Вредно е българинът да бъде подиграван за всяка изява на националната си принадлежност
Това, което ще кажа, е може би тривиално. И тематиката е банална. А тя е банална, тъй като е повсеместна - затъкнатото българско флагче на раздаването на Оскарите, всенародната любов към песента „ Бяла роза “ на Славка Калчева, небивалият интерес към модерна българска прозаичност откакто се разбра, че български създател е включен в учебно пособие оттатък океана, газенето в реки, езера и вади, с цел да се играе хоро.
Сещате се - става дума за клетия български национализъм, разпънат на кръст сред гневни национал-популистки упоритости и не по-малко гневни старания тези упоритости да бъдат лимитирани. Моята персонална позиция гравитира изрично към втория полюс и по тази причина тактиката на антинационалистите ми е ясна. Но тактиката им от време на време буди не просто неразбиране, само че откровена паника.
Вероятно имате най-малко един прочут, който извива присмехулно вежда, когато някой играе хоро отвън читалищната сцена и фестивалните изяви. В мненията му това даже не е танц, а друсане, тракане и някакво примитивно отскачане на лишени от дарба за сериозна мисъл човеци. Ако сте оплетен в някоя от обществените мрежи, сигурно сте видяли укорително ориентирани пръсти и язвителни рецензии за всяка спонтанна изява на национална горделивост или просто наслада от това, че някъде нещо българско се загатва с положително. Критиките към сходни патриотични прояви варират от упрек в отживяла самоидентификация с племето, която ни дърпа обратно към предишното, до обвинявания в откровена фашистка агитация. Така както преди време „ умните и красивите “ се трансфораха в думи на пренебрежение и жлъч, по този начин в този момент „ българщинА “ се постанова като синоним на нападателна елементарност или дивотия. Очертават се и обичайните фронтови линии – образовани против необразовани, културни против пошли, либерали против консерватори, соросоиди против путинофили, жълтопаветници против селяндури... и каквото още се сетите.
Подобна поляризация на мненията единствено видимо избистря картината. Защото до момента в който магаретата яростно се ритат и се изживяват във Facebook статусите си като борци за чиста и свята република, атовете из всякакви сараи делово броят гласоподаватели.
Терминологията от дълго време е изяснена. Патриотизъм е обич към родното. Национализъм е ненавист към непознатото. Патриотизъм е да милееш, съзидавайки на ползу роду. Национализъм е да мачкаш, от боязън, че ще те смачкат.
Въпросът е дали антинационалистическите и антиксенофобски настроения през днешния ден не ескалират в степен, в която се трансформират в своето отричане. И този въпрос не е просто честен или научен – дали толерантните би трябвало да толерират нетолерантността. Проблемът има чисто прагматични измерения – дали поредната позиция на народен нихилизъм в последна сметка не зарежда тъкмо националистическите настроения? Дали нападаме аргументите на едно публично заболяване или единствено признаците?
Донякъде отговорът е към този момент пред очите ни. Достатъчно е да се вгледаме в други сходни обстановки. Ако приемем, че следеният етнически избор е вреден за демократичния развой, то по какъв начин бихме постъпили с главните заподозряни – електората на Движение за права и свободи? Дали бихме тръгнали да им обясняваме, че са хора с промити мозъци, позьори, жалки статисти, употребявани за политически измами? И в случай че го създадем, дали въобще обитаваме едни и същи физически и виртуални пространства с тях, с цел да ни чуят? И в случай че инцидентно ни чуят, дали биха се плеснали по челото и споделили – „ Да, по този начин е, благодат версин, че ни отворихте очите, към този момент няма да вършим по този начин “?!
Ако слагаме линия на тъждество сред всеки български жител с турско име и основните имена в управлението на Движение за права и свободи, какъв брой точно ориентирани са обвиняванията ни и какъв брой градивна е рецензията ни? И в последна сметка с сходно отношение ще премахнем ли този националистически всъщност избор или в противен случай – ще го укрепим и засилим?
Въпросите са в известна степен риторични – без подозрение, отговорността за очебийно етническия избор измежду българските турци се носи преди всичко от партийните централи, а не от гласоподавателите им.
