Да зачетем с паметник делото на Гавраил Кръстевич
Той употребява всички свои позиции и благоприятни условия, с цел да служи на народа си Бил е инструментът, с който Бог си е послужил, с цел да се случи възобновяване на Българската Екзархия
Да бъде повдигнат монумент на българския възрожденец Гавраил Кръстевич и той да бъде провъзгласен посмъртно за почетен жител на Пловдив, прикани Пловдивският митрополит Николай на днешната сесия на Общински съвет Пловдив. На сесията публично бе маркирана 150-годишнината от основаването на Българската екзархия на 28 февруари 1870 година
Дядо Николай уточни, че Кръстевич, който е бил губернатор на Източна Румелия, е измежду личностите, свързани с Пловдив, които имат огромно значение за църквата. " Ако вземете такова решение, ние ще го благословим. Моля ви, поради нашата памет и достолепие, поради българската екзархия и православната черква. Бог да пази Пловдив и България ", приключи речта си митрополит Николай.
Кръстевич е измежду учредителите на Българската екзархия и основен шеф на Източна Румелия от 1884 до Съединението през 1885 година.
Ето и цялото слово на митрополит Николай
Архипастирско слово на
НЕГОВО ВИСОКОПРЕОСВЕЩЕНСТВО ПЛОВДИВСКИ МИТРОПОЛИТ НИКОЛАЙ
произнесено на тържествена сесия на Пловдивския общински съвет във връзка 150 - годишнината от учредяването на Българската екзархия
Уважаеми господин Председател на Общинския съвет,
уважаеми общински съветници,
Уважаема госпожо Областен шеф,
Ваше Преосвещенство,
Боголюбиви отци, обични в Господа братя и сестри,
Събрали сме се, с цел да отбележим 100 и петдесетата годишнина от основаването на Българската екзархия. Пловдив и персони, свързани с Пловдив имат основно значение за нея и за това се поставя най-сериозните знаци за значимостта на това духовно дело да бъдат дадени точно тук. Събитието, дало подтик по пътя към Екзархията, се е случило в нашия катедрален храм “Св. Богородица “ през 1859 година. Затова в притвора на храма са изографисани лицата на дейците на българската църковна автономия. Когато идващия път влезете там, ще ви замоля да обърнете внимание на едно от тях – лицето на Гавраил Кръстевич, прочут повече като генерал-губернатор на Източна Румелия. Искам в този момент да ви опиша за какво неговият лик е там и какво е Гавраил Кръстевич за Българската Екзархия.
Гавраил Кръстевич е роден в Котел през 1817 година. Забелязан от котленските първенци и с рекомендациите на бащата на Раковски – Стойко Раковски и на учителя Райно Попович той бива
признат от най-издигнатия по това време българин
в Цариград – княз Стефан Богориди, който се ангажира да спонсорира неговото обучение и подготовката му за преподавател в родния Котел. Така, сякаш инцидентно, стартира една кариера, която ще преведе Гавраил Кръстевич от Великата национална гръцка школа в Константинопол, през юридическия факултет на Сорбоната до професорско място в Школата за подготовка на съдии на Османската империя; от позицията на частен секретар на княз Богориди, през шеф на остров Самос, член на Търговския съд и на Върховния съд на империята и създател на нейния Търговски закон, с цел да приключи пътя си на върховен админ като генерал-губернатор на Източна Румелия, тук в Пловдив. Важни са и неговите културни приноси, като редактор на списание „ Български книжици “, създател на книгата „ История българска “ и на многочислени публикации в излизащите в Цариград вестници на български език.
От ранни млади години Гавраил Кръстевич има една фантазия, една фикс-идея, в случай че щете. Да помогне на народа си, да работи за българите и за тяхното духовно и нравствено въздигане. В едно писмо от остров Самос той написа: „ Не самоски шеф, какъвто съм, не паша, само че и бей да стана отново възприятията си не променям, отново приятелите си не не помня, отново от българството си не излизам! “ Той е българин от началото до края и употребява всичките си позиции и благоприятни условия, с цел да служи на своя народ. Това най-ярко се демонстрира в подготовката и оповестяването на Българската екзархия.
