Световният шампион Тончо Тончев: Кобрата щеше да победи Джошуа
Тончо Тончев, който през днешния ден навършва 45 години, е притежател на сребърен орден от Летните олимпийски игри в Атланта, Съединени американски щати, през 1996 година, а на аматьорския кръг има куп оценки от разнообразни шампионати. Като експерт е европейски първенец и международен отличник на Световния боксов съвет. Има и още два междуконтинентални пояса. Бившият боксьор приема екипа на " България Днес " в спретнатия си дом в Сливен, където е роден и живее със фамилията си.
Тончо Тончев държи на видно място олимпийския орден
- Тончо, цветущ рожден ден! Как минават дните ти през днешния ден?
- Благодаря! Живея естествен живот, какъвто съм желал да пребивавам през дългите ми години на деен състезател. Ходя на работа, връщам се у дома. През тези времена фамилията доста ми липсваше. Имам две дъщери и нито едната не съм взел от родилния дом. Като се роди дребната през 1996 година, бях на олимпиадата в Атланта.
Работя в този момент като защита на един парк със слънчеви акумулатори, не се окайвам.
- Живи ли са спомените ти от спорта, сребро на олимпиадата, пояси в професионалния бокс?
- (Смее се.) Вече взех да ги не помня тези неща. Има тук по-възрастни фенове на спорта, които ги помнят тези неща, разпитват ме от време на време, изключително за мача с Де ла Оя, и описвам по какъв начин съм бил най-трудният му съперник. Но младите не ги знаят тези неща, те имат други ползи. Тях и за Васил Левски и Христо Ботев да ги питаш, ще те гледат празно, та за спортните триумфи на България ли. Жалко е, само че образованието към този момент го затриха.
- Голям малшанс имаше на финала в Атланта, помниш ли мачовете си там?
- Все едно през вчерашния ден съм ги играл. На финалите бях трета среща за вечерта след Даниел Петров, който завоюва купата на 48 кг. 30 секунди преди края водех 3:2. Тогава помощник-треньорът Георги Стоименов ми извика от ъгъла, че изгубвам една точка. Аз се хвърлих да наваксвам и си разменихме удари с алжиреца Хосин Султани, само че съдиите зачетоха неговия, а моя - не. Така при 3:3 той получи преимущество в ударите и аз останах втори.
- Бил си в Съединени американски щати, не си ли имал предложение да останеш да боксираш там?
- Не съм желал. Преди олимпиадата бяхме на двустранна среща и ходихме на посетители при едни българи, които ме навиваха да остана, но аз си крещя, че няма какво да работя там. За бокса още бях никой, не можех да стартира професионална кариера.
- Покрай професионалната си кариера поживя и в Англия, управител ти беше даже Франк Малоуни, който се грижеше и за Ленъкс Люис - нямаше ли условия да останеш там и като треньор да вземем за пример?
- Че това живот ли беше?! Шест дни в седмицата тренираш триразово, ядеш и спиш. Една неделя ти остава за отмора, не ти е до разходки из Лондон.
- Тренира ли с Ленъкс Люис, той тогава бе огромна звезда на бокса в тежка категория?
- Тренирах в " Ленъкс Люис Колидж ", той идваше от време на време. Но не можехме да го гледаме, защото имаше доста хора - защита и антураж с него. Той бягаше горе при нас и си говорехме, доста земен човек, въобще не се е правел на някаква недостижима звезда.
Освен това Принс Насим Хамид тренираше там. Голямо усещане ми направи, че той загряваше с танци, пускаше си касетофона и си танцуваше. Питах другите от кое място е тоя и ми дават отговор, че е от Йемен. Много се чудех какъв бокс пък може да има в Йемен, но той единствено е роден там, другояче е израсъл в Англия. Гледах му тренировки, мачове, пробвах да " извършвам кражба " най-хубавото и след това да го доработвам и ползвам.
- Успя ли да уредиш финансово живота си от професионалния бокс?
- Ами не съм изкарал чак толкоз. По мое време парите бяха доста по-малко от в този момент, а и в леките категории сумите са доста, доста надалеч от това, което получават първенците в тежка категория.
В профибокса всеки мач ти е надали не финален - в случай че загубиш, и мениджърите към този момент нямат интерес към теб, тъй като няма да носиш пари. Имал съм подобен миг, когато Франк Малоуни ми сподели непосредствено преди един мач: " Биеш ли, продължаваме, паднеш ли - разделяме се ". Но в тази среща нокаутирах противника, много по-младо от мен момче, още в първия рунд и Франк ми продължи контракта, въпреки към този момент да бях на години.
