Мартин Табаков за ФрогНюз: Новите президентски избори в Иран подн...
Това сподели пред ФрогНюз интернационалният анализатор и политолог доктор Мартин Табаков.
Ето и цялото изявление:
След гибелта на, за краткотраен президент на Иран бе разгласен. Какво знаем за неговата персона?
Мохмед Мохбер е приближен човек на аятолах Али Хаманей, а като вицепрезидент на страната несъмнено не беше изключително забележим в своята активност. Основната задача пред новия краткотраен президент на Иран ще бъде, дружно с ръководителя на Народното събрание и ръководителя на правосъдната власт, да провежда и организира изборите за нов президент. Според наредбите на конституцията на страната това би трябвало да се случи до 50 дни. Въпреки това, съществуваше опцията Али Хаменей да остави Мохбер да довърши останалата една година от мандата на Раиси, само че аятолахът избра да придвижи вота. Последното е забавно, тъй като Мохбер може да е поддръжник на Хаменей, само че неналичието на известност и легитимност на краткотрайния президент в очите на иранците очевидно е било оценено като евентуален риск за системата. Оттук режимът избира да валидира системата, „ препирайки ” я през избори. Целта на форсмажорните промени по върховете и на президентската институция, и на министерство на външните работи е да обезпечи на първо място поредност и непоклатимост на системата.
Очаквате ли продължение на досегашните политики от новия президент, надлежно ще продължи ли финансирането на групировки като Хизбула и Хамас?
Да, в границите на ограничавания интервал от време, в което той ще извършва функционалността на президент, Мохбер ще се движи в границите на заложените в системата постулати, в това число и що се касае до връзките на Иран с Хизбула и Хамас. Това е по този начин заради няколко аргументи.
Един път, поддръжката на Иран за разнообразни групировки в Ирак, Ливан и Ивицата Газа е част от концепцията на страната за „ изнесена отбрана ”, чиято цел е основаването буферна зона сред режима в Техеран, от една страна, и Израел и Съединени американски щати, от друга. Такива групировки като Хизбула, палестинският Ислямски джихад, проиранските проксита в Ислямска опозиция в Ирак играят ролята на изнесените пред тялото на Иран юмруци, чиято цел е да държат враговете на страната надалеч от нейното лице в Техеран.
Втори път, поддръжката на Иран за тези групировки зависи от Ислямската революционна армия, а не от президентството на страната. Особено откогато Хасан Рухани и Мохамед Зариф не са надлежно президент и външен министър на страната, дипломацията на Иран бе апроприирана в огромна степен от силови организации като Пасдаран. Затова гибелта на Раиси и Амир-Абдолахян няма да доведат до някакви промени в метода, по който Иран стои, интерпретира и работи в районната си среда.
Споменахте изборите в Иран след 50 дни, ще следим ли вътрешни битки по този въпрос?
Последните избори за Меджлис, президент и Събранието на специалистите (това е орган, който избира аятолаха) бяха маркирани от маргинализирането на реформаторските и умерени сили в Иран. Това се случваше чрез санкциониращите функционалности на Съвета на пазителите, който просто недопусна претендентите на религиозния естаблишмънт да имат действителна конкуренция на вота за всяка една от упоменатите институции. Като жертва на този развой паднаха даже и потвърдени, а и свързани с режима имена като тези на Али Лариджани, който искаше да се кандидатира за президент, и на Хасан Рухани, който желаеше да се озове в Събранието на специалистите. Това не значи, че в Иран няма конкуренция, а по-скоро, че тя е сведена до доста стеснен кръг от потребители на доктрината за религиозната юриспруденция.
Конкуренцията върви сред лобита, които, с редица условности, може да отличим като хардлайнери и консерватори. Смъртта на Раиси и Амир-Абдолахян и провеждането на нови президентски избори възобновява тази конкуренция, само че тя, дублирам, е мощно рамкирана и селектирана. А ние, външните наблюдаващи на страната, постоянно одобряваме аятолаха и Пасдаран за едно и също, само че това не постоянно и обезателно е по този начин. Така да вземем за пример, Раиси бе доста по-близкостоящ до Али Хаменей, а Амир-Абдолахян – до Пасдаран. Когато става дума за външната политика на Иран, тази разлика сред аятолаха и Гвардията се губи. Но в случай че под въпрос е контролът върху вътрешни за страната активи, били те стопански, религиозни или политически, стартират да се виждат боричкания сред разнообразни лобита – някои от тях свързани на първо място с аятолаха, други – с Пасдаран.