Ще спестя историческия роман за неговите каузи в интервала 1860-1870 година, с цел да отидем до основния миг, а точно: всички исторически извори сочат, че Гавраил Кръстевич е бил главният създател на фермана, с който се прогласява Българската екзархия! Образно казано, той е бил
верният човек, в вярното време
на вярното място. Написал е фермана и в подобаващия миг го е поднесъл на султана за автограф! Проектът на Екзархийския правилник също е написан от ръката на Гавраил Кръстевич! Смело можем да кажем, че в един исторически миг Гавраил Кръстевич е бил инструментът, с който Бог си е послужил, с цел да се случи възобновяване на българската църковна автономия. И като разследване от това – политическото възобновление на България.
Ако погледнете картата на епархиите, които са били избрани да се включат в състава на самоуправляващата се Българска екзархия ще видите картата на Санстефанска България. Гавраил Кръстевич употребява цялото си въздействие и безусловното доверие, с което се е употребил, с цел да убеди османското държавно управление да допусне провеждането на референдуми в македонските епархии към коя черква биха желали да бъдат причислени. Резултатът от референдумите е, че православните християни от Скопска, Охридска и Битолска епархии избират да са към Българската Екзархия. С това духовното обединяване на всички българи става факт! Така наречената Санстефанска България е политическото отображение на духовната карта на земите, обитаеми с православен български народ, самоопределящ се като български и като православен. Карта, начертана от Гавраил Кръстевич. Тази карта, е била глобена и доказана от висшата държавна власт и е била на път да бъде призната и от Вселенската патриаршия, с което делото за духовното възобновление, за възкресението на българската националност в нейната целокупност е щяло да бъде приключено!
И тук се случва това, което нормално ни се случва. Намесва се геополитиката, която, забележете, постоянно
употребява нашите български упоритости, суети, горделивост
междуличностни несъгласия и ги насочва против нас. Като православен митрополит не мога да премълча, че в събитията към прогласяването на Българската екзархия има и някои сенчести моменти, които би трябвало да проучваме, с цел да не позволяваме те да се повтарят. Те могат да се обобщят като: опити за потреблението на църквата за нецърковни, всемирски, политически цели.
През целия интервал на подготовка на Екзархията и след това при приемането на нейния правилник Гавраил Кръстевич е стоял крепко на позицията на църковните догми и се е стараел процесите да бъдат направлявани през призмата на единството на Едната, Света, Вселенска и Апостолска черква. Идеята на Кръстевич е била: автокефална българска черква без раздор с Вселенската патриаршия. Идея на истинно набожен, православен човек. Той е бил набожен и по едно и също време реалист и прагматик. По днешните избрания – реакционер, който избира еволюцията пред революцията. Затова е работил точно за Екзархия.
Екзархия не значи самостоятелна черква. Екзархия значи необятна автономност в ръководството на църковните каузи в границите на даден патриаршески диоцез, като предмостие към бъдеща автокефалия. Екзархията значи интервал на подготовка за цялостна автономия, през което време локалният клир и народ, посредством благочестие, неотклонен труд на духовната равнища, образование в православен дух, спазване на Богоустановените църковни правила и ред и почитание към институциите да потвърдят, че са подготвени да носят независимо и наедно с останалите поместни църкви
тежкия кръст на Божественото домостроителство
Порастването допуска прекосяване през разнообразни стадии и приемане на разнообразни просветителни степени, в които личността се оформя и става приключена. За порастването се изискват две неща: самообладание и поредно придържане към избрани, устойчиви полезности. Това: търпението и придържането към устойчивите полезности доста ни липсва на нас, българите. Така е в този момент, по този начин е било и тогава.
