Пловдив, женят се и остават в Панагюрище до през днешния ден. „ Родителите ми всякога „ умират”, когато потегли нанякъде, където е ужасно. Но какво друго да прави човек? Ти искаш ли да си седиш единствено в хола и там да умреш? Като ще загивам, по-добре да е някъде на такива места. Да, тежко е, извънредно е, майка ми и татко ми получават сърдечни удари като вървя по такива надпревари. Майка ми, като потегли, ми пали свещичка, моли се, тя ми подписва командировъчните – смее се Краси. – Казвам: „ Майко, отивам там”, а тя: „ Да забележим дали ще се разпиша”. Иначе съм самичък, нямам жена и деца.
Искам да стана татко
само че просто не съм намерил още майката.”
След близо 22 години в Англия, преди към 3 месеца Краси се е завърнал дефинитивно в България. „ Защо ли? Защото ми харесва какво виждам. Запознах се с доста готини хора хора от Академия „ Телерик”, с екипа на сдружението „ Заедно в час” започваме нов взаимен план. Искам да влизам на вдъхновяващи лекции при децата. На тях им трябват сходни образци, не чалгаджии, а същински хора, които вършат смислени неща”, разяснява Краси. Подготвя академия за млади спортни гении. „ Колкото по-рано хванем дребните, толкоз по-добре, с цел да не потеглят по пътя на опиати и други нездравословни неща. Ако им покажем, че е супер готино да обикалят света, да учат и да вършат забавни неща, а не да се друсат, да пият и да хвърлят салфетки по заведенията, ще е супер. Затова съм се насочил към децата”, разяснява Краси.
От Северния полярен кръг до Сахара
Когато натрупва актив от към 60 маратона, Краси взема решение да тества по какъв начин се оцелява при температури от минус 55 до плюс 55 градуса. Избира си Северния полярен кръг и като контрапункт – Сахара. „ В пустинята не ми прилоша, само че беше пъклен мъчно. Там не ме беше толкоз боязън, че ще пукна, тъй като ни пазеха. Имаш сигнална ракета и хора с джипове към теб, като ти стане нещо, незабавно идва доктор. Но в Заполярието доста ме беше боязън. Температури от минус 52–55 градуса, целият си в скреж – коса, брада, мустаци, облекла. Там бягах на ски и напълно самичък, няма кой да ти помогне, като ти стане зле. Светло е единствено 3 часа в денонощието, през останалото време е мрачно и ужасно. Не може да пристигна кола за спешна помощ, нито хеликоптер и в случай че не се оправиш самичък, си в лапите на бялата гибел. Влачиш и шейна след себе си, в която си караш палатка, храна, газ – всичко, с цел да оживееш 10 дни. Ако ръцете ти са прекомерно замръзнали и не можеш да си закопчееш ципа, край. Цялото съревнование беше към 400 км за 10-12 дни. В средата отпаднах, тъй като си изкълчих неприятно крайници. При сходни свръхизпитания се подписваш авансово в документ пред уредниците, че носиш отговорност за живота си. На такива надпревари няма значение дали ще спечелиш, по-важното е да завършиш, да оцелееш, и не вземат всеки, изпитват те преди този момент. Едно от тестванията преди Заполярието беше да си опънем палатката за не повече от 9 минути”, споделя мъжът.
„ Мечтата ми е да отида на Антарктида. Искам да прекося целия континент от единия край до другия сам. Дали ще се върна, е различен въпрос, тъй като преди година един китаец остана там, само че пък другарка англичанка съумя. Моята треньорка ми е казвала: „ Ако не се страхуваш от фантазиите си, значи не са задоволително големи”, споделя Краси.
Джунгли, мини, змии и скорпиони
Краси е бил в Бразилия, където бяга през джунглите 275 км, и в Камбоджа. „ Там най-гадното е, че по време на режима на кхмерите са пръснати над 10 милиона мини по джунглите из цялата страна. Половината от тях са обезвредени, само че има още 5 милиона, които никой не знае къде са. Там би трябвало да вървиш единствено по избрана пътека, тъй като в случай че свиеш малко вляво или вдясно, си до такава степен. Отгоре на това има змии, паяци. Много се опасявам от змии, само че нямаше как… В Сахара пък рискови са скорпионите и всяка заран си проверяваш спалния чувал и обувките да няма някъде прикрит скорпион. Следващото ми предизвикателство ще бъде в Амазония, там са най-страшните джунгли. Най-много ме тегли да отида там, където най-вече ме е боязън, тъй като това е методът да преодолееш страха”, не се отхвърля Краси.
Бил е и при масаите, които се славят като най-хубавите бегачи. Отива в Танзания, с цел да се състезава с тях. Там живее няколко месеца, само че до съревнование не се стига: „ По това време в Танзания си избираха президент, имаше безредици и ми споделиха, че не е безвредно да докарваме състезатели – споделя Краси. – Масаите са доста готини хора и огромни другари.”
Ултрамаратонът в Долината на гибелта в Калифорния му коства също доста негативни страсти. „ Badwater135 е най-тежкото съревнование в света. Изминах 216-те км за 37 часа и 37 минути, макар че подметките на маратонките ми се топяха по горещия асфалт. Два пъти припадах и бях с торби с лед на врата и до сърцето, с цел да се предпазя от инфаркт. Наистина брутално съревнование, в което от 40 години не беше взел участие българин. Там е 50 градуса топло, започваш от 85 м под морското равнище и финалът е на 2500 м надморско ниво. Това е непрекъснато нанагорнище, като температурата на асфалта стига до 100 градуса, а на въздуха – 52 градуса. Много изсъхнало, прохладно и неприятно място – все едно 10 хиляди сешоара ти духат в лицето. Тази година отново ще вървя там”, споделя неуморимият ултрамаратонец.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