Тази селектирана среда, за която говорите, значи ли, че ще следим уречен конфликт на президентските избори?
Това е въпросът, чийто отговор ще разберем, когато забележим кои претенденти ще бъдат позволени да се състезават на изборите за президент от Съвета на пазителите. На последния избор, извоюван от Раиси, той бе оставен без значима конкуренция, верифицирайки симбиозата сред аятолаха и „ клана Машхад ” (починалият президент бе оженен за дъщерята на ръководителя на петъчната молитва на Машхад, Ахмад Аламолхода). Но въпросните избори, точно тъй като бяха програмирани да бъдат извоювани от Раиси, доведоха до рекордно ниска изборна интензивност. А последното е риск за религиозния естаблишмънт, тъй като аятолах Хаменей неведнъж е казвал, че легитимността на режима минава през високата интензивност в границите на изборния ден. Как реагират иранците следователно? Като всички естествени хора, те излизат и гласоподават, когато виждат, че те имат избор. И избират да си останат у дома, когато схващат, че нямат подобен. Това е деликатният миг за режима в Техеран: в случай че той реши да избере вместо хората новия президент, както направи това преди три години с Раиси, легитимността на ръководството на аятоласите ще пострада още повече.
Русия и Иран до момента демонстрираха близки връзки, в Украйна доста от смъртоносните удари против цивилни се нанасят с ирански дронове „ Шахед ”. Дали ще продължи близкото взаимоотношение сред тези две страни?
Да. Иранско-руското партньорство е многопластово. Вие обърнахте внимание на това, че Русия купува разнообразни модификации на безпилотния летателен уред „ Шахед ”, а Москва даже построи. Но то има и друго измерение – в края на предходната година Иран подписа свободно комерсиално съглашение с Евразийския съюз. Двете страни също по този начин са свързани геостратегически чрез Международния транспортен кулоар Север – юг, свързващ Русия с Индийския океан през Кавказ и Иран. Ако прибавим към тази равносметка и споделения антиамериканизъм на двете страни, разбираме за какво всяка една от тях намира в лицето на другата натурален сътрудник.
Смъртта на Раиси беше посрещната и, може ли пък да се изненадаме от някакво демократизиране на Иран, или по-скоро режимът ще се възпроизведе?
Режимът в страната помни такива гъвкави моменти, когато президенти на страната бяха Мохамед Хатами и Али Рафсанджани (вторият по-късно бе и ръководител на Палрамента). Дори по времето на Хасан Рухани като президент и Мохамед Зариф като външен министър стана допустимо сключването на Ядреното съглашение със Съединени американски щати и въобще разведряването на връзките сред Иран и Запада. Но опитът на страната от последните години, съпроводен от сбъркана на концептуално равнище американска външна политика – от Джордж Буш-младши и от Доналд Тръмп - тласнаха Иран в обятията на Китай и Русия. А последното може да е формула за всичко друго, само че не и за демократизация. Оттук и фойерверките, с които част от жителите на страната посрещнаха новината за гибелта на президента. Раиси просто бе президентът на системата, а не на хората.
Казвайки това обаче, би трябвало да направя ангажимента, че както системата, по този начин и Раиси като съответна нейна функционалност, си имат също своите последователи в Иран. При това, освен в близкоизточната страна. Затова загубата на Раиси е приема като геополитическо стеснение и от Русия, и от Китай. Все отново умрелият президент бе последовател на развиването на иранските връзки с тези две страни. Неслучайно в границите на неговия мандат Иран стана пълновръстен член на Шанхайската организация за съдействие и се причисли към БРИКС Плюс.
Какви биха могли да са следствията от смъртра на Раиси и Амир-Абдолахян в световен проект?