Тогава най-издигнатите представители на българския народ от онази ера, увлечени от положителните си планове, позволяват някои съществени неточности. На църковно-народния събор, извършен през 1871 година за приемане на екзархийския правилник, светските делегати, интелектуалците, взимат превес. Интелектуалният хайлайф на нацията, сякаш събран, с цел да гради черква, не желае еволюция, а желае гражданска война. И стартира да политиканства и да си прави опити с Църквата, гласувайки ги с болшинство. Един от най-екстравагантните опити е въвеждането в Екзархийския правилник на 4-годишен мандат за Екзарха в несъгласие с всички Боговдъхновени църковни догми. Марко Балабанов в своята биография на Кръстевич написа: „ … Идеята за избиране на всеки 4 години на Екзарха се струваше на някои млади, като концепция демократична, кажи го републиканска, която наумяваше на Северна Америка. … Българите тогава нямаха нито княжество, нито царство, още по-малко българска република, само че към този момент имаха екзархия; за какво тогава в случай че президентът на Съединените щати се избира на всеки четири години да не се избира по този начин и ръководителят на преди малко добитата българска екзархия …? “ Увещанията на Гавраил Кръстевич към делегатите на църковно-народния събор да внимават какво вършат и, че са събрани да устройват черква, а не държавно управление, не срещат отклик. Интелектуалците желали да са съвременни, да са демократични, да са реформатори, да вземат участие в „ геополитическите игри “ на своето време. За тях църквата е била просто инструмент на революцията и на светските им цели. От тяхна позиция Гавраил Кръстевич е бил назадничав, закостенял, неразбиращ „ новото “, а на всичкото от горната страна изкусен, методичен, безусловно честен и истинно православен! Въобще, човек „ не от нашите “, човек, на който не може да се има доверие. И тъй като на оня църковно-народен събор
гласът на народняческия популизъм
революционният глас, се е оказал по-силен от гласа на консерватизма, на църквата, на църковното поверие и на църковните догми, е последвала схизмата. Следва Руско-турската война, разпръсването на екзархийските епархии и по този начин нататък. Знаете какво следва. Следват националните произшествия.
Има един трагичен миг след оповестяването на схизмата, в който отново от средите на интелигенцията се надигат гласове дали не е това моментът българите да разгласят своя изцяло самостоятелна християнска черква, обособена и нямаща нищо общо с Православието. Да си създадем една „ наша “, „ самобитна “, „ прогресивна “ черква и да смаем целия свят с уникалността си! Тук още веднъж Гавраил Кръстевич оказва помощ, с такт и дипломация, да не се стига до тази дефинитивна злополука. Той е предпочитал черква в схизма, само че православна, в сравнение с цялостно отпадане от православието. С това прави следващата си, неоценима услуга на българския народ, като оказва помощ той да се резервира в Православието, а не да се трансформира в сборище на еретици, което от дълго време щеше да е заличено от картата. Разбира се, не трябва да забравяме и една друга услуга, която е направил тук в Пловдив, като, въпреки и да е бил висшият представител на империята в нейната провинция Източна Румелия, по никакъв метод не е попречил на Съединението и с това на практика го е направил допустимо. Изследователи настояват, и аз съм склонен с тях, че Гавраил Кръстевич е
най-значимата, основна фигура в българската история през последните 200 години
Само дето, с изключение на облика в притвора на нашата черква, Гавраил Кръстевич няма нито един монумент, нито някой го загатва и се сеща за него.
Годишнината на Екзархията ни дава мотив да си го напомним, още повече, че неговото дело поражда редица настоящи въпроси към днешния ден. Например следните. Днес хиляди българки и българи работят в институциите на мултинационалните, световни политически международни организации, в това число на най-високите етажи. Има ли сред тях наследници на Гавраил Кръстевич, които изпълнявайки съзнателно и лоялно своите ежедневни отговорности, вътре в себе си носят задачата, убедеността и готовността да употребяват опциите си, с цел да създадат нещо за въздигането на своя, български народ? Колцина са днешните българи, които имат куража да заявят, че идентичността на българския народ е православна и, че националната ни еднаквост не е мислима без православната ни еднаквост? Впрочем, познавам един подобен – министърът на културата Боил Банов и употребявам случая да го поздравя. Защо, обаче, запитвам се, продължава да тегне оня тежък комплекс, който кара образовани наши съвременници да се срамят от православната си еднаквост, да подлагат на критика непрестанно православната черква и да желаят тя да се включва в реформистки придвижвания и сама да се реформира в духа на най-модерните, демократични теории, също както техните прародители през 1870-72 година? Откъде идват медийните упования Българската православна черква да стартира да се държи надменно към античните патриаршески престоли, както тогава? Защо се упорства БПЦ да организира „ църковна политика “ в прорез с Богоустановените догми? Защо желаят Църквата да мисли „ политически “ и „ геополитически “ и да взима решения под давление на външни фактори, с цел да обслужи една или друга конспирация, в това число на непознати страни, ориентирана против България? Защо считат, че ние в БПЦ сме не запомнили по какъв начин е изглеждала духовната карта на Българската Екзархия, начертана от хора като Гавраил Кръстевич и от делата на нашите прародители, в това число Пловдивският митрополит Паисий, и по какъв начин това е реализирано и за какво считат, че през днешния ден с техните самодейни политически ходове може да се реализира освен това?
