Торфищата се явяват последната фаза от деградацията на блатата, през

Торфищата се явяват последната фаза от деградацията на блатата, през която те се запълват съвсем напълно с растителни остатъци и мъхове. Специфичните ниско- и безкислородни условия попречват процесите на разложение и водят до струпване на огромно количество органически материал, богат на въглерод и азот – така наречен торф. При осушаването или запалването на торфа в атмосферата се отделят огромни количества газове (CO ₂ , CO, CH ₄ , NО ₂ ), които ускоряват парниковия резултат. Поради това опазването на торфищата няма единствено екологична значителност, а може да се преглежда като мярка за намаляването на резултатите от климатичните промени.

При запълване на блатата с растителност и седименти се основават характерни безкислородни (т.нар. анаеробни) условия, които благоприятстват за натрупването на растителни остатъци и непълното им разложение. С течение на времето растителните остатъци (т.нар. торф) запълват блатата, които доста редуцират водните си огледала и постепено се трансформират във влажни зони. Повечето торфища са формирани от два пласта с друга компактност и свойства. Горният пласт има дебелина сред 10 и 50 см и е богат на О2, което разрешава бързото разлагана на растителността, до момента в който долният пласт има доста по-голяма дебелина (над 1-2 м), по-малка компактност и ниско наличие на О2, което забавя процесите на изгниване (Clymo, 1984).

Торфът е построен най-вече от въглерод и азот, чиито източник се явява растителността, показана основно от сфанови мъхове, тръстика, папарат и други Високото въглеродно наличие на торфа е причина за потреблението му като горивно потребно изкопаемо, сходно на въглищата. В реалност при избрани и релативно непроменливи условия на средата, за интервал от няколко милиона години торфът може да се преобразува в лигнит.

Обикновено в периферията на торфищата, при релативно високо равнище на подземните води, се развиват характерни торфено-блатни почви с доста високо наличие на органична материя и ниска обемна компактност. Изчислено е, че в торфищата се задържат към 664 гигатона (1 гигатон = 1 милиарда тона) органически въглерод или това са почти 21% от общото количество въглерод в почвите на световно равнище (Leifeld, Menichetti, 2018). Същевременно торфищата в умерените и субполярни региони на северното полукълбо задържат сред 8 и 15 гигатона органически азот (N) или това са сред 9 и 16% от общото количество органически азот в почвите (Limpens et al., 2006).

Очевидно е, че торфищата се явяват доста огромен уловител най-много на въглерод, само че и на азот, който също се свързва с кислорода (О) и способства за излъчванията на парникови газове. Според отчет на IPCC (IPCC, 2013) главните способи, по които въглеродът се отделя от торфа и торфените почви и постъпва в атмосферата са: 

- посредством обособяване на CO ₂  от микробно окисление на торфа;

- посредством излужване (разтваряне и изнасяне) на C под деяние на филтрацията на води в торфищата и торфените почви;

- посредством обособяване на газове (въглероден оксид CO, въглероден диоксид CO ₂  и метан CH ₄ ) при естествено или съзнателно запалване на торфищата.

Географско разпространяване на торфищата

Понастоящем към 10% от териториите, заети с торфища се експлоатират като източник на горивно потребно изкопаемо или са подложени на осушаване, за потребление на терените за други цели (Joosten, 2010, Leifeld, Menichetti, 2018). Затова е значимо да разгледаме географското разпространяване на торфищата и ограниченията за тяхното запазване.