Няма да има такива. Нито Ибрахим Раиси, и нито Амир-Абдолахян имаха личен политически капитал. Тяхната легитимност произтичаше по-скоро от това, че те бяха принадлежности на режима, който ги е сложил на съответните позиции. Казвам това с ангажимента, че за разлика от починалия президент, пътувалия с него външен министър на Иран в действителност имаше респектиращи знания за района и потенциал – той бе един от главните изпълнителни на разведряването на връзките с арабски страни като Саудитска Арабия и ОАЕ, което следим последните години. И в този смисъл, неговата липса ще е по-значима за Иран, в подтекста на настоящата война сред Хамас и Израел, в сравнение с ще е тази на президента.
Наблюдаваме забавна поредност - преди дни бе прострелян министър председателят на Словакия Роберт Фицо, в този момент виждаме гибелта в злополука на президентът на Иран. Обостря ли това публичните напрежения съгласно Вас?
Когато приказваме за Иран, публичното напрежение в никакъв случай не е спирало, варирали са единствено градусите му. И действителният проблем пред режима в Техеран е следният - той не може да даде на хората си стопански тласъци, с които да компенсира ограничението на политическата им независимост, и противоположното, не им дава политическа независимост, с която да компенсира икономическите усложнения на народа си. Това от време на време поражда митинги в страната – било политически като тези през 2009-та или 2022-ра, било стопански като тези през 2017-та година. И това са митинги, които имат жертви, само че нямат край. Дали ще е инфлацията в страната, или произвола на религиозната полиция по улиците – иранците постоянно намират причина да стачкуват и не престават да го вършат. Изключително самоуверено, между другото, поради суровите механизми за санкциониране, с които борави режимът на аятоласите.
Организация на обединените нации уважи Раиси с минута безмълвие, а и знамето на организацията бе спуснато на половина. Появиха се мнения, че това не е вярно, поради репресиите против иранските дисиденти и кървавото потушаване на митингите след. Как обяснявате това решение на Организация на обединените нации?
Честно казано, не мога да си го обясня. Понеже тук не става дума просто за политик, работещ в политическа система, която не разбираме от позицията на нашия държавно-правен опит. Тук става дума за индивид, който е отговорен за гибелта на хиляди свои сънародници. Значи ли това, че към този момент нямаме универсално схващане за това какво е положително и какво – зло?
Другото другояче го възприемам: да, Западът няма монопол върху оценъчния разказ на Организация на обединените нации. Виждаме го и във връзка с войната в Украйна, и по отношение на тази в Ивицата Газа – прекалено много хора мислят по прекомерно друг метод от този на Запада. Да не приказваме, че в самото евроатлантическо пространство има разлики по тези тематики.
Опитвам се да намеря някакво техническо и протоколно пояснение за държанието на Организация на обединените нации, само че и такова би било проблематично, в случай, че въпреки Ибрахим Раиси да бе президент на страна-член на Организация на обединените нации, то съгласно иранската конституция президентът е аятолахът, а президентът е глава на държавното управление. И още веднъж основата на въпроса остава морална: до момента в който Организация на обединените нации спуска на половина знамето си в респект на реализатор на репресивните способи на един режим, хиджабът на иранските дами ще си остане вдигнат по главите им.
Турция пък разгласи еднодневен печал - по какъв начин и за какво връзките им с Иран станаха толкоз мощни?
Двете страни са значими стопански сътрудници един за различен. В случая на най-болезнената тематика от района – войната в Газа – те са и от едната страната на барикадата. Техеран сигурно не е не запомнил, че Анкара спомагаше Иран в заобикалянето на западните наказания преди сключването на Ядрената договорка през 2015-та година Това не значи, че сред тях няма и разлики – било в Сирия, било в Южен Кавказ. Но в тази ситуация Турция следи процеса на разведряване на връзките сред Техеран и арабските столици и не желае да губи позиции в това стичане на събитията.
Има ли заплаха събитията в Иран да изместят от дневния ред въпроса с съветската война в Украйна?
Не. Събитията в Иран ще отключат един различен въпрос – този за вероятния правоприемник на аятолах Али Хаменей, доколкото починалият президент бе един от посочените за любимци за наследяването на най-важния и висок пост в страната. И при все това всяка една сходна смяна да има и своите външнополитически резултати, главният подобен остава за вътрешнополитическа консумация за Иран. Войната на Русия против Украйна е с доста по-голям мащаб, доколкото визира освен въпроса за суверенитета на един народ, само че и подкопава устоите и правилата на интернационалния правов ред. Войната в Украйна слага въпроса за субстанцията на индивида, а не за неговите акциденции.