Искат да ни хвърлят в нова схизма ли?
Те знаят ли какви ще са следствията за българския народ? А, може би тъкмо това желаят? Българската православна черква да се поддаде на популизма, да направи неверен ход, с цел да бъде сложена в схизма, а българският народ да се трансформира в стадо езичници, лесна плячка за нови мисионери? Имам възприятието, че опитите за това не стопират и то от преди 1872 година, та и до момента. Разчитам на това, че както ние сме научили уроците си от тези времена, по този начин и някои от античните патриаршии са си извлекли нужните поучения и нито ние, нито те, повече ще даваме ухо на провокатори.
Историята на Българската екзархия, и с това приключвам, ни дава уроци, както със своите върхови, само че и със своите трагични моменти. Основният урок е, че Църквата не е и не може да бъде инструмент за правене на световна политика. Църквата е мястото, в което народът намира своето единство с Бога, място за молитва, място за покой, място, в което се пазят и предават устойчивите нравствени полезности. Чрез Екзархията Господ Иисус Христос за трети път, в безкрайната си благосклонност, ни даде опцията да имаме своя автокефална Българска православна черква. Не бива да злоупотребяваме с търпението му. А историята на Гавраил Кръстевич ни служи в днешния ден за това да си дадем сметка, че във всяка обстановка може да се отстоява националната еднаквост, какъв брой значим детайл за тази еднаквост е православната религия, по какъв начин църквата основава страната, а не противоположното и какъв брой доста ни липсват хора като него през днешния ден.
В нощта на 5-и против 6-и септември 1885 година той е спрял изпращането на депеша от Пловдив до Цариград за подготвяния бунт с думите: „ И аз съм българин, каквото стане, дано стане! “ Замисляли ли сте се, че Съединението е осъществено безусловно умерено, без никакво принуждение, без кръв, като единственият умрял в този ден – капитан Райчо Николов, е инцидентна жертва на безразсъден случай. Просто в един ден България се разсънва обединена, генерал-губернаторът Кръстевич отпътува за Константинопол и след срещите му със султана се предлага решение за спокойно споразумяване на зародилия проблем в интерес на България. Тихо, дипломатично, с такт, почит и с взор за епохи напред. Точно по метода, по който мисли, гледа и работи Църквата.
И в този момент се обръщам към Вас, почитаемия господин Кмет и почитаеми общински съветници. Не знам дали по светските закони е признато със званието „ Почетен жител на Пловдив “ да се удостояват покойници, само че в случай че би трябвало да се направи изключение за някого, то той съгласно мен е Гавраил Кръстевич, на който България и Българската православна черква дължат толкоз доста и за който са създали толкоз малко. Моля погледнете на този въпрос не като всемирски управници, а като вярващи хора. Знаете, че за Бога всички са живи; Гавраил Кръстевич е жив в Христа и сега е тук и ни гледа.
Нека изповядаме виновността си пред неговата памет
и кажем, че той е най-достоен от достойните да носят званието „ Почетен жител на Богоспааемия град Пловдив “. И мисля, също по този начин, че е повече от редно този град да го зачете с един монумент, който ще бъде първият негов монумент в България, която той безпределно обичаше. Вие сте Общинския съвет на град Пловдив и в случай че вземете такова решение ние ще го благословим от цялото ни сърце. Ако Пловдив е неповторим, то е неповторим тъй като този град постоянно свято е пазил традициите, тачил е паметта на предците, вграждал е тяхното дело в темелите на своите еднаквост и просвета. Моля Ви, поради Пловдив, поради нашата памет и нашето достолепие, в деня в който честваме 150-тата годишнина на Българската екзархия да зачетем Гавраил Кръстевич за делата му за Българската Екзархия, за Българската православна черква, за Съединението на България и за това да ни има през днешния ден тук.
Бог да благослови всички ви!