Неблагодарен спорт е нашият, един път да загубиш, и те не помнят, стопират да приказват с теб даже. Но аз съм признателен на спорта най-много за това, че ме направи човек, че ме възпита.
Тончев на професионалния кръг
- Ти не може да си неудовлетворен, сребро от олимпиада, професионални пояси, какво ти донесоха те?
- Благодарение на тогавашния състезателен министър Васил Иванов-Лучано и на Боян Радев в този момент медалистите взимаме олимпийски пенсии, за което персонално съм доста признателен. Но и всички си заслужаваме тези пенсии, тъй като да стъпиш на почетната стълбичка се изискват дълги години твърдоглав труд.
Днес младите единствено си гледат телефоните и вместо да се трудят, гледат да създадат някоя спекулация и да изкарат лесни пари.
- Как се захвана самият ти с бокса, тогава нямаше кой знае какви занимания?
- Първите ми играчки бяха боксови ръкавици, защото татко ми, Бог да го елементарни, е бил боксьор. Майка умря, когато бях на 10 години, и ни остави трима братя. Татко всяка неделя ни водеше на поход до манастира " Св. Георги ", носеше ръкавици, лапи и нещо за ястие.
Разбира се, като всички първо упражнявах футбол, само че ме ритнаха в капачката на коляното и се отхвърлих. После започнах с джудо и най-после татко ми ме записа на бокс.
- Кой собствен мач помниш най-ярко?
- Почти всички ги помня. Но един се отличава. На олимпиадата в Атланта играх против един канадец, но доста здрав. Първия рунд го поведох с 6:0 точки. Във втория той ми изравни, а треньорът Ангел Ангелов на почивката ми вика: " Стегни се, че тоя ще ти вземе медала ". Третия рунд го изиграх с тактичност удряш-бягаш, тъй като оня, в случай че ме бе уцелил както би трябвало, можеше и да ме смъкна. Победих го, а след мача взех решение да се обадя у дома. И тогава ми оповестиха, че се е родила дребната щерка.
- След като завърши кариерата си, не искаше ли да станеш треньор, несъмнено е можело да останеш в Англия?
- Не желаех да оставам там, а и не е имало нищо съответно.
Така се случи, че отидох в Кипър, където щях да стана треньор, само че там натъртват на кикбокса, до момента в който в бокса нямат пари. Тук въобще нямаше какво да върша и се хванах да работя в един супермаркет в Никозия, където носех и редях зеленчуци на щанда. Цялото семейство бяхме там пет години.
Имаше една българка, която изясни на шефовете кой съм, само че уважението им завоювах с професионализма и отношението към работата. Иначе е доста мъчно за българин в чужбина, доста препирни съм имал с другите служащи. Оставиш ли се, ще те стъпчат, изключително румънците. Но аз не се дадох и се постанових, по-късно изкарах пет години без особени проблеми, завоювах си почит.
Но ми се роди първата внучка и огромната щерка се прибра, дребната с нея и ние с жена ми взехме решение също да си дойдем. Малката беше на такава възраст, че не биваше да остава без наставнически надзор. Ако бяхме останали още две години, в този момент можеше да взимаме минимална пенсия от Кипър, но нямаше по какъв начин.
- Какво " завещание " в здравословен аспект ти остави боксът?
- Кръстът ме наболява най-много, тъй като придвижванията в него са доста в нашия спорт. Също ръцете и лактите, само че популярност Богу, не е нещо ужасно. Само когато времето се сменя, ми е студено да стана от леглото поради кръста, изправям се като дъртак.
- Бил си на лагер, когато се е родила огромната ти щерка, не ти ли тежаха тези дълги подготовки?
- Годината я започвахме още на 6-7 януари с 25 дни на Белмекен. Прибираш се за 2-3 дни, едвам ти изперат облеклата, и стартират шампионатите, отново подготовки, надпревари. В края на годината почиваш две-три седмици и по този начин ни минаваше животът като спортисти.
Но в националния тим бяхме всички едно огромно семейство, в което издънката беше Серафим Тодоров, другояче страховит боксьор и добър другар. Докара много бели косми на треньорите (смее се).
- Сега гледаш ли бокс, мачовете на Кубрат и Тервел Пулеви?
- Гледам, несъмнено, и им се удивлявам. Макар и за малко, само че сме упражнявали дружно в ЦСКА преди години. Кубрат доста напредна в професионалния бокс и като физика, тактичност, мислене. Виждам го по-спокоен, по-зрял. Има ум в главата, а това е 50 % от успеха, другите 50 % са в ръцете и да издържиш на ударите. Затова си мисля, че щеше да победи Антъни Джошуа, който е по-здрав физически, само че Кубрат го превъзхожда в мисленето.
