Томас Карлайл е казал, че Историята на света не е

Томас Карлайл е споделил, че „ Историята на света не е нищо друго с изключение на биография на великите персони “. В средата на XIX в. шотландският мъдрец е провокирал съвременниците си със своята доктрина, че заобикалящият ни свят е плод на концепциите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали въздействие в обществото. Това не са единствено политиците и владетелите, само че също по този начин хората на перото, религиозните водачи и бизнесмените.

Някои персони са оказали световно въздействие върху стопанската система и бизнес връзките, до момента в който други са оставили дълготраен отпечатък върху националната си история. В поредност от текстове ще ви срещнем с предприемчивите хора, които с помощта на своите хрумвания и дейности са изиграли водеща роля в стопанската система и историята на своята страна.

Между втората половина на XIX в. и началото на XX в. международната стопанска система навлиза в т.нар интервал на Втора индустриална гражданска война, известна още като „ Технологичната гражданска война “. Стоманата стартира да се употребява от ден на ден, вкарва се всеобщо произвеждане на някои артикули, а пикът на нови изобретения единствено форсира към този момент почналите процеси. Благодарение на телеграфа, развиването на железопътните линии и изключително с откриването на електричеството – светът на производството, подобен какъвто е бил прочут, остава в предишното. В навечерието на Първата международна война електричеството към този момент все по-осезаемо навлиза във фабриките, а през 1913 година Хенри Форд конфигурира първата движеща се поточна линия за всеобщо произвеждане.

В българските земи индустриализацията протича с разнообразни темпове. През 1836 година Добри Желязков построява първата българска фабрика, узаконена с ферман от султан Махмуд II. Този триумф обаче е временен, защото единствено няколко години по-късно Желязков е отхвърлен от новия регионален шеф на Сливен. Едва след Освобождението, първите български бизнесмени получават своя късмет за развиване и точно тогава действително се поставят основите на модерната промишленост в България.

Един от тези пионери е мощно обичан от съвременниците си в родния си край Габрово. Известният локален краевед доктор Петър Цончев го разказва като междинен на растеж, с тъмна коса и очи и с добре поддържани мустаци, само че без брада. Той бил спокоен и с мил темперамент, постоянно откликващ на хората в потребност. Неговият съвет са търсели останалите еснафи и търговци в региона, а служащите му са били чести посетители в дома му. Той форсира своето произвеждане, купувайки най-модерната за времето си механична предачница и неговото дружество става първата придворна княжеска фабрика в България.

Иван е роден през 1835 година в габровското село Калпазани (дн. с. Борики), откъдето идва и семейството му – Иван Калпазанов. Той е най-голямото от общо девет деца. Семейството е оскъдно, а татко му Колчо изхранва фамилията като създава кании за ножове (бел. а. калъфи за ножове). Материалите за работата му се финансират от брат му – Иван.

За да може да обезпечи все по-разрастващото семейство, Колчо рискува и стартира да продава своите артикули по крайбрежието на Мраморно море и в Анадола. Благодарение на това той съумява да запише най-големият си наследник в  габровското светско учебно заведение на Васил Априлов. В същото време синът му усвоява тънкостите на шивачеството при локалния терзия Йонко поп Станчов. Голям удар за фамилията е преждевременната гибел на Колчо, който издъхва една на 42 години. Тогава тежкото задължение по изхранване на огромното семейство пада върху едвам 17-годишният Иван, който по това време е достигнал до сан калфа.

Само две години след гибелта на татко си, Калпазанов взема решение да предприеме първото си по-крупно начинание. Заедно със своя братовчед по бащина линия – Петко, отварят шивашки дюкян. Основните артикули, които оферират са: сукно, памучна прежда, конци, кърпи, чорапи, басма и платове. Материалите доставят от Румъния, Цариград и Измир. Тези артикули имат разнородни цени, като най-скъпи са платовете – по към 55 гроша и конците – по 12 гроша.