Бог да пази Богоспасаемия ни град Пловдив!
Бог да пази България!
Амин!
Да бъде повдигнат монумент на българския възрожденец Гавраил Кръстевич и той да бъде провъзгласен посмъртно за почетен жител на Пловдив, прикани Пловдивският митрополит Николай на днешната сесия на Общински съвет Пловдив. На сесията публично бе маркирана 150-годишнината от основаването на Българската екзархия на 28 февруари 1870 година
Дядо Николай уточни, че Кръстевич, който е бил губернатор на Източна Румелия, е измежду личностите, свързани с Пловдив, които имат огромно значение за църквата. " Ако вземете такова решение, ние ще го благословим. Моля ви, поради нашата памет и достолепие, поради българската екзархия и православната черква. Бог да пази Пловдив и България ", приключи речта си митрополит Николай.
Кръстевич е измежду учредителите на Българската екзархия и основен шеф на Източна Румелия от 1884 до Съединението през 1885 година.
Ето и цялото слово на митрополит Николай
Архипастирско слово на
НЕГОВО ВИСОКОПРЕОСВЕЩЕНСТВО ПЛОВДИВСКИ МИТРОПОЛИТ НИКОЛАЙ
произнесено на тържествена сесия на Пловдивския общински съвет във връзка 150 - годишнината от учредяването на Българската екзархия
Уважаеми господин Председател на Общинския съвет,
уважаеми общински съветници,
Уважаема госпожо Областен шеф,
Ваше Преосвещенство,
Боголюбиви отци, обични в Господа братя и сестри,
Събрали сме се, с цел да отбележим 100 и петдесетата годишнина от основаването на Българската екзархия. Пловдив и персони, свързани с Пловдив имат основно значение за нея и за това се поставя най-сериозните знаци за значимостта на това духовно дело да бъдат дадени точно тук. Събитието, дало подтик по пътя към Екзархията, се е случило в нашия катедрален храм “Св. Богородица “ през 1859 година. Затова в притвора на храма са изографисани лицата на дейците на българската църковна автономия. Когато идващия път влезете там, ще ви замоля да обърнете внимание на едно от тях – лицето на Гавраил Кръстевич, прочут повече като генерал-губернатор на Източна Румелия. Искам в този момент да ви опиша за какво неговият лик е там и какво е Гавраил Кръстевич за Българската Екзархия.
Гавраил Кръстевич е роден в Котел през 1817 година. Забелязан от котленските първенци и с рекомендациите на бащата на Раковски – Стойко Раковски и на учителя Райно Попович той бива
признат от най-издигнатия по това време българин
в Цариград – княз Стефан Богориди, който се ангажира да спонсорира неговото обучение и подготовката му за преподавател в родния Котел. Така, сякаш инцидентно, стартира една кариера, която ще преведе Гавраил Кръстевич от Великата национална гръцка школа в Константинопол, през юридическия факултет на Сорбоната до професорско място в Школата за подготовка на съдии на Османската империя; от позицията на частен секретар на княз Богориди, през шеф на остров Самос, член на Търговския съд и на Върховния съд на империята и създател на нейния Търговски закон, с цел да приключи пътя си на върховен админ като генерал-губернатор на Източна Румелия, тук в Пловдив. Важни са и неговите културни приноси, като редактор на списание „ Български книжици “, създател на книгата „ История българска “ и на многочислени публикации в излизащите в Цариград вестници на български език.
От ранни млади години Гавраил Кръстевич има една фантазия, една фикс-идея, в случай че щете. Да помогне на народа си, да работи за българите и за тяхното духовно и нравствено въздигане. В едно писмо от остров Самос той написа: „ Не самоски шеф, какъвто съм, не паша, само че и бей да стана отново възприятията си не променям, отново приятелите си не не помня, отново от българството си не излизам! “ Той е българин от началото до края и употребява всичките си позиции и благоприятни условия, с цел да служи на своя народ. Това най-ярко се демонстрира в подготовката и оповестяването на Българската екзархия.