Но даже и да има съмнения, незабавно идва образецът с ромите (или ромите, в случай че предпочитате). Как демократичният по душа антинационалист и хуманист ще се бори с купения цигански избор? Как ще стачкува против престъпността, гетата, експанзията? Като написа язвителни статуси и обидни мнения за „ мангалите “? Като повърхностно подминава обстоятелството, че десетилетия наред партийни функционери от целия политически набор комфортно се възползват от тях? Категорично не. Той ще търси корена на злото не в гетото, а в тези, който събират политически дивиденти от него.
Тогава за какво всичко се трансформира, когато приказваме за средностатистическия български гласоподавател, на който антинационалистите стартират да вменяват тежки вини? Той би трябвало да се оправдава за всеки трибагреник и хоро и да изяснява, че Дунавското не върви наложително с тричане на кучета, цървули, сланина и подмятане на калпаци. Или че флагчето в ревера или на балкона му не значи, че вечер заспива с Mein Kampf под възглавето. В обстановка на цифров дарвинизъм, където оцелява този, който вика най-силно, за какво виковете не са пред стените на тези, които носят лична отговорност за разпалване на български националистически пристрастености? Защо с цел да изхвърлим мръсната вода на ксенофобията, сме подготвени да изхвърлим и бебето, което по този начин или другояче е и наше?
Ако настояваме, че в една естествена социална среда ромът не би трябвало да се срами, че е ром, арменецът, че е арменец, евреинът – евреин, а бежанецът – емигрант, за какво би трябвало българинът да бъде посрещан с насмешливото „ Булгар! Булгар! “ за всяка изява на национална принадлежност?
Знам. Защото в случай че се премине мярата, безобидната на пръв взор обвързаност към всичко българско и родно, се трансформира в хранителна среда за апетитите на политическата промишленост на левия и десен екстремизъм. И това е все по-реална, а не чисто хипотетична възможност.
Но тъкмо за мярата ми е думата. Защото тя може да бъде премината и от страна на другояче рационалните и честни в желанията си бранители на самостоятелната независимост и тъждество. И тогава думите им не проправят път към някаква нормалност в един все по-налудничав свят, а в противен случай – горят последните останали мостове. И тогава тъкмо тези, към които са ориентирани думите им, ще останат глухи за тях. Защото презрението към индивида на улицата няма по какъв начин да породи почит, а подигравката – предпочитание за смяна и единен отпор против радикалния национализъм. И тогава тези бойци на здравия разсъдък не се борят против събуденото страшилище на национализма. Напротив – преливат му безплатно свежа кръв, от която то толкоз се нуждае. Кръв на ненавист.
Сещате се - става дума за клетия български национализъм, разпънат на кръст сред гневни национал-популистки упоритости и не по-малко гневни старания тези упоритости да бъдат лимитирани. Моята персонална позиция гравитира изрично към втория полюс и по тази причина тактиката на антинационалистите ми е ясна. Но тактиката им от време на време буди не просто неразбиране, само че откровена паника.
Вероятно имате най-малко един прочут, който извива присмехулно вежда, когато някой играе хоро отвън читалищната сцена и фестивалните изяви. В мненията му това даже не е танц, а друсане, тракане и някакво примитивно отскачане на лишени от дарба за сериозна мисъл човеци. Ако сте оплетен в някоя от обществените мрежи, сигурно сте видяли укорително ориентирани пръсти и язвителни рецензии за всяка спонтанна изява на национална горделивост или просто наслада от това, че някъде нещо българско се загатва с положително. Критиките към сходни патриотични прояви варират от упрек в отживяла самоидентификация с племето, която ни дърпа обратно към предишното, до обвинявания в откровена фашистка агитация. Така както преди време „ умните и красивите “ се трансфораха в думи на пренебрежение и жлъч, по този начин в този момент „ българщинА “ се постанова като синоним на нападателна елементарност или дивотия. Очертават се и обичайните фронтови линии – образовани против необразовани, културни против пошли, либерали против консерватори, соросоиди против путинофили, жълтопаветници против селяндури... и каквото още се сетите.
Подобна поляризация на мненията единствено видимо избистря картината. Защото до момента в който магаретата яростно се ритат и се изживяват във Facebook статусите си като борци за чиста и свята република, атовете из всякакви сараи делово броят гласоподаватели.
Терминологията от дълго време е изяснена. Патриотизъм е обич към родното. Национализъм е ненавист към непознатото. Патриотизъм е да милееш, съзидавайки на ползу роду. Национализъм е да мачкаш, от боязън, че ще те смачкат.