Илияна Маринкова
Ето и цялото изявление:
След гибелта на, за краткотраен президент на Иран бе разгласен. Какво знаем за неговата персона?
Мохмед Мохбер е приближен човек на аятолах Али Хаманей, а като вицепрезидент на страната несъмнено не беше изключително забележим в своята активност. Основната задача пред новия краткотраен президент на Иран ще бъде, дружно с ръководителя на Народното събрание и ръководителя на правосъдната власт, да провежда и организира изборите за нов президент. Според наредбите на конституцията на страната това би трябвало да се случи до 50 дни. Въпреки това, съществуваше опцията Али Хаменей да остави Мохбер да довърши останалата една година от мандата на Раиси, само че аятолахът избра да придвижи вота. Последното е забавно, тъй като Мохбер може да е поддръжник на Хаменей, само че неналичието на известност и легитимност на краткотрайния президент в очите на иранците очевидно е било оценено като евентуален риск за системата. Оттук режимът избира да валидира системата, „ препирайки ” я през избори. Целта на форсмажорните промени по върховете и на президентската институция, и на министерство на външните работи е да обезпечи на първо място поредност и непоклатимост на системата.
Очаквате ли продължение на досегашните политики от новия президент, надлежно ще продължи ли финансирането на групировки като Хизбула и Хамас?
Да, в границите на ограничавания интервал от време, в което той ще извършва функционалността на президент, Мохбер ще се движи в границите на заложените в системата постулати, в това число и що се касае до връзките на Иран с Хизбула и Хамас. Това е по този начин заради няколко аргументи.
Един път, поддръжката на Иран за разнообразни групировки в Ирак, Ливан и Ивицата Газа е част от концепцията на страната за „ изнесена отбрана ”, чиято цел е основаването буферна зона сред режима в Техеран, от една страна, и Израел и Съединени американски щати, от друга. Такива групировки като Хизбула, палестинският Ислямски джихад, проиранските проксита в Ислямска опозиция в Ирак играят ролята на изнесените пред тялото на Иран юмруци, чиято цел е да държат враговете на страната надалеч от нейното лице в Техеран.
Втори път, поддръжката на Иран за тези групировки зависи от Ислямската революционна армия, а не от президентството на страната. Особено откогато Хасан Рухани и Мохамед Зариф не са надлежно президент и външен министър на страната, дипломацията на Иран бе апроприирана в огромна степен от силови организации като Пасдаран. Затова гибелта на Раиси и Амир-Абдолахян няма да доведат до някакви промени в метода, по който Иран стои, интерпретира и работи в районната си среда.
Споменахте изборите в Иран след 50 дни, ще следим ли вътрешни битки по този въпрос?
Последните избори за Меджлис, президент и Събранието на специалистите (това е орган, който избира аятолаха) бяха маркирани от маргинализирането на реформаторските и умерени сили в Иран. Това се случваше чрез санкциониращите функционалности на Съвета на пазителите, който просто недопусна претендентите на религиозния естаблишмънт да имат действителна конкуренция на вота за всяка една от упоменатите институции. Като жертва на този развой паднаха даже и потвърдени, а и свързани с режима имена като тези на Али Лариджани, който искаше да се кандидатира за президент, и на Хасан Рухани, който желаеше да се озове в Събранието на специалистите. Това не значи, че в Иран няма конкуренция, а по-скоро, че тя е сведена до доста стеснен кръг от потребители на доктрината за религиозната юриспруденция.
Конкуренцията върви сред лобита, които, с редица условности, може да отличим като хардлайнери и консерватори. Смъртта на Раиси и Амир-Абдолахян и провеждането на нови президентски избори възобновява тази конкуренция, само че тя, дублирам, е мощно рамкирана и селектирана. А ние, външните наблюдаващи на страната, постоянно одобряваме аятолаха и Пасдаран за едно и също, само че това не постоянно и обезателно е по този начин. Така да вземем за пример, Раиси бе доста по-близкостоящ до Али Хаменей, а Амир-Абдолахян – до Пасдаран. Когато става дума за външната политика на Иран, тази разлика сред аятолаха и Гвардията се губи. Но в случай че под въпрос е контролът върху вътрешни за страната активи, били те стопански, религиозни или политически, стартират да се виждат боричкания сред разнообразни лобита – някои от тях свързани на първо място с аятолаха, други – с Пасдаран.