И не мисля, че Кобрата преднамерено се отхвърли от мача и травмата в гръдния мускул е пресилена. Той има волята, уменията, всичко належащо и не би избягал от този мач.
Георги ИВАНОВ, Алексей ГИЛТЯЙ, " България Днес "
Тончо Тончев държи на видно място олимпийския орден
- Тончо, цветущ рожден ден! Как минават дните ти през днешния ден?
- Благодаря! Живея естествен живот, какъвто съм желал да пребивавам през дългите ми години на деен състезател. Ходя на работа, връщам се у дома. През тези времена фамилията доста ми липсваше. Имам две дъщери и нито едната не съм взел от родилния дом. Като се роди дребната през 1996 година, бях на олимпиадата в Атланта.
Работя в този момент като защита на един парк със слънчеви акумулатори, не се окайвам.
- Живи ли са спомените ти от спорта, сребро на олимпиадата, пояси в професионалния бокс?
- (Смее се.) Вече взех да ги не помня тези неща. Има тук по-възрастни фенове на спорта, които ги помнят тези неща, разпитват ме от време на време, изключително за мача с Де ла Оя, и описвам по какъв начин съм бил най-трудният му съперник. Но младите не ги знаят тези неща, те имат други ползи. Тях и за Васил Левски и Христо Ботев да ги питаш, ще те гледат празно, та за спортните триумфи на България ли. Жалко е, само че образованието към този момент го затриха.
- Голям малшанс имаше на финала в Атланта, помниш ли мачовете си там?
- Все едно през вчерашния ден съм ги играл. На финалите бях трета среща за вечерта след Даниел Петров, който завоюва купата на 48 кг. 30 секунди преди края водех 3:2. Тогава помощник-треньорът Георги Стоименов ми извика от ъгъла, че изгубвам една точка. Аз се хвърлих да наваксвам и си разменихме удари с алжиреца Хосин Султани, само че съдиите зачетоха неговия, а моя - не. Така при 3:3 той получи преимущество в ударите и аз останах втори.
- Бил си в Съединени американски щати, не си ли имал предложение да останеш да боксираш там?
- Не съм желал. Преди олимпиадата бяхме на двустранна среща и ходихме на посетители при едни българи, които ме навиваха да остана, но аз си крещя, че няма какво да работя там. За бокса още бях никой, не можех да стартира професионална кариера.
- Покрай професионалната си кариера поживя и в Англия, управител ти беше даже Франк Малоуни, който се грижеше и за Ленъкс Люис - нямаше ли условия да останеш там и като треньор да вземем за пример?
- Че това живот ли беше?! Шест дни в седмицата тренираш триразово, ядеш и спиш. Една неделя ти остава за отмора, не ти е до разходки из Лондон.
- Тренира ли с Ленъкс Люис, той тогава бе огромна звезда на бокса в тежка категория?
- Тренирах в " Ленъкс Люис Колидж ", той идваше от време на време. Но не можехме да го гледаме, защото имаше доста хора - защита и антураж с него. Той бягаше горе при нас и си говорехме, доста земен човек, въобще не се е правел на някаква недостижима звезда.
Освен това Принс Насим Хамид тренираше там. Голямо усещане ми направи, че той загряваше с танци, пускаше си касетофона и си танцуваше. Питах другите от кое място е тоя и ми дават отговор, че е от Йемен. Много се чудех какъв бокс пък може да има в Йемен, но той единствено е роден там, другояче е израсъл в Англия. Гледах му тренировки, мачове, пробвах да " извършвам кражба " най-хубавото и след това да го доработвам и ползвам.
- Успя ли да уредиш финансово живота си от професионалния бокс?
- Ами не съм изкарал чак толкоз. По мое време парите бяха доста по-малко от в този момент, а и в леките категории сумите са доста, доста надалеч от това, което получават първенците в тежка категория.
В профибокса всеки мач ти е надали не финален - в случай че загубиш, и мениджърите към този момент нямат интерес към теб, тъй като няма да носиш пари. Имал съм подобен миг, когато Франк Малоуни ми сподели непосредствено преди един мач: " Биеш ли, продължаваме, паднеш ли - разделяме се ". Но в тази среща нокаутирах противника, много по-младо от мен момче, още в първия рунд и Франк ми продължи контракта, въпреки към този момент да бях на години.
Неблагодарен спорт е нашият, един път да загубиш, и те не помнят, стопират да приказват с теб даже. Но аз съм признателен на спорта най-много за това, че ме направи човек, че ме възпита.
Тончев на професионалния кръг
- Ти не може да си неудовлетворен, сребро от олимпиада, професионални пояси, какво ти донесоха те?