Въпросът е дали антинационалистическите и антиксенофобски настроения през днешния ден не ескалират в степен, в която се трансформират в своето отричане. И този въпрос не е просто честен или научен – дали толерантните би трябвало да толерират нетолерантността. Проблемът има чисто прагматични измерения – дали поредната позиция на народен нихилизъм в последна сметка не зарежда тъкмо националистическите настроения? Дали нападаме аргументите на едно публично заболяване или единствено признаците?
Донякъде отговорът е към този момент пред очите ни. Достатъчно е да се вгледаме в други сходни обстановки. Ако приемем, че следеният етнически избор е вреден за демократичния развой, то по какъв начин бихме постъпили с главните заподозряни – електората на Движение за права и свободи? Дали бихме тръгнали да им обясняваме, че са хора с промити мозъци, позьори, жалки статисти, употребявани за политически измами? И в случай че го създадем, дали въобще обитаваме едни и същи физически и виртуални пространства с тях, с цел да ни чуят? И в случай че инцидентно ни чуят, дали биха се плеснали по челото и споделили – „ Да, по този начин е, благодат версин, че ни отворихте очите, към този момент няма да вършим по този начин “?!
Ако слагаме линия на тъждество сред всеки български жител с турско име и основните имена в управлението на Движение за права и свободи, какъв брой точно ориентирани са обвиняванията ни и какъв брой градивна е рецензията ни? И в последна сметка с сходно отношение ще премахнем ли този националистически всъщност избор или в противен случай – ще го укрепим и засилим?
Въпросите са в известна степен риторични – без подозрение, отговорността за очебийно етническия избор измежду българските турци се носи преди всичко от партийните централи, а не от гласоподавателите им.
Но даже и да има съмнения, незабавно идва образецът с ромите (или ромите, в случай че предпочитате). Как демократичният по душа антинационалист и хуманист ще се бори с купения цигански избор? Как ще стачкува против престъпността, гетата, експанзията? Като написа язвителни статуси и обидни мнения за „ мангалите “? Като повърхностно подминава обстоятелството, че десетилетия наред партийни функционери от целия политически набор комфортно се възползват от тях? Категорично не. Той ще търси корена на злото не в гетото, а в тези, който събират политически дивиденти от него.
Тогава за какво всичко се трансформира, когато приказваме за средностатистическия български гласоподавател, на който антинационалистите стартират да вменяват тежки вини? Той би трябвало да се оправдава за всеки трибагреник и хоро и да изяснява, че Дунавското не върви наложително с тричане на кучета, цървули, сланина и подмятане на калпаци. Или че флагчето в ревера или на балкона му не значи, че вечер заспива с Mein Kampf под възглавето. В обстановка на цифров дарвинизъм, където оцелява този, който вика най-силно, за какво виковете не са пред стените на тези, които носят лична отговорност за разпалване на български националистически пристрастености? Защо с цел да изхвърлим мръсната вода на ксенофобията, сме подготвени да изхвърлим и бебето, което по този начин или другояче е и наше?
Ако настояваме, че в една естествена социална среда ромът не би трябвало да се срами, че е ром, арменецът, че е арменец, евреинът – евреин, а бежанецът – емигрант, за какво би трябвало българинът да бъде посрещан с насмешливото „ Булгар! Булгар! “ за всяка изява на национална принадлежност?
Знам. Защото в случай че се премине мярата, безобидната на пръв взор обвързаност към всичко българско и родно, се трансформира в хранителна среда за апетитите на политическата промишленост на левия и десен екстремизъм. И това е все по-реална, а не чисто хипотетична възможност.
Но тъкмо за мярата ми е думата. Защото тя може да бъде премината и от страна на другояче рационалните и честни в желанията си бранители на самостоятелната независимост и тъждество. И тогава думите им не проправят път към някаква нормалност в един все по-налудничав свят, а в противен случай – горят последните останали мостове. И тогава тъкмо тези, към които са ориентирани думите им, ще останат глухи за тях. Защото презрението към индивида на улицата няма по какъв начин да породи почит, а подигравката – предпочитание за смяна и единен отпор против радикалния национализъм. И тогава тези бойци на здравия разсъдък не се борят против събуденото страшилище на национализма. Напротив – преливат му безплатно свежа кръв, от която то толкоз се нуждае. Кръв на ненавист.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