Ще спестя историческия роман за неговите каузи в интервала 1860-1870 година, с цел да отидем до основния миг, а точно: всички исторически извори сочат, че Гавраил Кръстевич е бил главният създател на фермана, с който се прогласява Българската екзархия! Образно казано, той е бил
верният човек, в вярното време
на вярното място. Написал е фермана и в подобаващия миг го е поднесъл на султана за автограф! Проектът на Екзархийския правилник също е написан от ръката на Гавраил Кръстевич! Смело можем да кажем, че в един исторически миг Гавраил Кръстевич е бил инструментът, с който Бог си е послужил, с цел да се случи възобновяване на българската църковна автономия. И като разследване от това – политическото възобновление на България.
Ако погледнете картата на епархиите, които са били избрани да се включат в състава на самоуправляващата се Българска екзархия ще видите картата на Санстефанска България. Гавраил Кръстевич употребява цялото си въздействие и безусловното доверие, с което се е употребил, с цел да убеди османското държавно управление да допусне провеждането на референдуми в македонските епархии към коя черква биха желали да бъдат причислени. Резултатът от референдумите е, че православните християни от Скопска, Охридска и Битолска епархии избират да са към Българската Екзархия. С това духовното обединяване на всички българи става факт! Така наречената Санстефанска България е политическото отображение на духовната карта на земите, обитаеми с православен български народ, самоопределящ се като български и като православен. Карта, начертана от Гавраил Кръстевич. Тази карта, е била глобена и доказана от висшата държавна власт и е била на път да бъде призната и от Вселенската патриаршия, с което делото за духовното възобновление, за възкресението на българската националност в нейната целокупност е щяло да бъде приключено!
И тук се случва това, което нормално ни се случва. Намесва се геополитиката, която, забележете, постоянно
употребява нашите български упоритости, суети, горделивост
междуличностни несъгласия и ги насочва против нас. Като православен митрополит не мога да премълча, че в събитията към прогласяването на Българската екзархия има и някои сенчести моменти, които би трябвало да проучваме, с цел да не позволяваме те да се повтарят. Те могат да се обобщят като: опити за потреблението на църквата за нецърковни, всемирски, политически цели.
През целия интервал на подготовка на Екзархията и след това при приемането на нейния правилник Гавраил Кръстевич е стоял крепко на позицията на църковните догми и се е стараел процесите да бъдат направлявани през призмата на единството на Едната, Света, Вселенска и Апостолска черква. Идеята на Кръстевич е била: автокефална българска черква без раздор с Вселенската патриаршия. Идея на истинно набожен, православен човек. Той е бил набожен и по едно и също време реалист и прагматик. По днешните избрания – реакционер, който избира еволюцията пред революцията. Затова е работил точно за Екзархия.
Екзархия не значи самостоятелна черква. Екзархия значи необятна автономност в ръководството на църковните каузи в границите на даден патриаршески диоцез, като предмостие към бъдеща автокефалия. Екзархията значи интервал на подготовка за цялостна автономия, през което време локалният клир и народ, посредством благочестие, неотклонен труд на духовната равнища, образование в православен дух, спазване на Богоустановените църковни правила и ред и почитание към институциите да потвърдят, че са подготвени да носят независимо и наедно с останалите поместни църкви
тежкия кръст на Божественото домостроителство
Порастването допуска прекосяване през разнообразни стадии и приемане на разнообразни просветителни степени, в които личността се оформя и става приключена. За порастването се изискват две неща: самообладание и поредно придържане към избрани, устойчиви полезности. Това: търпението и придържането към устойчивите полезности доста ни липсва на нас, българите. Така е в този момент, по този начин е било и тогава.