Зад дюкяна Иван построява и работилница, в която създава женски фусти, кожуси, потури и детски юргани. В тези години гайтанджийството (бел. а. шнур – вълнен връв за украса върху дрехи) към момента не е развито като поминък и е ниша, която дава доста благоприятни условия. Виждайки този капацитет за развиване, Иван взема решение в допълнение да се образова на майсторството за разработване на гайтани при локален гайтанджия – занаятчия Станчо. След като съумява да усвои новия поминък, той се завръща и стартира да предлага и гайтани в дюкяна.

През 1860 година Иван Калпазанов взема решение да приключи съдружието с братовчед си и се залавя да създаде доходоносния гайтанджийски поминък. Тъй като желае да купи няколко чарка (бел. а. машина за плетене на гайтани) за производството, още веднъж му би трябвало финансова поддръжка и той я намира в новия си съучастник – състоятелния локален търговец Иван Парлапанов. Само две години по-късно той печели задоволително, с цел да откупи своя дял и да стартира независим бизнес, предлагайки шивашки услуги и разработване на гайтани.

През идващите няколко години той се утвърждава като един от най-хубавите гайтанджии в региона и един от най-авторитетните младежи в града. Успехите му оказват помощ да се погрижи и за фамилията си, което той не оставя в нито един миг. Той финансира образованието на четиримата си по-малки братя и съумява да задоми четирите си сестри, осигурявайки им положителни зестри.

За да финансира все по-разрастващия си бизнес, към който прибавя и изработването на пояси и творби на домашната промишленост, Калпазанов има потребност от заеми. Той съумява да ги получи от един от най-заможните търговци и чорбаджии в Габрово – Добри Стоянов. Негов финансов поръчител е един от съпрузите на сестрите му – състоятелния локален кожухар Стоян Кирилов. Поради неизяснени аргументи в началото Добри Стоянов не знае, че отпуска пари за бизнеса на Калпазанов, само че когато след това схваща той е впечатлен от младия бизнесмен.

Иван постоянно се издължавал на време, не опетнил името на хората, които му дали своят вот доверие, грижел се за околните си и водил почтен и честен живот. През 1866 година Добри Стоянов даже дава ръката на щерка си – Велика на Иван Калпазанов и двете семейства се сродяват. Двамата се радват на благополучен брак и на общо седем деца: Дешка, Никола, Добри, Мария, Стоянка, Кина и Димитър.

Калпазанов подхваща идната крачка в бизнеса си като взема решение самичък да създава машините, от които има потребност – чаркове. Създава ковачница за ремонт и произвеждане на чаркове и скоро стартира да ги продава в Казанлък, Карлово, Сопот и Калофер. В началото на 70-те години, той уголемява шивашката си работилница, в която стартират да работят към този момент 20 чарка и пристроява бояджийница, с цел да боядисва към този момент готовите гайтани. Поради качеството на продаваните от него гайтани, стоките му се търсят освен в региона, само че стартират да се продават в Румъния, Бесарабия и Галац. Не след дълго Иван Калпазанов застава отпред на локалния гайтанджийски еснафин и става „ съкровищник “ на комерсиално сдружение „ Бъдъщност “.

През цялото време Калпазанов мисли нови и нови способи, с които да усъвършенства и механизира своето произвеждане. Заедно със своя железар прави дарак, задвижван от водна мощ, за чепкане и влачене на вълната. Руско-турската война (1877-1878)  нанася мощен удар върху бизнеса на Иван. Гайтаните стопират да се търсят и доста майстори от Карлово и Калофер биват разорени. Иван Калпазанов обаче не се оставя на течението на ориста, а краткотрайно трансформира посоката на бизнес начинанията си. Той открива дюкян, в която предлага хранителни артикули като кафе, захар, чай и ориз. След войната, в символ на почитание от страна на съгражданите му – Иван Калпазанов е определен за габровски депутат в Учредителното национално заседание в Търново.