- Благодарение на тогавашния състезателен министър Васил Иванов-Лучано и на Боян Радев в този момент медалистите взимаме олимпийски пенсии, за което персонално съм доста признателен. Но и всички си заслужаваме тези пенсии, тъй като да стъпиш на почетната стълбичка се изискват дълги години твърдоглав труд.
Днес младите единствено си гледат телефоните и вместо да се трудят, гледат да създадат някоя спекулация и да изкарат лесни пари.
- Как се захвана самият ти с бокса, тогава нямаше кой знае какви занимания?
- Първите ми играчки бяха боксови ръкавици, защото татко ми, Бог да го елементарни, е бил боксьор. Майка умря, когато бях на 10 години, и ни остави трима братя. Татко всяка неделя ни водеше на поход до манастира " Св. Георги ", носеше ръкавици, лапи и нещо за ястие.
Разбира се, като всички първо упражнявах футбол, само че ме ритнаха в капачката на коляното и се отхвърлих. После започнах с джудо и най-после татко ми ме записа на бокс.
- Кой собствен мач помниш най-ярко?
- Почти всички ги помня. Но един се отличава. На олимпиадата в Атланта играх против един канадец, но доста здрав. Първия рунд го поведох с 6:0 точки. Във втория той ми изравни, а треньорът Ангел Ангелов на почивката ми вика: " Стегни се, че тоя ще ти вземе медала ". Третия рунд го изиграх с тактичност удряш-бягаш, тъй като оня, в случай че ме бе уцелил както би трябвало, можеше и да ме смъкна. Победих го, а след мача взех решение да се обадя у дома. И тогава ми оповестиха, че се е родила дребната щерка.
- След като завърши кариерата си, не искаше ли да станеш треньор, несъмнено е можело да останеш в Англия?
- Не желаех да оставам там, а и не е имало нищо съответно.
Така се случи, че отидох в Кипър, където щях да стана треньор, само че там натъртват на кикбокса, до момента в който в бокса нямат пари. Тук въобще нямаше какво да върша и се хванах да работя в един супермаркет в Никозия, където носех и редях зеленчуци на щанда. Цялото семейство бяхме там пет години.
Имаше една българка, която изясни на шефовете кой съм, само че уважението им завоювах с професионализма и отношението към работата. Иначе е доста мъчно за българин в чужбина, доста препирни съм имал с другите служащи. Оставиш ли се, ще те стъпчат, изключително румънците. Но аз не се дадох и се постанових, по-късно изкарах пет години без особени проблеми, завоювах си почит.
Но ми се роди първата внучка и огромната щерка се прибра, дребната с нея и ние с жена ми взехме решение също да си дойдем. Малката беше на такава възраст, че не биваше да остава без наставнически надзор. Ако бяхме останали още две години, в този момент можеше да взимаме минимална пенсия от Кипър, но нямаше по какъв начин.
- Какво " завещание " в здравословен аспект ти остави боксът?
- Кръстът ме наболява най-много, тъй като придвижванията в него са доста в нашия спорт. Също ръцете и лактите, само че популярност Богу, не е нещо ужасно. Само когато времето се сменя, ми е студено да стана от леглото поради кръста, изправям се като дъртак.
- Бил си на лагер, когато се е родила огромната ти щерка, не ти ли тежаха тези дълги подготовки?
- Годината я започвахме още на 6-7 януари с 25 дни на Белмекен. Прибираш се за 2-3 дни, едвам ти изперат облеклата, и стартират шампионатите, отново подготовки, надпревари. В края на годината почиваш две-три седмици и по този начин ни минаваше животът като спортисти.
Но в националния тим бяхме всички едно огромно семейство, в което издънката беше Серафим Тодоров, другояче страховит боксьор и добър другар. Докара много бели косми на треньорите (смее се).
- Сега гледаш ли бокс, мачовете на Кубрат и Тервел Пулеви?
- Гледам, несъмнено, и им се удивлявам. Макар и за малко, само че сме упражнявали дружно в ЦСКА преди години. Кубрат доста напредна в професионалния бокс и като физика, тактичност, мислене. Виждам го по-спокоен, по-зрял. Има ум в главата, а това е 50 % от успеха, другите 50 % са в ръцете и да издържиш на ударите. Затова си мисля, че щеше да победи Антъни Джошуа, който е по-здрав физически, само че Кубрат го превъзхожда в мисленето.
И не мисля, че Кобрата преднамерено се отхвърли от мача и травмата в гръдния мускул е пресилена. Той има волята, уменията, всичко належащо и не би избягал от този мач.
Георги ИВАНОВ, Алексей ГИЛТЯЙ, " България Днес "
Източник: sportal.bg
КОМЕНТАРИ