Тази селектирана среда, за която говорите, значи ли, че ще следим уречен конфликт на президентските избори?
Това е въпросът, чийто отговор ще разберем, когато забележим кои претенденти ще бъдат позволени да се състезават на изборите за президент от Съвета на пазителите. На последния избор, извоюван от Раиси, той бе оставен без значима конкуренция, верифицирайки симбиозата сред аятолаха и „ клана Машхад ” (починалият президент бе оженен за дъщерята на ръководителя на петъчната молитва на Машхад, Ахмад Аламолхода). Но въпросните избори, точно тъй като бяха програмирани да бъдат извоювани от Раиси, доведоха до рекордно ниска изборна интензивност. А последното е риск за религиозния естаблишмънт, тъй като аятолах Хаменей неведнъж е казвал, че легитимността на режима минава през високата интензивност в границите на изборния ден. Как реагират иранците следователно? Като всички естествени хора, те излизат и гласоподават, когато виждат, че те имат избор. И избират да си останат у дома, когато схващат, че нямат подобен. Това е деликатният миг за режима в Техеран: в случай че той реши да избере вместо хората новия президент, както направи това преди три години с Раиси, легитимността на ръководството на аятоласите ще пострада още повече.
Русия и Иран до момента демонстрираха близки връзки, в Украйна доста от смъртоносните удари против цивилни се нанасят с ирански дронове „ Шахед ”. Дали ще продължи близкото взаимоотношение сред тези две страни?
Да. Иранско-руското партньорство е многопластово. Вие обърнахте внимание на това, че Русия купува разнообразни модификации на безпилотния летателен уред „ Шахед ”, а Москва даже построи. Но то има и друго измерение – в края на предходната година Иран подписа свободно комерсиално съглашение с Евразийския съюз. Двете страни също по този начин са свързани геостратегически чрез Международния транспортен кулоар Север – юг, свързващ Русия с Индийския океан през Кавказ и Иран. Ако прибавим към тази равносметка и споделения антиамериканизъм на двете страни, разбираме за какво всяка една от тях намира в лицето на другата натурален сътрудник.
Смъртта на Раиси беше посрещната и, може ли пък да се изненадаме от някакво демократизиране на Иран, или по-скоро режимът ще се възпроизведе?
Режимът в страната помни такива гъвкави моменти, когато президенти на страната бяха Мохамед Хатами и Али Рафсанджани (вторият по-късно бе и ръководител на Палрамента). Дори по времето на Хасан Рухани като президент и Мохамед Зариф като външен министър стана допустимо сключването на Ядреното съглашение със Съединени американски щати и въобще разведряването на връзките сред Иран и Запада. Но опитът на страната от последните години, съпроводен от сбъркана на концептуално равнище американска външна политика – от Джордж Буш-младши и от Доналд Тръмп - тласнаха Иран в обятията на Китай и Русия. А последното може да е формула за всичко друго, само че не и за демократизация. Оттук и фойерверките, с които част от жителите на страната посрещнаха новината за гибелта на президента. Раиси просто бе президентът на системата, а не на хората.
Казвайки това обаче, би трябвало да направя ангажимента, че както системата, по този начин и Раиси като съответна нейна функционалност, си имат също своите последователи в Иран. При това, освен в близкоизточната страна. Затова загубата на Раиси е приема като геополитическо стеснение и от Русия, и от Китай. Все отново умрелият президент бе последовател на развиването на иранските връзки с тези две страни. Неслучайно в границите на неговия мандат Иран стана пълновръстен член на Шанхайската организация за съдействие и се причисли към БРИКС Плюс.
Какви биха могли да са следствията от смъртра на Раиси и Амир-Абдолахян в световен проект?
Няма да има такива. Нито Ибрахим Раиси, и нито Амир-Абдолахян имаха личен политически капитал. Тяхната легитимност произтичаше по-скоро от това, че те бяха принадлежности на режима, който ги е сложил на съответните позиции. Казвам това с ангажимента, че за разлика от починалия президент, пътувалия с него външен министър на Иран в действителност имаше респектиращи знания за района и потенциал – той бе един от главните изпълнителни на разведряването на връзките с арабски страни като Саудитска Арабия и ОАЕ, което следим последните години. И в този смисъл, неговата липса ще е по-значима за Иран, в подтекста на настоящата война сред Хамас и Израел, в сравнение с ще е тази на президента.