Освобождението отваря доста нови благоприятни условия за всеки деятелен българин и Калпазанов не се бави да се възползва от новооткритите благоприятни условия, връщайки се още веднъж към шивашкия бизнес. Ръчното произвеждане обаче не може да отговори на нарасналото търсене, по тази причина той взема решение да натрупа средства и да построи текстилна фабрика, в която да има допустимо най-модерни машини.

През 1881 година Калпазанов търси помощта на габровския преподавател в Априловската гимназия – Васил Карагьозов, който е немски ученик, защото му би трябвало преводач. С помощта на Карагьозов той приготвя и изпраща депеша до фабриката за произвеждане на текстилни машини на Рихард Хартман, която е една от най-реномираните по това време в Германия. Отговорът не закъснява и остава единствено да се намерят и задоволително средства.

За да сбъдне своята фантазия, Калпазанов се сдружава със своя другар -търговеца  Петко Цокев, който получава дял в размер от 1/3 за своето присъединяване в това бизнес начинание. Иван влага и наследството, което получава от починалия си тъст – Добри Стоянов. През 1881 година Калпазанов отпътува дружно с Карагьозов за Германия, с цел да поръча персонално машините, които са на стойност от над 10 000 марки, което е забележителна за времето си сума. Година по-късно Иван и Петко намират и терен за своята фабрика. Той е ситуиран на 3 км. от Габрово, в с. Бичкиня. В идващите 10 месеца там кипи интензивен градеж на фабриката, която е направена от камък и дъски. В началото са наети единствено 6 служащия, като мъжете получава заплата от 10 лева, а дамите – 4 лева

На 14 ноември 1882 година фабриката отваря порти и е осветена. Този ден се трансформира в дребен празник за града, защото всички са нетърпеливи да видят новите машини, които са пуснати в употреба и тъкат прежда с цветовете на българското знаме. Събитието провокира засилен интерес в цялата страна, защото е първата съвременна фабрика в Княжество България. Само през първата си година тя донася облага на създателя си Иван Калпазанов в размер на близо 67 000 лв.. Въпреки облагите, той не се отпуска, а непрекъснато търси по какъв начин да усъвършенства производството. Скоро заменил водното колело  с турбина „ Жирард “ и купува два механични стана.

През 1884 година княз Александър I Батенберг идва на посещаване във фабриката и е впечатлен от високото качество на машините и производството. Той подписва контракт с Калпазанов и неговото дружество става  „ Първа княжеска придворна фабрика за произвеждане на сукна и гайтани “. В идващите десетилетия тя става и постоянен снабдител на облекла за потребностите на българската войска. През идващите четири години Иван Калпазанов построява още две заводи в двора на първата, за които купува британски парни машини. Едната се назовава „ междинната “, а втората – „ новата “.

Един ден на 1889 година, до момента в който разтоварва доставка на нови машини, Иван Калпазанов се преработва и настива като скоро по-късно умира от настинка на 54-годишна възраст. Децата му не престават неговото дело и се трансформират в едни от най-видните фигури в Габрово и едни от най-крупните донори на града. Най-голямата му щерка се омъжва за Васил Карагьозов, който дълги години работи като шеф на фабриката.

Техният наследник – Кольо е последния лични на предприятието преди то да бъде национализирано през 1947 година Преди него – синовете Добри и Никола се грижат за ръководството на фабриката и стават изключителни донори на Червения кръст. Една от дъщерите му – Стоянка подарява над 250 000 лева на Априловската гимназия, построявайки състезателен салон към нея. А най-малкият наследник на Калпазанов – Димитър е участник в Балканската война, където умира на фронта.

Иван Калпазанов не доживява да види по какъв начин комунистическото ръководство ограбва труда на живота му. За него няма основани филми или издигнати монументи. След десетилетия на давност, бюстът на този огромен български фабрикант, сътворен още през 1939 година,  през днешния ден заема подобаващото му се място в Габровския исторически музей.

Снимки: Wikipedia