Това е история за обикновен оцеляващ българин в днешна България.

Това е история за елементарен оцеляващ българин в днешна България. За един от малцината останали живи от лагерите на гибелта.

Божидар Витанов е наследник на фамозния в Царска България Петър Витанов. Първият български радиоговорител, създател на едни от най-популярните песни  във времена, когато да си грациозен не било провинение. На 9 септември 1944 година Петър Витанов е кореспондент по улиците на София. Предава онлайн по радиото идването на новата власт.

Новата власт  трансформира изцяло живота на Петър Витанов. Тормозен е непрекъснато. Уволняват го. Унижават го. Присвояват си песните му. Полковник от Държавна сигурност постоянно му напомнял, че ще откри метод да го пречупи. Изпращат синовете му в лагери.

" Аз се чудя по какъв начин съм издържал, просто се чудя по какъв начин съм издържал. Знаеш ли, какво е да те вържат със стола нагоре с краката и да те бият по табаните с гумени бичове? Страшни са болките да знаеш, доста боли, но на кой да кажеш, единствено ти викаш самичък. А те споделят - не викай, ще ядеш още повече пердах ", споделя Витанов пред Катя Тодорова за Българска национална телевизия.

Бил е на 17 години. Началото на 60-те. Изпращат го в каменоломните на Ловеч. Малко преди този момент са изпратили 19-годишния му брат в Белене. Изселват родителите им в село Овчарово, Шуменско. В дома им настаняват полковник от Държавна сигурност.

" Най-тежките ми мемоари са убийствата в лагера, по какъв начин хвърляха чувалите в тоалетната, вързани с тел... Там съм видял доста смели хора. Светът е цялостен със смели хора. Но може би останаха в историята. Сега не виждам такива българи. Такива смели хора ".

Всичко това през последните години е описал в книга. Готова е. Страхува се, че времето лети и един ден никой няма да помни какъв брой елементарно идва злото.

" Искам да остане за поколенията това. Просто няма живи. Много малко оживели от лагерите има. Тука, в София, може би няма. Само аз съм. Описал съм тъкмо с имена с обстоятелства, с мои доказателства, изтезанията, на които ни подлагаха. Кои са хората, които ни биеха ".

Не знае към кого да се обърне, с цел да бъде издадена книгата. Ще се радва някой да му помогне. Понякога се пита самичък: интересува ли се някой от истината?

Липсват му хората, които историята е заличила, само че той още помни.

" Липсва ми техният морал, тяхното мъжкарско държание. Аз в този момент не виждам такива хора. Те ги биеха - те мълчаха. Бяха корави хора. Имаше твърд български народ. Аз съм го видял това ".

" Комунистите унищожиха всичко. Те унищожиха нацията. Не тъкмо комунистите. Държавна сигурност. Тя опропасти страната. Защото сред комунистите имаше и почтени хора ".

" Ядосвам се най-вече, когато ме лъжат, когато не споделят истината и когато народът не се интересува ".

" За мен животът е път. Ламартин споделя: Да се обичаме. Впрочем да се любуваме. Да бързаме да се обичаме. Човекът няма пристанище. Времето няма крайбрежия. То тече и ние минаваме... “