Наблюдаваме забавна поредност - преди дни бе прострелян министър председателят на Словакия Роберт Фицо, в този момент виждаме гибелта в злополука на президентът на Иран. Обостря ли това публичните напрежения съгласно Вас?
Когато приказваме за Иран, публичното напрежение в никакъв случай не е спирало, варирали са единствено градусите му. И действителният проблем пред режима в Техеран е следният - той не може да даде на хората си стопански тласъци, с които да компенсира ограничението на политическата им независимост, и противоположното, не им дава политическа независимост, с която да компенсира икономическите усложнения на народа си. Това от време на време поражда митинги в страната – било политически като тези през 2009-та или 2022-ра, било стопански като тези през 2017-та година. И това са митинги, които имат жертви, само че нямат край. Дали ще е инфлацията в страната, или произвола на религиозната полиция по улиците – иранците постоянно намират причина да стачкуват и не престават да го вършат. Изключително самоуверено, между другото, поради суровите механизми за санкциониране, с които борави режимът на аятоласите.
Организация на обединените нации уважи Раиси с минута безмълвие, а и знамето на организацията бе спуснато на половина. Появиха се мнения, че това не е вярно, поради репресиите против иранските дисиденти и кървавото потушаване на митингите след. Как обяснявате това решение на Организация на обединените нации?
Честно казано, не мога да си го обясня. Понеже тук не става дума просто за политик, работещ в политическа система, която не разбираме от позицията на нашия държавно-правен опит. Тук става дума за индивид, който е отговорен за гибелта на хиляди свои сънародници. Значи ли това, че към този момент нямаме универсално схващане за това какво е положително и какво – зло?
Другото другояче го възприемам: да, Западът няма монопол върху оценъчния разказ на Организация на обединените нации. Виждаме го и във връзка с войната в Украйна, и по отношение на тази в Ивицата Газа – прекалено много хора мислят по прекомерно друг метод от този на Запада. Да не приказваме, че в самото евроатлантическо пространство има разлики по тези тематики.
Опитвам се да намеря някакво техническо и протоколно пояснение за държанието на Организация на обединените нации, само че и такова би било проблематично, в случай, че въпреки Ибрахим Раиси да бе президент на страна-член на Организация на обединените нации, то съгласно иранската конституция президентът е аятолахът, а президентът е глава на държавното управление. И още веднъж основата на въпроса остава морална: до момента в който Организация на обединените нации спуска на половина знамето си в респект на реализатор на репресивните способи на един режим, хиджабът на иранските дами ще си остане вдигнат по главите им.
Турция пък разгласи еднодневен печал - по какъв начин и за какво връзките им с Иран станаха толкоз мощни?
Двете страни са значими стопански сътрудници един за различен. В случая на най-болезнената тематика от района – войната в Газа – те са и от едната страната на барикадата. Техеран сигурно не е не запомнил, че Анкара спомагаше Иран в заобикалянето на западните наказания преди сключването на Ядрената договорка през 2015-та година Това не значи, че сред тях няма и разлики – било в Сирия, било в Южен Кавказ. Но в тази ситуация Турция следи процеса на разведряване на връзките сред Техеран и арабските столици и не желае да губи позиции в това стичане на събитията.
Има ли заплаха събитията в Иран да изместят от дневния ред въпроса с съветската война в Украйна?
Не. Събитията в Иран ще отключат един различен въпрос – този за вероятния правоприемник на аятолах Али Хаменей, доколкото починалият президент бе един от посочените за любимци за наследяването на най-важния и висок пост в страната. И при все това всяка една сходна смяна да има и своите външнополитически резултати, главният подобен остава за вътрешнополитическа консумация за Иран. Войната на Русия против Украйна е с доста по-голям мащаб, доколкото визира освен въпроса за суверенитета на един народ, само че и подкопава устоите и правилата на интернационалния правов ред. Войната в Украйна слага въпроса за субстанцията на индивида, а не за неговите акциденции.
Илияна Маринкова
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