Тогава най-издигнатите представители на българския народ от онази ера, увлечени от положителните си планове, позволяват някои съществени неточности. На църковно-народния събор, извършен през 1871 година за приемане на екзархийския правилник, светските делегати, интелектуалците, взимат превес. Интелектуалният хайлайф на нацията, сякаш събран, с цел да гради черква, не желае еволюция, а желае гражданска война. И стартира да политиканства и да си прави опити с Църквата, гласувайки ги с болшинство. Един от най-екстравагантните опити е въвеждането в Екзархийския правилник на 4-годишен мандат за Екзарха в несъгласие с всички Боговдъхновени църковни догми. Марко Балабанов в своята биография на Кръстевич написа: „ … Идеята за избиране на всеки 4 години на Екзарха се струваше на някои млади, като концепция демократична, кажи го републиканска, която наумяваше на Северна Америка. … Българите тогава нямаха нито княжество, нито царство, още по-малко българска република, само че към този момент имаха екзархия; за какво тогава в случай че президентът на Съединените щати се избира на всеки четири години да не се избира по този начин и ръководителят на преди малко добитата българска екзархия …? “ Увещанията на Гавраил Кръстевич към делегатите на църковно-народния събор да внимават какво вършат и, че са събрани да устройват черква, а не държавно управление, не срещат отклик. Интелектуалците желали да са съвременни, да са демократични, да са реформатори, да вземат участие в „ геополитическите игри “ на своето време. За тях църквата е била просто инструмент на революцията и на светските им цели. От тяхна позиция Гавраил Кръстевич е бил назадничав, закостенял, неразбиращ „ новото “, а на всичкото от горната страна изкусен, методичен, безусловно честен и истинно православен! Въобще, човек „ не от нашите “, човек, на който не може да се има доверие. И тъй като на оня църковно-народен събор
гласът на народняческия популизъм
революционният глас, се е оказал по-силен от гласа на консерватизма, на църквата, на църковното поверие и на църковните догми, е последвала схизмата. Следва Руско-турската война, разпръсването на екзархийските епархии и по този начин нататък. Знаете какво следва. Следват националните произшествия.
Има един трагичен миг след оповестяването на схизмата, в който отново от средите на интелигенцията се надигат гласове дали не е това моментът българите да разгласят своя изцяло самостоятелна християнска черква, обособена и нямаща нищо общо с Православието. Да си създадем една „ наша “, „ самобитна “, „ прогресивна “ черква и да смаем целия свят с уникалността си! Тук още веднъж Гавраил Кръстевич оказва помощ, с такт и дипломация, да не се стига до тази дефинитивна злополука. Той е предпочитал черква в схизма, само че православна, в сравнение с цялостно отпадане от православието. С това прави следващата си, неоценима услуга на българския народ, като оказва помощ той да се резервира в Православието, а не да се трансформира в сборище на еретици, което от дълго време щеше да е заличено от картата. Разбира се, не трябва да забравяме и една друга услуга, която е направил тук в Пловдив, като, въпреки и да е бил висшият представител на империята в нейната провинция Източна Румелия, по никакъв метод не е попречил на Съединението и с това на практика го е направил допустимо. Изследователи настояват, и аз съм склонен с тях, че Гавраил Кръстевич е
най-значимата, основна фигура в българската история през последните 200 години
Само дето, с изключение на облика в притвора на нашата черква, Гавраил Кръстевич няма нито един монумент, нито някой го загатва и се сеща за него.
Годишнината на Екзархията ни дава мотив да си го напомним, още повече, че неговото дело поражда редица настоящи въпроси към днешния ден. Например следните. Днес хиляди българки и българи работят в институциите на мултинационалните, световни политически международни организации, в това число на най-високите етажи. Има ли сред тях наследници на Гавраил Кръстевич, които изпълнявайки съзнателно и лоялно своите ежедневни отговорности, вътре в себе си носят задачата, убедеността и готовността да употребяват опциите си, с цел да създадат нещо за въздигането на своя, български народ? Колцина са днешните българи, които имат куража да заявят, че идентичността на българския народ е православна и, че националната ни еднаквост не е мислима без православната ни еднаквост? Впрочем, познавам един подобен – министърът на културата Боил Банов и употребявам случая да го поздравя. Защо, обаче, запитвам се, продължава да тегне оня тежък комплекс, който кара образовани наши съвременници да се срамят от православната си еднаквост, да подлагат на критика непрестанно православната черква и да желаят тя да се включва в реформистки придвижвания и сама да се реформира в духа на най-модерните, демократични теории, също както техните прародители през 1870-72 година? Откъде идват медийните упования Българската православна черква да стартира да се държи надменно към античните патриаршески престоли, както тогава? Защо се упорства БПЦ да организира „ църковна политика “ в прорез с Богоустановените догми? Защо желаят Църквата да мисли „ политически “ и „ геополитически “ и да взима решения под давление на външни фактори, с цел да обслужи една или друга конспирация, в това число на непознати страни, ориентирана против България? Защо считат, че ние в БПЦ сме не запомнили по какъв начин е изглеждала духовната карта на Българската Екзархия, начертана от хора като Гавраил Кръстевич и от делата на нашите прародители, в това число Пловдивският митрополит Паисий, и по какъв начин това е реализирано и за какво считат, че през днешния ден с техните самодейни политически ходове може да се реализира освен това?