Според разнообразни източници торфищата заемат сред по-малко от 2% (Clymo, 1984) и към 3% от територията на Земята (Leifeld, Menichetti, 2018). На световно равнище торфищата заемат към 4 млн. км ²  (Joosten, 2010) като най-обширните и компактни (т.е. непрекъснати) площи са публикувани в равнинни териториите с сдържан до субполярен климат – най-много в Европа, Азия и Северна Америка (фиг. 1). Торфищата в Русия (фиг. 1) заемат най-обширни площи – към 1,38 млн. км ² , в които ‬се съдържат 197,5 гигатона въглерод, до момента в който в Канада торфищата се простират на 1,13 млн. км ²  и съдържат 154,9 гигатона въглерод (Joosten, 2010). Торфищата са публикувани и в територии с тропичен климат, в които салдото топлота – влага предопределя целогодишно преовлажнение. Затова торфищата са публикувани по течението на р. Амазонка и р. Конго, както и в Югоизточна Азия (фиг. 1). Тяхната роля в кръговрата на въглерода също е доста значима, въпреки по-малките им размери спрямо торфищата на умерения и субтропичния пояс. Така да вземем за пример торфищата в Индонезия заемат 265 хиляди км ² , в които се съдържат към 54 гигатона въглерод (Joosten, 2010).

Торфищата в България

В България торфищата заемат лимитирани площи най-много в субалпийкия и алпийски пояс на Рила, Пирин, Витоша, Стара планина и Западни Родопи. Често те се развиват за сметка на циркусните езера, които са подложени на процеси на заблатяване. Към групата на торфените блата може да се причисли и Чокльовото тресавище в Краището, заемащо тектонско намаляване в Конявска планина. Общата повърхност на торфищата в страната е почти 112 км ²  (около 0,1% от територията на страната) като в тях са акумулирани 0,059 гигатона органически въглерод (Joosten, 2010).

Несъмнено запазването на торфищата и торфените почви на локално и световно равнище би оказало удобен резултат върху излъчванията на парникови газове. Възстановяването на към този момент засегнатите от човешка активност торфища е допустимо да се реализира посредством обновяване на естествения им воден режим, което има потвърден резултат върху понижаване на излъчванията на парниковите газове  (Wilson et al., 2016). Това спомага за образуването на торф и затова рефлектира върху натрупването на въглерод и понижава концентрацията му в атмосферата. Превръщането на торфищата и торфените почви в аграрни земи и потреблението на торфа като гориво има тъкмо противоположния резултат. Запазването и възобновяване на торфищата има значимо значение за опазване на естественото биоразнообразие на територията. Поради характерните безкислородни условия в торфищата са се натрупали огромни количества растителни остатъци и полен, което стои в основата на реконструирането на климата в минали интервали. Тази тематика има значимо значение за следенето на климатичните промени през последните 10-12 хиляди години и ще бъде обект на независима публикация.

Автор: Петко Божков / Климатека

В обявата са употребявани материали от:

- Clymo, R. S., 1984. The Limits to Peat Bog Growth. Philosophical Transactions of the Royal Society of London. Series B, Biological Sciences, Vol. 303, No. 1117 pp. 605-654

- Leifeld, J., Menichetti, L., 2018. The underappreciated potential of peatlands in global climate change mitigation strategies. Nat Commun 9, 1071.

- Limpens, J., Heijmans, M. M. P. D. & Berendse, F., 2006. The Peatland Nitrogen Cycle – in Boreal Peatland Ecosystems (eds Wieder, R. K. & Vitt, D. H.) 195 (Springer, Berlin, Heidelberg, 2006)

- IPCC, 2013. Supplement to the 2006 IPCC Guidelines for National Greenhouse Gas Inventories: Wetlands, Hiraishi, T., Krug, T., Tanabe, K., Srivastava, N., Baasansuren, J., Fukuda, M. and Troxler, T.G. (eds). Published: IPCC, Switzerland

- Joosten, H., 2010.  Picture: Peatland Status and Drainage Related Emissions in All Countries of the World (Wetland International, Ede, The Netherlands, 2010).

- Wilson, D., Blain, D., Couwenberg, J., Evans, C., Murdiyarso, D., Page, S., Renou-Wilson, F., Rieley, J., Sirin, A. Strack, M., Tuittila, E. 2016. Greenhouse gas emission factors associated with rewetting of organic soils. Mires Peat 17, 4, 1-28.