Искат да ни хвърлят в нова схизма ли?
Те знаят ли какви ще са следствията за българския народ? А, може би тъкмо това желаят? Българската православна черква да се поддаде на популизма, да направи неверен ход, с цел да бъде сложена в схизма, а българският народ да се трансформира в стадо езичници, лесна плячка за нови мисионери? Имам възприятието, че опитите за това не стопират и то от преди 1872 година, та и до момента. Разчитам на това, че както ние сме научили уроците си от тези времена, по този начин и някои от античните патриаршии са си извлекли нужните поучения и нито ние, нито те, повече ще даваме ухо на провокатори.
Историята на Българската екзархия, и с това приключвам, ни дава уроци, както със своите върхови, само че и със своите трагични моменти. Основният урок е, че Църквата не е и не може да бъде инструмент за правене на световна политика. Църквата е мястото, в което народът намира своето единство с Бога, място за молитва, място за покой, място, в което се пазят и предават устойчивите нравствени полезности. Чрез Екзархията Господ Иисус Христос за трети път, в безкрайната си благосклонност, ни даде опцията да имаме своя автокефална Българска православна черква. Не бива да злоупотребяваме с търпението му. А историята на Гавраил Кръстевич ни служи в днешния ден за това да си дадем сметка, че във всяка обстановка може да се отстоява националната еднаквост, какъв брой значим детайл за тази еднаквост е православната религия, по какъв начин църквата основава страната, а не противоположното и какъв брой доста ни липсват хора като него през днешния ден.
В нощта на 5-и против 6-и септември 1885 година той е спрял изпращането на депеша от Пловдив до Цариград за подготвяния бунт с думите: „ И аз съм българин, каквото стане, дано стане! “ Замисляли ли сте се, че Съединението е осъществено безусловно умерено, без никакво принуждение, без кръв, като единственият умрял в този ден – капитан Райчо Николов, е инцидентна жертва на безразсъден случай. Просто в един ден България се разсънва обединена, генерал-губернаторът Кръстевич отпътува за Константинопол и след срещите му със султана се предлага решение за спокойно споразумяване на зародилия проблем в интерес на България. Тихо, дипломатично, с такт, почит и с взор за епохи напред. Точно по метода, по който мисли, гледа и работи Църквата.
И в този момент се обръщам към Вас, почитаемия господин Кмет и почитаеми общински съветници. Не знам дали по светските закони е признато със званието „ Почетен жител на Пловдив “ да се удостояват покойници, само че в случай че би трябвало да се направи изключение за някого, то той съгласно мен е Гавраил Кръстевич, на който България и Българската православна черква дължат толкоз доста и за който са създали толкоз малко. Моля погледнете на този въпрос не като всемирски управници, а като вярващи хора. Знаете, че за Бога всички са живи; Гавраил Кръстевич е жив в Христа и сега е тук и ни гледа.
Нека изповядаме виновността си пред неговата памет
и кажем, че той е най-достоен от достойните да носят званието „ Почетен жител на Богоспааемия град Пловдив “. И мисля, също по този начин, че е повече от редно този град да го зачете с един монумент, който ще бъде първият негов монумент в България, която той безпределно обичаше. Вие сте Общинския съвет на град Пловдив и в случай че вземете такова решение ние ще го благословим от цялото ни сърце. Ако Пловдив е неповторим, то е неповторим тъй като този град постоянно свято е пазил традициите, тачил е паметта на предците, вграждал е тяхното дело в темелите на своите еднаквост и просвета. Моля Ви, поради Пловдив, поради нашата памет и нашето достолепие, в деня в който честваме 150-тата годишнина на Българската екзархия да зачетем Гавраил Кръстевич за делата му за Българската Екзархия, за Българската православна черква, за Съединението на България и за това да ни има през днешния ден тук.
Бог да благослови всички ви!
Бог да пази Богоспасаемия ни град Пловдив!
Бог да пази България!
Амин!
Източник: standartnews.com
КОМЕНТАРИ